О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
София, 13.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №2047/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. Е., подадена чрез адв.Е. В., срещу решение №19512 на Софийски градски съд, постановено на 29.12.2014г. по в.гр.д.№8383/2014г.
С това въззивно решение е потвърдено решение № ІІ-78-126 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 46614/2013г. на СРС, 78-ми състав. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. К. Е. против [фирма] иск с правно основание чл.225, ал.3 от КТ за осъждане на ответника да й заплати сумата от 9 861,60 лв., а Г. К. Е. е осъдена да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 823,08 лв. – деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК. Касаторът преповтаря част от доводите си за необоснованост и неправилност на атакуваното решение, изложени в касационната жалба. Поддържа, че правно разрешени от въззивния съд и обуславящи изхода на спора са въпросите : „ 1.Допустимо ли е да не се изпълни от един работодател диспозитивът /в случая за възстановяване на работа на незаконно уволнен служител/ на влязло в сила съдебно решение? ; 2.Наистина ли за изпълнението на такъв диспозитив не се изисква нищо от работодателя, а само от служителя, т. е. работодателят може да изпълни чрез бездействие?; 3.Какво се случва с този диспозитив, при положение, че той и към настоящия момент си остава неизпълнен от работодателя, т. е. той не предприел нищо за обективиране на този диспозитив в правната и физическата действителност?; 4.Допустимо ли е да не се вземе предвид този неизпълнен диспозитив от долните инстанции при постановяване на техните актове, след като отмяната му е възможна само по реда на възобновяване на делото, каквото нямаме по настоящия казус?; 5.Възможно ли е едно трудово правоотношение /което по дефиниция е двустранно/ да се възстанови само с едностранно действие на служителя и въпреки противопоставянето на работодателя?; 6.Възможно ли е изобщо друго законосъобразно поведение на работодателя, освен да изпълни този задължителен за него диспозитив чрез конкретни действия по допускането на възстановения служител до работа?; 7.Допустимо ли е преразглеждане от въззивната инстанция на установен с влезли в сила решения на 77-ми и 54-ти състави на СРС факт, че на 03.04.2012г. ищцата се е явила на работа и не е била допусната?” За да обоснове наличието на поддържаните основания по чл.280 т.2 и т.3 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение „влиза в противоречие с влезли в сила три съдебни решения между същите страни, които са в пряка връзка с предмета на настоящето дело”, както и, че „отмяната на атакуваното въззивно решение от ВКС би допринесло за развитието на правото и чрез предотвратяване на порочна съдебна практика, стимулираща некоректни работодатели да не изпълняват влезли в сила съдебни решения и да заобикалят закона”.
Ответната страна [фирма] не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да обоснове извод за неоснователност на заявената претенция, въззивният съд е приел, че съгласно чл.225,ал.3 от КТ когато незаконно уволнен работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане на работа; че правата и задълженията на страните по правоотношението при възстановяване на работник или служител на работа след отмяна на незаконно уволнение са уредени в чл.345,ал.1 от КТ; че съгласно чл.345,ал.1 от КТ, при възстановяване на работник или служител на работа от работодателя или от съда, той може да я заеме ако в 2-седмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. От фактическа страна съдът е приел за безспорно установено по делото, че ищцата е била уволнена от ответника със заповед № 1785/2008г на главния изп. директор на ответното дружество ; че тази заповед е отменена с решение на СРС, 53 състав, постановено по гр.д. № 33566/2008г. и ищцата е възстановена на длъжността , заемана преди уволнението; че ищцата се е явила на работа в срока и при условията на чл.345,ал.1 от КТ, поради което следва извод,че е възстановено трудовото правоотношение между страните със съдържание каквото е имало преди уволнението на ищцата. Именно поради това, че трудовото правоотношение е възстановено и ищцата е възстановена на предишната си работа, на същата е присъдено обезщетение с влязло в сила решение по гр.д. № 22935/2012г на СРС по реда на чл.225,ал.3 от КТ за периода от 03.04.2012г до 01.05.2012г. Приел е за безспорно и това, че със заповед, връчена на ищцата на 09.05.2012г., възстановеното трудово правоотношение между страните е прекратено на осн. чл.325,ал.1,т.2 от КТ , както и, че с решение, влязло в сила на 01.11.2012г., заповедта за уволнението на ищцата е отменена, но съдът не е бил сезиран и съответно не се е произнесъл с диспозитив за възстановяване на работа на ищцата по делото. Съобразно тези факти съдът е обосновал извод, че възстановеното трудово правоотношение между страните е прекратено с последващата заповед на изп.директор на ответника, връчена на ищцата на 09.05.2012г., и при отмяната на тази заповед ищцата не е упражнила правото си да иска възстановяване на заеманата длъжност, поради което и през процесния период работодателят не й е дължал възстановяване на работа, допускане до изпълнение на трудовите задължения и обезщетение по реда на чл.225,ал.3 от КТ.
Съдът е счел за неоснователни развитите във въззивната жалба оплаквания на ищцата. Приел е, че не е налице злоупотреба с права от страна на работодателя; че същата не е предявила иск за възстановяване на работа след повторното й уволнение и липсва решение по такъв иск, което би обвързало страните ; че е неоснователно и твърдението на ищцата, че първото възстановително решение не е било изпълнено, поради което нямала интерес от второ – в тази връзка съдът е посочил, че с решението по гр.д. № 33566/2008г. ищцата е възстановена на работа и след като е заявила желание да се върне, трудовото правоотношение между страните правно се счита за възстановено. Именно поради това, че трудовото правоотношение е било възстановено, на ищцата е присъдено обезщетение за недопускане до работа с решение по гр.д. № 22935/2012г. Фактическото започване да се изпълняват трудовите функции по възстановеното трудово правотношение няма отношение към това дали правоотношението се възстановява, тъй като възстановяването зависи от други факти. Възстановеното трудово правоотношение с решение по гр.д. № 33566/2008г на СРС, 53 състав е прекратено и атакуването на това уволнение е по реда на чл.344,ал.1, т.т.1-3 от КТ в зависимост от интереса на работника/служителя.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК,формирана по същия въпрос, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика, даващи разрешение по същия въпрос, и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. На първо място изложените в първата част на изложението доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения, за несъгласие с формираните от съда фактически и правни изводи, по естеството си са касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Не са общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и посочените от касатора в останалата част от изложението въпроси. Такива въпроси не са правно разрешавани от въззивния съд, формулирани са общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на въззивната инстанция, съгласно които след отмяна на първото уволнение трудовото правоотношение е било възстановено с явяването на ищцата в срока по чл.345 КТ, прекратено е с последваща заповед, при атакуването на която не е била предявена претенция по чл.344 ал.1 т.2 КТ, поради което и след отмяната на повторното уволнение за работодателя не е съществувало задължение да допусне ищцата до изпълняване на трудови функции.
С оглед изложеното се обосновава извод, че касаторът не е установил наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е установил и наличието на поддържаните допълни предпоставки. Във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК същият не се позовава на конкретни актове от обхвата на казуалната практика, които дават различно разрешение на поставените от него в изложението въпроси, а твърди противоречие на въззивното решение с решенията, представляващи част от фактологията по процесното дело, които са постановени по други спорове между същите страни. Не обосновава с оглед изложеното по-горе в настоящото определение критерии и тезата си защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В обобщение не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №19512 на Софийски градски съд, постановено на 29.12.2014г. по в.гр.д.№8383/2014г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: