О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
София, 26.06.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3432/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. А. Б., подадена чрез адв.Д.Ц., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 07.01.2013г. по в.гр.д.№ 1765/2012г., с което е потвърдено решение от 21.11.2011г. по гр. д .№ 785/2011г. на СРС и З. Б. е осъден да заплати на Р. Д. К. деловодни разноски в размер 900лв. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от З. А. Б. против Р. Д. К. искове с правно основание чл.240 и чл.86 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 8000 евро, представляваща даден заем, удостоверен с РКО от 13.02.2007г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 07.01.2011г., до окончателното изплащане, и сумата 2720 евро, представляваща мораторна лихва за времето от падежа – 13.02.2008г., до 07.01.2011г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд “не е обсъдил релевантни за делото факти и доводи на въззивника, не е мотивирал адекватно свои правни и доказателствени изводи”. Според касатора съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос ” при наличие на няколко мастилени пасти върху един документ и при липса на научен метод, който да установява времето на полагане на тези пасти, следва ли да се предположи, че текстовете върху този документ са положени през различно време” в противоречие с практиката на ВКС, като поддържа и, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК се позовава на Решение №76 от 12.03.2009г. на ВКС по гр.д.№6198/2007г., постановено по реда на ГПК/отм./, с което поради допуснати процесуални нарушения е отменено въззивно решение, съдържащо произнасяне по иск с правно основание чл.240 ЗЗД, и делото е върнато за ново разглеждане . Позовава се и на решение №174 от 29.04.2011г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 640/2010г., с което по реда на чл.290 ГПК е дадено правно разрешение на въпроса “ признанието на процесуален представител на юридическо лице ангажира ли самото юридическо лице и при признат отпуснат заем на юридическо лице,следва ли сумата да е осчетоводена от последното”.
Ответната страна Р. Д. К. в представен писмен отговор, подаден чрез адв.Хр.С., взема становище, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според ищеца заемното правоотношение е обективирано в представения като доказателство по делото Разходен касов ордер от 13.02.2007г. Истинността на документа е оспорена своевременно от ответника – в отговора на исковата молба, с възражения, че върху този документ са извършени добавки, които удостоверяват уговорки, които не съответстват на волеизявленията на страните – в частта, в която са изписани датите, имената, основанието на сделката „заем”, кредиторът по тази сделка – „заемодател” и длъжникът по нея – „заемател”. Във връзка с оспорването е назначена от съда съдебно-техническа експертиза. Вещото лице, извършило анализ на процесния РКО, е посочило, че ръкописните текстове в различните графи на изследвания РКО и подписите са изпълнени с шест различни химикални пасти, поради което е обосновало извод, че същите не са написани по едно и също време. Посочило е, че поради липса на научнообоснована методика не е възможно да се установи периодът от време на изписване на текстовете и полагане на подписите, че такъв безспорен научен способ представлява изследването за съществуващи пресичащи се щрихи, че такива щрихи са установени между два праволинейни елемента от подписи за „Получил сумата” и цифри „2”, „0” от годината на ръкописния текст „Падеж на 13.02.2008”, като при анализа на изследвания обект е достигнал до следните категорични изводи: 1) натискът при полагане на подписа е по-голям от натиска при изписване на цифровия текст; 2) при точките на пресичане – натискът от пишещия прибор при изписване на цифрите образува равни ръбове, които нарушават ръбовете от натиска при полагане на подписа; 3) при погасяване на химикалните пасти (с комбинация от светофилтри) линиите от подписа са прекъснати от щрихите на цифрите, поради което в изследваният РКО първо е положен подписът за „Получил сумата”, след което е изписан текстът „Падеж на 13.02.2008”. Следователно, по несъмнен начин бе установено, че е налице добавка в текста на документа – след полагането на подписа от ответницата, удостоверяващ автентичността на изразената от нея воля. Заключението е прието от въззивния съд като обективно и компетентно дадено. След задълбочен анализ на това заключение ведно с показанията на свидетеля П., съдът е приел за безспорно установено по делото наличието на съществени добавки в процесния документ, както и, че неговото предметно съдържание, включващо съществени клаузи и полагане на подписи, е извършено с шест различни химикални пасти. Съобразно товао е обосновал извод, че РКО представлява само индиция, че на ищцата е предадена определена парична сума, но не доказва, че е сключен договор за паричен заем. Пораждането на твърдяното парично задължение може да бъде предмет на различни договори (реални или консенсуални). Следователно, многообразни са проявните форми на правоотношенията, в които встъпват частноправните субекти в гражданскоправния оборот и само въз основа на процесната разписка, чиято доказателствена сила е разколебана от доказателствените изводи, до които е достигнала приетата СТЕ, не може да се установи, че между страните в настоящата съдебно производство е постигнато съгласие за поемане на задължение по договор за паричен заем. Въззивният съд е приел също, че основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, не може да се основава на житейски предположения, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него. В случая ищецът, комуто е възложена доказателствената тежест в процеса, не е сторил това. Съобразно изложеното е обосновал извод за неоснователност на претенцията по чл.240 ЗЗД. При този изход на спора по главния иск е приел за неоснователен и акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Посоченият в изложението “въпрос” има значение за формиране на фактическите изводи на съда, защото е свързан с възприемането на фактическата обстановка и анализа на доказателствата. Този въпрос представлява по своята същност несъгласие с извода на експерта и с анализа на заключението от страна на съда, както и довод за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: В представеното изложение не само не е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но не е извършено и позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която да противоречи разрешението на процесуалноправни или материалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. В тази връзка позоваването на цитираните решения на ВКС е неуместно – първото решение е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с него спорът не е решен по същество и не е формирана сила на присъдено нещо. Второто решение съдържа произнасяне по иск с правно основание чл.240 ЗЗД, но касае съвсем различна фактическа обстановка, дава разрешение на неотносим към процесния случай правен въпрос, и не може да обоснове извод за противоречиво разрешаване на поставения въпрос, в твърдения от касатора смисъл. Не на последно място касаторът не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Обстоятелството, че на същия не е известна практика по обуславящи изхода на спора въпроси не е от естество да обоснове наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Следва да се има предвид, че по въпросите, свързани с приложение нормата на чл. 240 ЗЗД, е налице трайна и последователна практика, уеднаквена със задължителни за инстанциите по същество съдебни актове, с която въззивното решение е съобразено, поради което отново се обосновава извод за липса на соченото основание за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е представила списък на разноските, нито е ангажирала доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 07.01.2013г. по в.гр.д.№ 1765/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: