1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
София, 21.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2622 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 416 от 23.02.2017 г. по в. гр. д. № 3155/2015 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 145 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 143/2013 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от П. Т. и Т. С. срещу С. С. и С. С. иск по чл.72, ал.1 ЗС за сумата от 49 000 лв., представляваща увеличената стойност на недвижимия имот на ответниците вследствие извършени от ищците подобрения в него и в частта, с която на основание чл.45 ЗЗД е бил уважен насрещният иск на С. С. и С. С. срещу П. Т. за сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди върху същото недвижимо имущество. Първоинстанционното решение е отменено само в частта, с която искът по чл.45 ЗЗД е бил уважен солидарно и спрямо Т. С., като по отношение на нея въззивният съд е отхвърлил този иск.
Въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните са възникнали от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който не е бил последван от нотариален акт за прехвърляне на собствеността. С предварителния договор С. и С. са се задължили да продадат на Т. и П. следния недвижим имот: овчарник, воловарник, обор № 1, обор № 2 – централен обор; кантар – колиен; склад за фураж и работилница; кухня – фуражна и работилница, тракторен стан, сеновал и сграда-канцелария, заедно с Ѕ ид.част от прилежащата земя с посочена площ 17224 кв. м., представляваща п.п. І, ІІІ, ІV, V, VІІ и VІІІ, всички в кв. 1 по плана за разделяне на селскостопанския двор на прекратеното ТКЗС на [населено място]. Тъй като исковете за извършени подобрения и нанесени вреди върху имуществото не касаят парцел VІІІ и тракторния стан, съдът е отказал да разрешава спора дали тези имоти са част от предмета на предварителния договор. Прието е, че на 25.09.2007 г. купувачите П. и Т. са били въведени във владение на описаното имущество и това владение е продължило до края на 2012 г. Като се е позовал на заключението на вещото лице съдът е приел, че по делото не е установено П. и Т. да са извършвали подобрения в имота, предмет на предварителния договор. По насрещния иск по чл.45 ЗЗД е прието, че ищците С. и С. се легитимират като собственици на процесното имущество с нотариален акт № 41/1996 г., чиито констатации не са опровергани. Не е доказано направеното оспорване на процедурата за придобиване на имуществото. На следващо място е прието, че по времето на упражняване на фактическа власт върху това имущество ответникът П. Т. му е нанесъл вреди, като част от сградите са разрушени, а други – силно увредени и негодни за ползване. Т. не е имал законово основание да разрушава тези сгради, тъй като не е бил техен собственик. Размерът на дължимото обезщетение е определен от първоинстанционния съд на 50 000 лв. и по този въпрос не е имало оплакване във въззивната жалба, затова въззивният съд няма задължение да извършва преценка за законосъобразността на този извод. Оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд са приети за неоснователни. Правото на защита на П. Т. не е било нарушено, тъй като той е бил редовно призован за съдебно заседание на 23.01.2014 г., а за следващите заседания той се счита уведомен на основание чл.56, ал.2 ГПК. След отмяна на хода по същество той отново е бил редовно призован за откритото съдебно заседание на 03.07.2014 г. Били са допуснати и исканите свидетели във връзка със защитата му по насрещния иск, но поради негово процесуално бездействие те са заличени от съда. Изслушаната експертиза не е била оспорена в срока по чл.200, ал.3 ГПК, не е била поискана нова или тройна експертиза, поради което направеното искане във въззивната жалба за нова експертиза е преклудирано.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от П. Т. – ищец по първоначалния и ответник по насрещния иск.
Жалбоподателят заявява, че атакува решението в частта, с която е осъден да заплати сумата от 50 000 лв. по насрещния иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Счита, че не дължи тази сума. Излага три групи оплаквания: че не е установено правото на собственост на ищците върху процесното имущество; че не е доказано именно той да го е увредил и че въззивният съд е извършил процесуални нарушения, като отказал да допусне тройна експертиза, свидетелски показания, участие на трето лице – помагач и като не отчел нередовното призоваване на жалбоподателя в първата инстанция. Поддържа, че договорът за покупко-продажба на имуществото на прекратеното ТКЗС [населено място], от който черпят право на собственост С. и С. С., няма достоверна дата; не е сключен в изискуемата форма, тъй като няма нотариална заверка на подписите; не е вписан; сключен е от лица без представителна власт за продавачите. На следващо място – сградите били в увредено състояние още при сключване на предварителния договор и предаване на владението му, а разрушаването е продължило след принудителното отнемане на това владение от ищците С.. И на последно място – комплексната счетоводна експертиза била изпълнена от лице, което няма счетоводно образование, не била отчетена и деноминацията на лева, експертизата е непълна и съдържа неверни констатации относно извършените ремонти и разрушения. Иска отмяна на въззивното решение, уважаване на предявения от него иск по чл. 72 ЗС за сумата от 49 000 лв. и отхвърляне на насрещния иск по чл.45 ЗЗД за сумата от 50 000 лв.
В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК по въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: за задължението на въззивния съд да отстрани допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, когато има въведени оплаквания за това – непроизнасяне по правоизключващи възражения; недопускане на трето лице-помагач; необсъждане на представени доказателства; недопускане на свидетели; основаване на решението на непълна и неточна експертиза.
Ответниците в производството С. и С. С. оспорват жалбата. Считат, че тя касае само решението по насрещния иск, тъй като това изрично е заявено от жалбоподателя и тъй като само в тази част са развити неговите оплаквания. Подчертават, че липсва обосновка на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по основния спорен въпрос дали са собственици на увреденото имущество съдът се е произнесъл в съответствие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Излагат и доводи за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на предявените парични искове над 5000 лв., което подлежи на касационен контрол съгласно чл.280, ал.2, сега ал.3 ГПК.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд може да допуска доказателства само при ограниченията на чл.266 ГПК – когато те са за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства, както и когато не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на ВКС, IV ГО; решение № 147/08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, IV ГО; решение № 107/19.04.2012 г. по гр. д. № 960/2011 г. на ВКС, III ГО. Страните не могат пред въззивната инстанция да поправят собствената си небрежност за попълване на делото с релевантни за спора доказателства – решение № 556/10.01.2011 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, II ГО; решение № 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, IV ГО.
Въззивният съд по настоящото дело е действал изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК. Той не е допуснал исканите във въззивната жалба на П. Т. и Т. С. свидетелски показания и тройна съдебно-техническа експертиза поради липса на предпоставката на чл.266, ал.3 ГПК. Отчетено е обстоятелството, че свидетели са били допуснати от първоинстанционния съд, но двукратно не са били доведени, за да дадат своите показания – първо в съдебното заседание на 23.01.2014 г., за което П. Т. е бил редовно призован, но не се е явил и не е имал процесуален представител, а след това и за заседанието на 03.07.2014 г., когато отново е бил редовно призован и не се е явил, като за това заседание отново е била предоставена възможност за разпит на свидетели. Отчетено е и обстоятелството, че приетата от първоинстанционния съд експертиза не е била своевременно оспорена, затова е последвал и отказ на въззивния съд да допусне тройна експертиза. Отчетено е и обстоятелството, че определението, с което е отказано допускане на трето лице помагач, е било обжалвано и потвърдено от въззивния съд.
Основните оплаквания във въззивната жалба на П. Т. са били срещу легитимиращия ефект на констативния нотариалния акт № 41/1996 г., който признава собствеността на ищците по насрещния иск С. и С. С. върху процесните стопански сгради. Въззивният съд не е обсъдил подробно възраженията на Т. срещу валидността на придобивната сделка, от която ищците черпят права – покупко-продажба на имущество на бившето ТКЗС [населено място] по реда на § 29, ал.1 ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ ДВ бр.45/1995 г. Въпреки това като резултат въззивното решение не противоречи на установената практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и относими и доказателства по делото във връзка с оплакванията в жалбата и развитите доводи от страните. Съществено в случая е обстоятелството, че правоотношенията между страните по настоящото дело произтичат от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който не е бил последван от окончателен договор. В тази хипотеза за купувачите по предварителния договор П. Т. и Т. С. е възникнало задължението да върнат на продавачите това, което са получили на неосъществено основание – чл.55, ал.1 ЗЗД, в случая – да върнат владението на процесните сгради. Те са длъжни да върнат сградите в състоянието, в което са ги получили, а ако междувременно някои от тях са погинали – да заплатят стойността им – чл.57, ал.2 ЗЗД. Тези правоотношения изключват възможността купувачите по предварителния договор, във връзка с възникналото задължение по чл.55, ал.1 ЗЗД и отговорността за вреди по чл.45 ЗЗД, да правят правоизключващо възражение за недействителност на придобивното основание, от което продавачите черпят право на собственост върху процесните сгради. Постоянна е практиката на ВКС, че трети лица, които не са страна по един договор, могат да правят възражение за неговата недействителност само ако имат правен интерес за това. Тази практика е намерила отражение в решение № 334/03.11.2014 г. по гр. д. № 570/2014 г. на ВКС, IV ГО; решение № 189 от 25.03.2004 г. по гр. д. № 435/2003 г. на ВКС, II ГО; решение № 314 от 16.04.2009 г. по гр. д. № 6430/2007 г. на ВКС, III ГО и др. Като не е разгледал възражението за недействителност на придобивното основание, от което черпят право на собственост С. и С. С., въззивният съд е действал в съответствие с тази практика на ВКС, въпреки че не е изложил такива мотиви. Ответникът по насрещния иск П. Т. е нарушил задължението по чл.45 ЗЗД да не вреди другиму и е осъден да понесе своята имуществена отговорност. По този иск той няма правен интерес да противопоставя възражение за липса на собственост върху увреденото имущество, тъй като възникналите правоотношения между страните са облигационни, по 45 ЗЗД, вр.чл.55, ал.1 ЗЗД.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на № 416 от 23.02.2017 г. по в. гр. д. № 3155/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: