О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
София, 13.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1884/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от О. Е. Т.,чрез пълномощника му адв.П. С. срещу решение № 213/08.12.2014 г. по гр.д.№541/2014 г. на Апелативен съд-В..
Ответникът по касационната жалба В. Н. В. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв.С. Н. я оспорва.Претендира разноски.
Третото лице „Д. О.”-ЕАД не изразява становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
В. съд е отменил решение № 1126/18.07.2014 г. по гр.д.№2044/2013 г. на Окръжен съд-Варна и вместо него е уважил предявения иск с правно основание чл.51 ал.3 ЗЗД, като е осъдил ответника- касатор в настоящото производство, да заплати на ищеца сумата 50 000 лв. обезщетение поради влошаване на здравословното му състояние, установено с ЕР на ТЕЛК при МБАЛ „СВ.М.”-ЕАД-В. № 2631/19.07.2010 г.,намиращо се в причинна връзка с увреждането, което му е причинено при пътно-транспортно произшествие на 27.06.2008 г.,ведно със законната лихва от 19.07.2010 г. до окончателното изплащане.Присъдени са и разноски за двете инстанции.Относно частта на решението, с която искът е бил отхвърлен до пълния предявен размер от 70 000 лв. въззивният съд не се е произнесъл.Приел е, че касаторът е признат с присъда по нохд № 16/2009 г. на Окръжен съд-Варна, влязла в сила на 30.11.2009 г., за виновен в това,че на 27.06.2008 г. на автомагистрала „Х.”, при управление на лек автомобил „Хюндай”, причинил смъртта на две лица и средни телесни повреди на други шест лица, сред които ищецът.Според ЕР №3432/30.09.2009 г.на ТЕЛК при МБАЛ „Св.М.”-ЕАД причинените му увреждания са били: счупване на първи лумбален прешлен с разместване на костните фрагменти, разкъсване на твърдата мозъчна обвивка и компресия на гръбначния мозък, долна вяла пареза на долните крайници,счупване-изкълчване на дясната лъчева кост,счупване на горния край на големия пищял на дясната подбедрица,разкъсване,изкълчване и разтягане на връзки на лявата колянна става до степен на пълна нестабилност, избиване на 20 броя зъби, частична инконтиненция на тазовите резервоари и на коренчеви нерви на нивото на счупения първи поясен прешлен. На 22.12.2009 г. сключил споразумение с „Д.-О.”-АД с оглед степента на уврежданията към първото му инвалидизиране и бил обезщетен със сумата 55 000 лв. за причинените му неимуществени вреди. В. съд е намерил,че въпреки проведеното лечение състоянието на ищеца продължило да се влошава. Според заключението на назначената съдебно медицинска експертиза са му причинени трайни затруднения в движенията на тялото,десния горен крайник и долните крайници с продължаваща частична инконтиненция на тазовите резервоари.Прогресията на отпадналата неврологична симптоматика на долните крайници затруднява двигателната активност в значителна степен.От значение са контрактурите на дясната гривнена става и коленните стави, които са проява на развили се посттравматични увреждания и са необратими.Те са в причинна връзка с увреждането и настъпването им не е могло да се избегне ,въпреки адекватно проведеното лечение.Възможността за облекчаване на болките и страданията чрез рехабилитация е била изключена поради тежкото състояние на ищеца, което не е позволявало провеждането на такава последваща терапия. Влошаването на здравословното му състояние в сравнение с първоначалното увреждане е установено с ЕР№2631/19.07.2010 г. и ЕР № 02541/19.06.2013 г. на ТЕЛК, като с последното му е определена 100% загуба на работоспособността. При тези факти въззивният съд е направил извод за основателност на иска.Позовал се е на ППВС № 4/1975 г., което не е загубило значение и с което е дадено тълкуване на нормата на чл.51 ЗЗД,че на обезщетяване подлежат всички вреди,които са пряка и непосредствена последица от увреждането, включително и при промяна на работоспособността на увредения,когато това е във връзка с причинените вреди.Посочил е ,че обезщетение се дължи и в случаите на спогодба между увредения и застрахователя за всички вреди,които са настъпили по-късно , намират се в причинна връзка с увреждането и не са били обхванати от споразумението.В. съд е счел,че влошаването на здравословното състояние на ищеца представлява нов юридически факт, от който се поражда и вземането за обезщетение при ексцес.Относно неговия размер е съобразил дългия период,през който ищецът е търпял болки и страдания, след постигнатото споразумение със застрахователя,обстоятелството ,че е млад човек в активна възраст, лишен изцяло и завинаги от работоспособност и е счел,че искът следва да бъде уважен за сумата 50 000 лв.Приел е,че начална дата на забавата е моментът, в който е настъпил правопораждащият факт-влошаването на здравословното състояние, установено с ЕР на ТЕЛК № 2631/19.07.2010 г.
При разглеждане на спора от първостепенния съд с определение,постановено по реда на чл.140 ГПК е било уважено искане на касатора по чл. 183 ГПК да бъде задължен ищецът да представи в оригинал всички приложени към исковата молба писмени доказателства,включващи ЕР на ТЕЛК и епикризи ,споразумението със застрахователя и др.и го е предупредил,че при неизпълнение те ще бъдат изключени от доказателствения материал по делото.Срок за изпълнение на задължението не е бил даден.С протоколно определение от 19.02.2014 г. това е сторено,като същият е определен до следващото открито съдебно заседание насрочено за 23.04.2014 г. В съставения протокол за това заседание е отразено,че е проведено на 23.03.2014 г. , което е било неделен ден,но не е искано поправянето му.Ищецът не е бил представляван, посочено е, че е редовно призован.Делото е било отложено, поради неизготвяне на допуснати експертизи.С писмена молба от 25.04.2014 г. към която са били приложени, ищецът е представил исканите писмени доказателства в оригинал.В следващото съдебно заседание по искане на касатора те са били изключени от доказателствения материал по делото,поради пропускане на определения от съда срок за представяне на оригиналите, като в определението на съда като краен срок за представянето им отново е посочена датата 23.03.2014 г. В. съд е приел приложените към исковата молба писмени доказателства, и представените допълнително оригинали ,като е намерил,че те неправилно са били изключени от доказателствения материал по делото, тъй като са били представени към последното проведено открито съдебно заседание , назначената съдебно-медицинска експертиза е дала заключение въз основа на оригиналните документи,съхранявани в лечебните заведения,където ищецът е бил лекуван, истинността им не е била оспорена и представените с исковата молба копия не са били нечетливи, както е твърдял касаторът.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на обжалваното решение, като произнесено по непредявен иск.Твърди се, че ищецът не е претендирал обезщетение за изгубена работоспособност,както били възприети оплакванията му.Касаторът поддържа,че при направените фактически твърдения искът правилно е квалифициран от първоинстанционния съд по чл.45 ЗЗД и отхвърлен като неоснователен и недоказан.Като го е преквалифицирал по чл. 51 ал.3 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Според разясненията , дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГКТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК, като даденото разрешение с ТР №1/2001 г. на ОСГК,т.10 следва да намери приложение и в този стадий от процеса. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост следва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касатора. В случай, че в производството по чл.288 от ГПК съдът приеме, че съществува вероятност обжалваното решение да не е валидно или да не е допустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол и когато не са обосновани основания за селектирането на касационната жалба.
В настоящия случай в исковата молба ищецът твърди,че е инвалидизиран с ЕР на ТЕЛК през 2010 г. със 74% неработоспособност, с последващо решение неработоспособността е увеличена на 99%, а с ЕР № 02541/19.06.2013 г. тя е достигнала 100% с чужда помощ.Посочил е,че му предстоят още три операции и множество рехабилитационни процедури,че прогнозата на лекарите,че ще е в състояние да се движи без помощни средства и чужда помощ не се е оправдала.Изтъкнал е,че се движи с инвалидна количка и ще бъде такъв до края на живота си.В уточняваща молба вх.№33373/08.11.2013 г.е описал подробно в какво се изразява влошаването на здравословното му състояние и че от застрахователя е получил обезщетение за травматичните увреждания,така както са приети с влязлата в сила присъда,като се е изхождало от очакването,че здравето му ще бъде възстановено в период от 4 до 12 месеца.
В проведеното открито съдебно заседание на 19.11.2014 г. въззивният съд при доклада си по чл. 268 ал.1 ГПК е посочил,че с първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 45 вр.с чл.51 ал.3 ЗЗД за заплащане на неимуществени вреди в резултат на настъпили усложнения в здравословното състояние на ищеца,намиращи се в причинна връзка с увреждането,причинено от ответника, за което той е признат за виновен по нохд. Във връзка с направено искане за изменението на доклада е посочил, че твърденията на ищеца изхождат от исковата молба и са за наличието на обективно състояние, което се е развило чрез усложнения.В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е приел,че влошаването на здравословното състояние на пострадалия,регламентирано в чл.51 ал.3 ЗЗД представлява нов юридически факт, от който се поражда и вземането за обезщетение при ексцес.В диспозитива на решението е отразено, че ответникът се осъжда да заплати съответното обезщетение за промяна в работоспособността-влошаване на здравословното състояние,установено с ЕР на ТЕЛК при МБАЛ „С.М.”-ЕАД № 2631/19.07.2010 г. и намиращо се в причинна връзка с увреждането ,причинено при ПТП на 27.06.2008 г. на основание чл.51 ал.3 ЗЗД.
При така описаните факти в исковата молба и уточнението към нея, съставляващи основанието на предявения иск,касационният съд намира,че обжалваният съдебен акт е допустим и с него въззивният съд се е произнесъл по правните твърдения и искането на ищеца,с които се търси обезщетяване на нови вреди от влошаване на състоянието, настъпили две години след ПТП т.е. по заявената от него претенция.Той не е излязъл извън предмета на иска в нарушение на диспозитивното начало,нито е разгледал непредявен иск.С постоянната съдебна практика е прието,че когато съдът се е произнесъл по фактите, посочени в исковата молба, на които се основава претенцията,но същата е погрешно квалифицирана, това може да се отрази на правилността, но не и на допустимостта на постановеното решение.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК.Извежда следния процесуалноправен въпрос:
-в кои случаи въззивният съд може да приеме изключени по реда на чл.183 ГПК от първоинстанционния съд писмени доказателства и в частност необходимо ли е да бъде оспорена истиността на документа,за да настъпят последиците на чл.183 ГПК.
Счита,че решението,основано на изключени от първоинстанционния съд и впоследствие приети от въззивния съд документи е в противоречие с приетото в решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№536/2010 г.,ІІ г.о. и по гр.д.№668/2011 г. на ІV г.о.,според които процесуалният закон не изисква оспорване на истинността на документа, за да бъде изключен от доказателствената съвкупност.Твърди се противоречие и с решенията на ВКС по т.д.№352/2010 г., ІІ т.о.,както и по гр.д.№258/1994 г. на 5-чл.състав, по гр.д.№7548/1956 г. на ІV г.о. и по гр.д.№372/1985 г., ІІ г.о. Касаторът поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК при липса на такава, ако не се приеме относимост на посочената практика.
По поставения от касатора процесуалноправен въпрос са формирани правни изводи от въззивния съд в определение № 741/31.10.2014 г. и поради това той следва да бъде преценен като обуславящ.Не е обосновано допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с цитираната и приложена задължителна съдебна практика, а така също и по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с казуалната съдебна практика на ВКС, създадена преди приемането на сега действащия ГПК.В тези решения са разгледани хипотези,различни от настоящата, която се свежда до приемане на представени оригинали на писмени документи извън срока,който е бил определен от първоинстанционния съд и преди последното открито съдебно заседание по делото,както и при положение,че назначената по делото и неоспорена съдебно-медицинска експертиза е ползвала тези оригинали, съхранявани от съответните лечебни заведения.Не е обосновано и твърдяното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. При липса на съдебна практика касаторът следва да аргументира в какво се изразява съществуващата неяснота, непълнота или противоречие на конкретна правна норма,чието тълкуване иска, съгласно разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д№1/2009 г. на ОСГТК- т.4,което не е сторено.
По нататък в изложението касаторът поставя следния въпрос:
-каква е правилната правна квалификация на иска за обезщетение на претърпени неимуществени вреди от ПТП при ексцес- по чл. 45 ЗЗД или по чл.51 ЗЗД.
Твърди противоречие на въззивното решение с влязло в сила решение по т.д.№591/2013 г. на Апелативен съд-В. и с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК по т.д.№621/2009 г.,ІІ т.о.,според които при въведени от ищеца факти и обстоятелства за наличие на ексцес правилната квалификация е по чл.45 ЗЗД.Твърди,че с чл.51 ЗЗД само се регламентира вида и обема на вредите.Поддържа допълнителни основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Както беше проследено при обсъждане допустимостта на обжалваното решение в доклада си въззивният съд е посочил,че с първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 45 вр.с чл.51 ал.3 ЗЗД за заплащане на неимуществени вреди в резултат на настъпили усложнения в здравословното състояние на ищеца, в мотивите на обжалваното решение е приел,че влошаването на здравословното състояние на пострадалия,регламентирано в чл.51 ал.3 ЗЗД представлява нов юридически факт, от който се поражда и вземането за обезщетение при ексцес,а в диспозитива на решението е отразил осъждане на ответника да заплати обезщетение на основание чл.51 ал.3 ЗЗД, а не на основание чл.51 ЗЗД,както е изведено във въпроса.Следователно той не е поставен в обсъдена от съда хипотеза . Поради това не може да се приеме, че с него е обосновано приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК.Не е обосновано и допълнително основание, доколкото за решенията,представляващи казуална практика не са представени доказателства,че са влезли в сила, а с решението по чл.290 ГПК не е отговорено на идентичен правен въпрос.
Следващият изведен в изложението въпрос е:
-дължи ли въззивният съд даване на указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, когато квалифицира иска по различна правна норма от първостепенния съд.Намира,че в противоречие с ТР №1/2003 г.-т.2 въззивният съд не е дал указания относно възможността страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства,които са пропуснали да направят в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания.Поддържа,че е налице селективния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Така поставеният въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд. Самият касатор в отговора на въззивната жалба е изложил доводи,че разгледаният от първостепенния съд иск е за неимуществени вреди,при релевирани твърдения за влошено здравословно състояние-ексцес.В цитирания по-горе доклад въззивният съд ,позовавайки се на разрешенията, съдържащи се в ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК- т.2 е намерил,че не следва да се извършва ново разпределение на доказателствената тежест,като е описал основанието на иска-предмет на делото,както беше цитирано по-горе.След като основанието на разглеждания иск от въззивния съд е идентично с разгледаната от първостепенния съд претенция, то и поставеният въпрос не може да бъде преценен като релевантен.
Следващото отправено питане е:
-следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи на страните и да основе решението си на доказателствата по делото, като изложи ясни мотиви относно това кои факти и обстоятелства от исковата молба от твърденията на ищеца в исковата молба приема за доказани и кои –не.
Твърди,че въззивният съд е игнорирал доводите на ответника във връзка с погасителния ефект на сключената със застрахователя изнънсъдебна спогодба,като обхващаща всички вреди и възражението за съпричиняване; не е обсъдил целия доказателствен материал и не е изложил ясни мотиви кои факти и обстоятелства приема за доказани и кои –не. Позовава се на нарушения на ППВВС №7/27.12.1965 г., ППВС№1/13.07.1953 г. и решения постановени по реда на чл.290 ГПК на състави на ВКС по гр.д.№808/2009 г. І т.о., гр.д.№534/2011 г.,ІV г.о.,гр.д.№2254/2013 г.,ІІ г.о.,гр.д.№1207/2011 г.,ІІ г.о.
Така изведеният въпрос не е съобразен с приетото в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК-т.1, а именно,че той не трябва да е свързан с правилността на обжалваното решение,с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства.Формулирайки обуславящ правен въпрос касаторът трябва да прави ясно и категорично разграничаване между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК,които не могат да се обсъждат в производството по селекция.
Поставя се и въпросът:
-следва ли ищецът по иск за ексцес на неимуществени вреди вследствие на ПТП да докаже какъв е обемът на вредите, за които е получил обезщетение в резултат на извънсъдебна спогодба.
Счита,че според т.1 от ППВС № 4/1968 г. на обезщетяване подлежат както вредите,които са настъпили, така и вредите,които ще настъпят. Посочва,че с т.10 на ППВС № 4/1975 г., в съответствие с принципа за пълно обезщетяване е разгледан случай, когато по-късно настъпилите вреди са от влошаване състоянието на пострадалия ,но настъпването им е било взето предвид в предходно производство и с тях е съобразен размерът на присъденото обезщетение. Намира,че разглежданият спор е в тази хипотеза, като настъпилите вреди от влошаване здравословното състояние на ищеца са взети предвид при сключването на извънсъдебната спогодба със застрахователя,както и че вредите описани в исковата молба са обичайна и закономерна последица от увреждането,че не е доказано влошаване с приетата по делото експертиза и че това обстоятелство е признато от процесуалния представител на ищеца в производството пред въззивния съд.Поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК или евентуално чл.280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика, доколкото приетото в ППВС № 4/1975 г. –т.10 се отнася само до определените по съдебен ред предходни обезщетения.
Въпросът също не може да бъде преценен като общо основание за допустимост на касационно обжалване.Той е детерминиран от становището на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и необоснованост на обжалваното решение и е свързан с възприемането фактическата обстановка по делото.
Формулиран е и следния въпрос:
-погасено ли е материалното право на увреденото лице при ПТП спрямо деликвента, ако е постигната извънсъдебна спогодба между увредения и застрахователя на деликвента, в която страните са се съгласили да уредят окончателно вазимоотношенията си по повод ПТП, вследствие на което са причинени вредите.
Намира, че според постоянната и задължителна съдебна практика, създадена с решения по гр.д. №220/2010 г.,ІV г.о., гр.д.№1556/2009 г., ІV г.о., т.д.№1104/2009 г.,ІІ т.о. пострадалият може да реализира вземането си за застрахователно обезщетение извънсъдебно,като изявленията на пострадалия могат да се противопоставят и на застрахователя и на деликвента.
Въпросът е поставен от касатора в нереализирана по делото хипотеза,конкретно с оглед приетото от въззивния съд,че вредите,които са настъпили по-късно не са обхванати от споразумението със застрахователя.
Последният поставен въпрос е:
-как следва да се прилага критерият за справедливост,установен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и задължителните указания на ППВС №4/1968 г. при иск за обезщетение на неимуществени вреди от ексцес,предявен срещу деликвента.
Счита,че обжалваното решение е в отклонение от принципа на справедливостта, тъй като не се основава на конкретни факти. Поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Въпросът също е обусловен от становището на касатора за неправилност на обжалваното решение.Не може да бъде прието твърдяното от него ,че въззивното решение не се основава на конкретни факти,доколкото въззивният съд е изложил такива за продължителност на периода ,в който ищецът търпи болки и страдания,след постигнатото споразумение със застрахователя,че е млад човек в активна възраст, който е лишен 100% от своята работоспособност и то завинаги.
ВКС, състав на ІІІ г.о. счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение, тъй като не са обосновани общи и допълнителни основания за това. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1 /2009 г. на ОСГТК общо основание за допустимост на касационно обжалване е извеждането на правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, който е включен в предмета на делото и обусловил правната му воля. В изложението липсват формулирани правни въпроси, с изключение на първия от тях, във връзка с приетите от въззивния съд правни разрешения, те са в корелация с хипотези,които касаторът твърди,че са осъществени,но които не са реализирани. К. съд не може да изведе такива въз основа на твърденията и оплакванията му, тъй като би нарушил диспозитивното начало. Друга част от въпросите се отнасят до правилността на обжалваното решение, неговата обоснованост, събраните доказателства по спора.С тях също не може да се обоснове наличието на общо основание за допустимост.При липсата на общо основание,е безпредметно обсъждането на твърдяните допълнителни основания по всички въпроси.
С оглед изхода на делото следва да бъде уважено искането на ищеца за разноски в настоящото производство,което се установява с договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащане на адвокатско възнаграждение в брой и списък.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение решение № 213/08.12.2014 г. по гр.д.№541/2014 г. на Апелативен съд-В. в обжалваната част.
ОСЪЖДА О. Е. Т. да заплати на В. Н. В. сумата 1 500/хиляда и петстотин / лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: