О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
София, 13.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1496 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Р. М., П. В. М. и А. В. М. – тримата от гр. С., чрез процесуалния им представител адв. А, против въззивното решение № 376 от 8 януари 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което е оставено в сила решение без номер от 19 септември 2007 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно и необосновано – естеството на контролната дейност на специализираната администрация на агенцията, към която е принадлежал наследодателят на касаторите, е налагало той да извършва проверки на място при одитираните обекти, където е бил командирован от административния орган, което се доказва от представените заповеди за командировка. В самата касационна жалба се изтъква, че по същия казус са постановени влезли в сила решения, които са в противоречие с атакуваното решение – основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК; ВКС няма решение по чл. 86 ал. 3 от Закона за държавния служител, няма трайно установена практика, с която въззивното решение да е съобразено, поради което произнасянето на ВКС ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. В допълнение към жалбата, което касаторите считат за изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че, за да има противоречие по същия въпрос, трябва да се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правнорелевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, за да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос; общото между атакуваното и представените решения е, че касаят неизплатени дневни разходи при командировка на държавни служители – налице са общи факти, но възприети от съда по различен начин. Представят се пет влезли в сила съдебни решения.
Ответникът А. за д. ф. инспекция, чрез юрисконсулт А. Й. , в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъква, че касационното производство е недопустимо, защото е започнало по реда на отменения ГПК и предвид размера на претенцията, не подлежи на касационно обжалване; мястото на работа на държавния вътрешен одитор, какъвто е бил наследодателят на касаторите, се определя от характера на извършваната от него работа – от естеството и съдържанието на служебните му задължения и от условията, при които те са били изпълнявани, а в случая това обичайно е било друго населено място и не следва да се счита за командировка. Представят се четири влезли в сила съдебни решения.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване по аргумент от противното от § 2 ал. 3 ПЗР ГПК и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че при осъществяване на одитната дейност служителите имат обем от права и задължения, като е предвидена възможност те да осъществяват одитната дейност в служебните помещения на одитираните лица, поради което вътрешният одитор не е изпълнявал временна дейност, свързана със служебните му задължения, извън обичайното място на полагане на труд, а е осъществявал обичайната си дейност съобразно конкретното местоположение на одитираните обекти, находящи се на различни места съобразно териториалната компетентност на одитора.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 и 3 ГПК – поради необходимостта ВКС да се произнесе по правен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и поради необходимостта ВКС да разреши поставения въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглежданата касационна жалба касаторите изобщо не са поставили правен въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Разрешаването по различен начин на правни спорове, макар и всички с основание по чл. 86 ал. 3 ЗДСл и предявени срещу същия работодател, само по себе си не обуславя разглеждането на настоящия спор от ВКС. Както самите касатори сочат, за всеки конкретен случай се подлагат на преценка доказаните правно значими факти именно за този случай. От друга страна, правните въпроси, разрешени от въззивния съд, включени в предмета на спора и обусловили крайния резултат по делото могат да са повече от един. По тази причина законодателят приема, че касаторът следва да ангажира отговор от страна на ВКС чрез поставянето на правен въпрос, а не може касационната инстанция сама да го извежда с метода на сравнението на правните изводи в решения по сходни спорове. Липсата на какъвто и да е поставен въпрос в случая препятства и неговото конкретизиране от съда. Ето защо касационният контрол не следва да бъде допуснат.
Ответникът не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 8 ГПК, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 376 от 8 януари 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: