5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
гр. София, 01.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
Членове: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2981 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. С. И. срещу решение № 499 от 21. 03. 2016г. по гр. дело № 3382/2015г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГК, ІІ състав, с което е отменено решение от 20. 04. 2015г. по гр. дело № 12562/ 2012г. на СГС, Първо г.о., 21 състав, в частта му, в която са уважени предявените главен и акцесорен искове, съответно за сумата 8 486. 56 лв. и за сумата 1 303. 69 лв., и в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски пред първата инстанция, и вместо него е постановено ново решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора – ищец срещу ответника Военно формирование 26720, [населено място], [община], обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ за сумата 8 486. 56 лв., съставляваща възнаграждение за положен труд при превишаване общата увеличена продължителност на служебното време, за периода: 12. 05. 2009г. – 01. 11. 2011г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 303. 69 лв. – лихва за забава върху горепосочената главница, за периода: 12. 05. 2009г. – 22. 11. 2011г., като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за сумата 830 лв..
Касаторът поддържа, че решението на САС е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните два материалноправни въпроса, от значение за изхода по конкретното дело: 1/ „при действието на новия ЗОВСРБ, обн. ДВ бр. 35 от 12. 05. 2009г., следва ли времето при полагане на 24 – часови дежурства, да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време като при действието на чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ /отм./, въпреки че има изрична законова уредба за заплащане на труда, положен над установеното служебно време и по – точно в нормата на чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ, където е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време?“, и 2/ „при действието на новия ЗОВСРБ, обн. ДВ бр. 35 от 12. 05. 2009г., за да възникне правото на парично възнаграждение за положения от военнослужещия извънреден труд, задължително ли е договорът му за военна служба да е прекратен?“.
Ответникът Военно формирование 26720, [населено място], [община], не подава отговор на касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по граждански спор с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., но не са налице посочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените горепосочени правни въпроси.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че от 1996г. до приключване на съдебното дирене, т.е. през целия процесен период, те са обвързани от договор за кадрова военна служба, по който ищецът е кадрови военнослужещ. Решаващият правен извод на първоинстанционния съд за възможността за компенсиране на извънредния труд парично, преди прекратяване на договора за кадрова военна служба, при действието на ЗОВСРБ от 2009г., е преценил като неправилен – в нарушение на действащия материален закон и задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. САС е отхвърлил предявените исковете, приемайки че удълженото служебно време при 24-часови дежурства по график не съставлява извънреден труд, нито е извънустановено служебно време по смисъла на чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Действалото до 2009г. и сега действащо законодателство, според въззивния съд, не съдържа изрична правна уредба на хипотеза за положен труд, надхвърлящ нормалната нормативно определена продължителност, до увеличената такава на служебното време, когато разликата не е компенсирана с намалено работно време, респективно с почивки, до деня на прекратяване на служебното правоотношение, която разлика всъщност не представлява извънреден труд, тъй като е в рамките на носените наряди и дежурства по график, а не ги надхвърля, поради което тази законова непълнота следва да се преодолее с аналогия на закона, като се приложи нормата на чл. 136а КТ. Според последната при некомпенсиране на удълженото работно време през времетраенето на трудовото правоотношение с намаляване на работното време по смисъла на ал. 4 на чл. 136а КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение разликата до нормалния работен ден се заплаща като извънреден труд. Прилагайки нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ по аналогия към процесното служебно правоотношение, произтичащо от договор за кадрова военна служба, САС заключава, че ищецът би имал право на парично компенсиране на положения труд при превишаване общата продължителност на служебното време по чл. 194, ал. 2 ЗОВСРБ единствено и само при прекратен договор за кадрова военна служба. Доколкото последният продължава да обвързва страните, вкл. през процесния период: 12. 05. 2009г. – 01. 11. 2011г., предявените искове /главен и акцесорен/ са отхвърлени като неоснователни.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси, посочени по – горе, осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Те са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение. По отношение на тях обаче не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване – да са решавани противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Касаторът е представил към касационната си жалба две влезли в сила решения на СРС, ГК с № 13398 от 13. 12. 2013г. по гр. дело № 413/2012г. и с № ІІ-78-195 от 13. 06. 2013г. по гр. дело № 45495/2012г., с които поставените правни въпроси са разрешени в противоречие с даденото разрешение в атакуваното въззивно решение. По същите два материалноправни въпроси: При действието на новия ЗОВСРБ, обн. ДВ бр. 35 от 12. 05. 2009г., следва ли времето при полагане на 24 – часови дежурства, да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време като при действието на чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ /отм./, въпреки изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ, с която е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време?, и 2/ При действието на новия ЗОВСРБ, обн. ДВ бр. 35 от 12. 05. 2009г., за да възникне правото на парично възнаграждение за положения от военнослужещия извънреден труд, задължително ли е договорът му за военна служба да е прекратен?, вече е постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 165 от 02. 06. 2016г. по гр. д. № 6064/2015г. на ІV г.о., в което е прието че няма основание за промяна на трайно установената задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК по ЗОВСРБ /отм./ и че съгласно същата по аналогия намира приложение разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 КТ в смисъл, че ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия, той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно време при носене на 24 – часови дежурства, само тогава – при прекратяване на служебното правоотношение, то се заплаща като извънреден труд. Съгласно т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС наличието на противоречива практика по правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Когато противоречивата съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК и обжалваното въззивно решение е в съответствие с вече уеднаквената съдебна практика, тогава не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. По поставените от касатора материалноправни въпроси, съществувалата противоречива практика на съдилищата, е уеднаквена с горепосоченото решение № 165 от 02. 06. 2016г. по гр. д. № 6064/2015г. на ВКС, ІV г.о. по реда на чл. 290 ГПК, в съответствие с което е атакуваното въззивно решение, поради което не е осъществено освен общото и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Съгласно т. 4 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. На поставените материалноправни въпроси от касатора е дадено задължително разрешение в посоченото по – горе решение № 165 от 02. 06. 2016г. по гр. д. № 6064/2015г. на ВКС, ІV г.о. по чл. 290 ГПК. Принципно същото разрешение по съществото на спора е възприето и в решение № 197 от 24. 11. 2015г. по гр. д. № 7210/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар касационното обжалване да е било допуснато по други правни въпроси. При наличието на безпротиворечива съвременна задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК по поставените правни въпроси, ненуждаеща се от осъвременяване или корективно тълкуване, с която обжалавният съдебен акт е съобразен, не е осъществено и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 499 от 21. 03. 2016г. по гр. дело № 3382/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: