О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
гр. София 24.10.2018 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1630/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], чрез юриск.Н И., против решение № 705/01.02.2018 г. по възз.гр.д. № 12221/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 168584/11.07.2017 г. по гр.д. № 58141/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което Ч. [фирма] е осъдено да заплати на Я. Н. К. на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 19 603 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствения му недвижим имот за периода от 11.05.2015 г. до 04.10.2016 г., ведно със законна лихва от 17.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради противоречия с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси : 1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК, когато по безспорен начин от приложените по делото писмени доказателства е видно, че страна в предходно производство, макар явяваща се праводател на ищеца, то същият не е бил собственик /праводателя/ към датата на завеждане на исковата претенция по чл. 109 ЗС и по чл. 59 ЗЗД; 2. Следва ли въззивният съд да приеме за безспорно доказан факта, че въпросът за съществуването на сервитутното право е бил разрешен въз основа на влязло в сила решение, ако в първото производство няма постановен диспозитив, касаещ това обстоятелство, установяващ наличието или липсата на този факт и може ли в този случай, да се счита, че е приложима нормата на чл. 299, ал. 1 ГПК ; 3. Какви са пределите на действие на силата на присъдено нещо и мотивите на влязлото в сила решение ползват ли се с такива. Позовава се на противоречие с решение № 51/12.06.2013 г. по гр.д. № 87/2013 г. по описа на АС-Бургас, решение № 44/07.02.2012 г. по гр.д. № 1188/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 472/12.01.2012 г. по гр.д. № 1712/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 610/09.12.2008 г. по гр.д. № 391/2008 г. по описа на ВКС , I т.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – Я. Н. К., подаден чрез процесуалния му представител адв. И. И., в който е изразено становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и се поддържа, че решението на въззивния съд не страда от пороци. Иска се присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 вр. чл. 62, ал. 2 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва въззивното решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване с оглед цената на предявения иск във вр. чл. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предмет на делото е спор относно дължимостта на обезщетение за неоснователно ползване от ответника Ч. [фирма] на недвижим имот, собственост на ищеца Я. Н. К.. При постановяване на решението въззивният съд е посочил като спорни въпросите дали в полза на ответника е съществувало сервитутно право и към кой момент съоръженията му са били премахнати. Счел е, че с влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 239/2007 г. по описа на СРС по иск с правно основание чл. 109 ЗС, предявен от [фирма] – праводател на Я. Н. К., против [фирма], е разрешен въпросът за сервитутното право, претендирано от ответното дружество. Освен това е приел за недоказани твърденията на [фирма] за възникване на сервитутно право в негова полза, като подробно е изследвал и анализирал както действието на разпоредбите на настоящия Закон за енергетиката, така и на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност. Посочил е, че енергийното дружество не разполага със строителни книжа за процесните енергийни обекти, нито са представени доказателства за отреждането на терена, поради което не може да се приеме, че се е породило сервитутно право при действието на ЗЕЕЕ /отм./ – арг. чл. 60, ал. 1, т. 1 и т. 2. От друга страна нито се твърди, нито се представят доказателства за осъществен фактически състав на чл. 64, ал. 4 ЗЕ – влязъл сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти и изплащане на еднократно обезщетение на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът. При обоснована преценка на събраните писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, съдът е приел, че твърденията за съществуващо сервитутно право са останали недоказани,че имотът на ищеца бил освободен от съоръженията на ответника на 04.10.2016 г. ,поради което последният е ползвал имота до тази дата без основание и дължи заплащане на обезщетение за ползването на имота.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава.
Първият въпрос е неясно и неточно формулиран и настоящият състав не може да разбере волята на касатора. Анализиран в светлината на оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението, вероятно същият се отнася до обвързващата сила на влязлото в сила решение по гр.д. № 2396/2007 г. по описа на СРС. Дадените в него разрешения обаче не могат да бъде предмет на повторно разрешаване, а са задължителни както за съда, който го е постановил, така и за всички други съдилища – арг. чл. 297 ГПК. Няма правен ред, по който в настоящото производство да се преразгледа въпроса дали ищецът по иска с правно основание чл. 109 ЗС е бил легитимиран да го предяви или дали претендираното от него право е било основателно. Вторият въпрос се отнася до правилността на изводите на решаващия съд. За да се произнесе Софийски градски съд е приел, че от влязлото в сила решение по негаторния иск, с което [фирма] е осъдено да прекрати неоснователните си действия в имота, се установява, че ответникът не притежава сервитутно право върху недвижимия имот. Освен че се позовава на влязлото в сила решение съдът извършва и самостоятелна преценка относно възникването на сервитутно право и с оглед относимата нормативна уредба. Ето защо не само че самият въпрос е по същество на спора, но и доводите съдържащи се в него са неверни. Третият въпрос, в частта относно пределите на силата на пресъдено нещо, е законодателно разрешен в чл. 298 ГПК, като законодателят изрично е предвидил, че влязлото в сила решение има действие и за правоприемниците на страните. Както беше посочено във връзка с втория въпрос, относно задължителната сила на мотивите на влязлото в сила решение, съдът не е приел да е обвързан от тях, а единствено е счел, че фактическите действия на [фирма] в процесния имот са неоснователни, тъй като е бил осъден да ги прекрати. Освен това се е произнесъл обосновано и по възражението за съществуване на сервитутно право. Съобразно изложеното нито един от формулираните въпроси не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се разглежда наличието на някоя от допълнителните предпоставки.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 1 200/хиляда и двеста/лв. и представляващи адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 705/01.02.2018 г., постановено по възз.гр. д. № 12221/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на Я. Н. К. разноски за настоящата инстанция в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/, представляващи адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: