4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 812
София, 23.12.2014 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 3698/2014
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] против определение № 2354 от 29.09.2014 г. по в. ч. гр. д. № 3484/2014 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено определение от 07.07.2014 г. по т. д. № 516/2014 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение,VІ-6 състав, с което е прекратено производството по делото поради неподсъдност и неподведомственост на спора.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение, като неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Счита, че изводът на съда за подведомственост на спора между страните на Арбитражния съд на БТПП е направен без да са обсъдени заявените в частната му жалба доводи, свързани с нищожността на арбитражните клаузи от процесните договори, която именно обосновава и компетентността на държавния съд, а не на уговорения арбитраж. Несъгласие е изразено и със становището на въззивната инстанция, че при констатация за неподведомственост на спора, съдът не е длъжен да препрати делото на арбитражната институция, както и с отказа да върне внесената по сметка на съда държавна такса.
Като значими за допускане на касационното обжалване частният касатор поставя въпросите: „1. Когато в един облигационен договор е предвидено арбитражно споразумение, споровете за една от страните да се предявяват пред арбитражен съд, а за другата страна- както пред арбитражен съд, така и пред гражданските съдилища в България и с предявеният иск се иска прогласяване нищожността на тази клауза като дискриминационна и противоречаща на разпоредбите на чл. 9 във вр. с чл. 26 ЗЗД, коя инстанция може да разгледа иска – държавен съд или несъдебна инстанция и за конкретния случай допустимо ли е подведомствеността да е на гражданския съд; 2. При прекратяване на делото поради приет отвод по чл. 8, ал. 1 ЗМТА във вр. с чл. 19 ГПК, длъжен ли е държавният съд, пред който е предявен искът, да препрати делото на компетентния арбитражен съд; 3. Когато първоинстанционен съд не изпълни задълженията си по чл. 7, ал. 1, пр. 2 ГПК, чл. 101, ал. 1 ГПК и чл. 14, ал. 2 ГПК и не върне исковата молба, а с изрично разпореждане укаже внасяне на държавната такса, дължи ли се след прекратяване на делото, преди производството по него да е започнало, връщане на внесената държавна такса.
По отношение на първия и третия въпрос се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а по отношение на втория въпрос – че се решава противоречиво от съдилищата, с позоваване на определение от 15.01.2014 г. по т. д. № 4597/2013 г. на СГС, VІ-3 състав, потвърдено с определение № 1395 от 09.06.2014 г. по ч. гр. д. 0 1414/2014 г. на САС.
Ответниците – „Волво Т. корпорейшън” и „В. И.”, дружества, регистрирани в Кралство Ш. – заявяват становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за неоснователност на частната касационна жалба,по съображения в писмен отговор от 20.11.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, решаващият състав е споделил извода, че спорът нито е подведомствен, нито е подсъден на Софийски градски съд. В тази връзка е взел предвид обстоятелството, че ответниците по исковете са направили възражение за неподсъдност на делото на сезирания български съд, позовавайки се на чл. 2 от Регламент 44/2001 и че по повод на същото и с оглед дадените му указания за обосноваване подсъдността на спора на българския съд, в молба вх.№ 70600 от 09.06.2014 г. ищецът е заявил изрично искане за прекратяване на делото и изпращането му на Арбитражния съд при БТПП съгласно предвидената в процесните договори арбитражна клауза, отвод за наличие на каквато е направен своевременно и от самите ответници в депозираната от тях молба вх. № 78703 от 24.08.2014 г.
Като правилен въззивният съд е преценил и отказът на първата инстанция да изпрати делото на АС при БТПП, приемайки, че съдът има задължение за изпращане на делото на компетентния съд единствено в хипотезата на чл. 118, ал. 2 ГПК, но не и когато то е подсъдно на арбитражна институция. Не е уважен и доводът за връщане на събраната от ищеца държавна такса по съображения, че заплащането на такава е едно от условията за редовност на исковата молба и че установената впоследствие некомпетентност на съда за разглеждане на спора (в случая по изрично възражение на ответниците) не е основание за възстановяване на таксата.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на първия въпрос не е осъществена общата предпоставка да е обуславящ за изхода на делото в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод следва, от една страна, от обстоятелството, че така поставеният въпрос е относим към валидността на арбитражната клауза, която изобщо не е обсъждана от въззивния съд и това именно е едно от оплакванията в самата частна касационна жалба, повторено и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Доколкото,обаче, частният касатор не е поставил процесуалноправен въпрос във връзка с това свое оплакване, то същото не може да бъде преценявано като основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, отсъствието на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на посочения въпрос произтича и от факта, че с въззивния акт е потвърдено изцяло обжалваното първоинстанционно определение, а с него производството по делото е прекратено на две основания – както поради неподведомственост на спора, с оглед наличието на арбитражна клауза, така и поради неподсъдността му на българския съд, с оглед неангажирането на доказателства за компетентността му във връзка с направеното от ответниците възражение. Следователно, дори и при различно решаване на въпроса за подведомствеността, това не би променило крайния извод, че съдът не е компетентен да разгледа спора.
Останалите два въпроса, макар и значими за изхода на делото, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не са налице поддържаните основания. Въпросът за задължението на съда за препращане на делото на арбитража при приет отвод за неподведомственост и за връщане на държавната такса при прекратяване на делото поради неподведомственост на съда са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – определение № 105 от 1102.2013 г. по ч. т. д. № 975/2012 г. на ІІ т. о. (по първия въпрос) и определение № 459 от 06.07.2012 г. по ч. т. д. № 226/2012 г. на ВКС, І т. о. (по втория въпрос). Поради наличието на задължителна практика, не подлежат на преценка поддържаните за тези въпроси основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Поради изложеното, атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2354 от 29.09.2014 г. по в. ч. гр. д. № 3484/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: