4
4
Определение по т. д. № 166/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 166/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 813
София, 29.10.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 166 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от К. Н. И. от [населено място], чрез адв. К. Н., срещу въззивно решение № 1815/30.09.2013 г. по гр. д. № 1504/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7418/13.11.2012 г. по гр. д. № 12389/2011 г. на СГС, с което ЗД [фирма] е осъдено да заплати на жалбоподателя на основание чл. 226, ал. 1 КЗ сумата 8000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 20.08.2011г. и е отхвърлeн иска до предявения му размер от 30 000 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Моли същото да бъде отменено и претенциите уважени.
Жалбоподателят е обосновал допустимост на касационното обжалване с твърдението, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС – Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, с факта, че е налице противоречиво разрешаване на подобни спорове от съдилищата, като са приложени: решение № 89/29.10.2008 г. по гр. д. № 4341/2006 г. на СГС и решение № 1241/05.10.2009 г. по гр. д. № 382/2009 г. на Софийски апелативен съд; решение № 569/22.03.2013 г. по гр. д. № 356/2013 г. на АС.
Поддържа се, че е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед присъединяване на България към ЕС и установяване на такъв размер на обезщетения за неимуществени вреди, който да е в синхрон с практиката на европейските страни.
Ответникът ЗД [фирма], [населено място] в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
За да потвърди постановеното от СГС решение, в частта с която е отхвърлено искането за присъждане в полза на ищеца на обезщетение за неимуществени вреди от уважения до пълния размер от 30 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че в резултат на пътно транспортното произшествие на 20.08.2011 г. ищецът е претърпял фрактура на дясната китка, дискомфорт и негативни изживявания, вкл. обездвижването и невъзможността да се ползва от ръката до възстановяване на функциите. Отчетени са и периода на лечение и отшумяване на оплакванията и болките, както и отсъствието на остатъчни явления или усложнения. На тази основа е определено и обезщетение в размер на 8 000 лв. и е отхвърлено искането за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.
Според жалбоподателя, същественият за конкретния спор въпрос е за неправилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД
Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на атакуваното решение.
Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване са налице. Още повече, че жалбоподателят се основава на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, обобщаващо практиката на съдилищата по определяне на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, докато в случая инстанциите по съществото на спора са установили, че е налице основание за изплащане на обезщетение на ищеца, и са определили размер на обезщетението, преценявайки и критериите по това постановление.
Неоснователно е и становището, че посоченият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт, произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем.
Неотносими са посочените съдебни актове на съдилищата – отсъстват данни за това, че същите са влезли в сила, както и решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, тъй като в него съдът е коментирал приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приноса на пострадалата за настъпване на пътно транспортното произшествие.
Неприемлив е и аргументът, основан на нуждата от възприемане на европейски стандарти при присъждане на обезщетения, доколкото от една страна решаващият съд е определил конкретно обезщетение след посочване на конкретни мотиви за това, а от друга страна, европейските стандарти в посоченото направление не са критерий, който може да се откъсне от други, и по-специално от тези, относно осреднения жизнен стандарт и осреднено европейско равнище на работните заплати, които са различни от същите показатели за България. Или необосновано би се явило претендирането на европейски по размер обезщетения, без да са налице общите икономически предпоставки за подобен вид обезщетения – европейски осреднен размер на работни заплати и европейски осреднено ниво на жизнен стандарт в България.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1815/30.09.2013 г. по гр. д. № 1504/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: