О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 817
София, 20.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 312/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма],представлявано от И. А. против решение № VІ-108 от 21.06.2016 год.на Окръжен съд – Бургас,постановено по гр.д.№ 1398/2015 год.,с което е потвърдено решение № 1004/ 12.06.2015 год.по гр.д.№ 5332/2013 год. на Районен съд – Бургас,с което е отхвърлен иска на [фирма] против [община] за установяване между страните, че А. на Република България, МРРБ, О. а. [община] № 989/ 27.10.1998г. е неистински, като издаден не по предвидения в закона ред и с невярно съдържание,като са присъдени и направените разноски – юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос : Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните и да мотивира решението си като съд по съществото на спора и по конкретно относно приложението на чл.12 ГПК,чл.235,ал.2 ГПК,чл.236,ал.2 ГПК и чл.272 ГПК,а именно – длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните,като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата от него фактическа обстановка,а ако по делото са събрани противоречиви доказателства,мотивирано да каже защо и на кои вярва,на кои не,кои възприема и кои не.Позовава се на противоречие с ППВС № 1/1953г. и множество решения на търговска и гражданска колегия на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответната страна [община] не е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не взима становище по допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото ,доводите и твърденията във въззивната жалба и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е приела, че постановеното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, по следните съображения:
Ищецът е представил три екземпляра от акт за публична общинска собственост № 989 с посочена в тях дата на съставяне 27.10.1998г., чието съществуване не се оспорва от ответната страна. За акта на л.5-6 от делото на БРС /в който няма подпис на актосъставител/ се твърди, че е представен по гр.д.№ 1279/2007г., с предмет ревандикационни и установителни искове за собственост, предявени от [община] против различни ответници, включително и [фирма]. Поради пропуск да оспори истинността на АПОС в исковото производство по реда на чл.154 ГПК /отм./ ищецът сторил това в настоящото производство с правно основание чл.124, ал.4 ГПК. Този акт е съставен за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], бивш парцел ІІ в бивш квартал 268, представляващ четириетажна сграда с РЗП от 471,98 кв.м. и дворно място 232,98 кв.м.. В него като правно основание са посочени нормите на чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС и чл.156 от ППЗДС. Като номера на актове, съставени по-рано са посочени № 8286/25.12.1985г. и № 8356/14.01.1986г. В този екземпляр на акта не са попълнени графите – бивш собственик на имота, съсобственици; граници на имота; предоставени права на имота, разпореждания с част от имота, включване на имота в капитала на търговско дружество и забележки. Като актосъставител е посочено лицето В. Т. П. – специалист управление „Общинска собственост”. Липсва подпис на актосъставителя.Препис от АПОС е бил представен като доказателство още през 2004г. с исковата молба по исковете за собственост и нищожност на сделки предявени от [община] против различни юридически лица , първоначално приети за разглеждане от Бургаския окръжен съд и образувани като т.д.№ 205/2004г., а по-късно ревандикационните искове и установителните искове за собственост са образувани като гр.д.№1279/2007г. по описа на БРС, спряно до разрешаване на настоящото дело. Съдът е приел,че продължителният период от време, изминал от 2004г. до предявяването на настоящия иск през 2013г., обяснява разликата в съдържанието на някои от графите на различните екземпляри от оспорения като неистински АПОС.След извършената от въззивния съд служебна справка по гр.д.№1279/2007г. по описа на БРС и във връзка с изявлението на процесуалният представител на Общината, че в с.з. на 3.04.2008г. е бил представен оригиналния акт за публична общинска собственост съдът е констатирал, че оригиналът на АПОС, находящ се в преписката по издаването на акта е идентичен с екземпляра, / л.7 и л.8/, представен от ищеца. В този екземпляр, както и в третия (л.9-11) вече е наличен подпис на актосъставителя В. П., както и са отразени забележките в т.13 относно промяната в административния адрес на имота, неговите граници и парцелите, в които е построена сградата. Забележките и в двата екземпляра са направени с дата 26.05.2004г. и са подписани от лицето, което ги е направило, а именно актосъставителя.Приел е,че дописванията и отстраняването на очевидна фактическа грешка от тази дата са извършени съобразно действалата към този момент разпоредба на чл.60 ЗОС,а именно – не се съставя нов акт,а се извършва отбелязване в акта,което изискване е спазено в настоящия случай.Споделил е изцяло доводите на първоинстанционния съд,касаещи законосъобразното извършване на поправките в акта и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.Съобразно така установеното и прието,съдът е приел за неоснователни доводите, че процесния Акт за публична общинска собственост не e съставен по законоустановения ред.
По доводите , че акта представлява документ с невярно съдържание по отношение правото на собственост на общината върху процесния имот съдът е установил следното: Процесното дворно място с площ от 239 кв.м., ведно с изградената четириетажна масивна жилищна сграда, попадат в УПИ ІІІ, кв.45 по плана на ЦГЧ на [населено място], одобрен през 1989г., като парцелът е бил отреден за административна делова сграда, киносалон, жилищно строителство и КОО. От това предвиждане съдът е приел, че процесния имот – земя и сграда е бил отреден за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение по смисъла на чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС /отм., редакция от 1996г./,т.е. имота изначално е бил публична собственост и като такъв не е могъл да бъде включен в активите на подлежащото на приватизация дружество П. „Ф. м.”. В подкрепа на този извод съдът е обсъдил и разрешението за строеж № 11 от 20.03.1985г., в което е посочено, че се издава на П. „Ф. м.” Б. за строеж на представителни ателиета за услуги.Посочил е,че имотите, публична общинска собственост не могат да бъдат предмет на отчуждителни сделки, тъй като са извън гражданския оборот,поради което макар и намаляването на капитала на [фирма] с балансовата стойност на процесната сграда и терен от страна на общинския съвет, извършено през 1987г., да няма вещно прехвърлително действие, то [фирма] не е могла да прехвърли валидно на ищеца правото на собственост върху процесните терен и сгради,тъй като същите са останали публична общинска собственост. Съобразно изложеното е приел, че АПОС не е документ с невярно съдържание по отношение правото на собственост на общината върху процесния имот.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото поставените процесуалноправни въпроси не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС,която включва актовете на нормативно тълкуване – ТР на ОСГК на ВКС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./ или ПП на ВС,както и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК,според която изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си.
Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Изложеното дава основание да се приеме, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение.
В настоящия случай въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. Преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Обсъдил е в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се,както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че несъгласието с изводите по същество и даденото разрешение от решаващия съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване по същество, по което ВКС дължи произнасяне в производство по чл. 290 и сл. ГПК, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VІ-108 от 21.06.2016 год.на Окръжен съд – Бургас,постановено по гр.д.№ 1398/2015 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: