2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 819
гр. София, 17.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1330 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. А. срещу решение № V-149/07.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1916/2013 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1376/29.07.2013 г. по гр. дело № 11325/2011 г. на Бургаския районен съд (БРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу М., искове с правни основания чл. 214, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 3 и с чл. 195, ал. 3 от ЗОВСРБ, и чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.), във вр. с чл. 158, ал. 2 от ПКВС (отм.), и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 250, ал. 1, изреч. 2 от ЗОВСРБ (отм.) за заплащане на следните суми: сумата 7 385.27 лв. – неплатени допълнителни възнаграждения за положен труд през периода октомври 2008 г. – октомври 2011 г. – за 198 дни, 1 584 часа – фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време, както и сумата 1 257.08 лв. – лихва, начислена за периода 2008 г. – октомври 2011 г. за всяко закъснение по месеци от датата на падежа (1-во число на месеца, следващ месеца, през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение) до датата на завеждането на исковата молба – 12.12.2011 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от последната дата до окончателното плащане на сумите, и с разноските, направени по воденето на делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното М. (МО) не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните четири (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроса, а именно: 1) дължи ли се възнаграждение за извънреден труд и от кой момент, когато носените от военнослужещия дежурства надвишават определената продължителност на служебното време; 2) дължи ли се заплащане, когато превишаването на служебното време от военнослужещия не е компенсирано с почивка към момента на приключване на съдебното дирене по спора и военнослужещият продължава да е на работа по служебното правоотношение; 3) при липса на дефиниция на понятието „извънреден труд” в ЗОВСРБ и в ЗОВСРБ (отм.), как следва да се тълкуват нормите на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ и на чл. 159, ал. 1 от ПКВС (отм.), във вр. с чл. 223 и чл. 204 от ЗОВСРБ (отм.); и 4) допустима ли е или не компенсация на минали дежурства с почивка и дължи ли се на военнослужещия парично овъзмездяване, докато той продължава да е на работа по служебното правоотношение.
Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване – по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поддържа, че изведените от него правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че е налице противоречие в последната, като сочи: определение № 25/10.01.2013 г. по частно гр. дело № 795/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 139/21.02.2013 г. по частно гр. дело № 1134/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 1272/27.11.2012 г. по гр. дело № С-33/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Поддържа също, че тези правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата, включително и – наличие на противоречие между гражданските (общите) и административните съдилища по последния въпрос, като сочи и представя: решение от 13.06.2013 г. по гр. дело № 45495/2012 г. на Софийския районен съд (СРС), решение от 22.06.2011 г. по гр. дело № С-5/2010 г. на СРС, решение № 3/06.04.2012 г. по въззивно гр. дело № С-33/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), решение от 18.05.2010 г. по гр. дело № 37048/2009 г. на СРС, решение от 02.05.2011 г. по въззивно гр. дело № 9128/2010 г. на СГС, решение № 2226/18.12.2012 г. по адм. дело № 699/2012 г. на Бургаския административен съд (БАС), решение № 317/11.02.2013 г. по адм. дело № 700/2012 г. на БАС, решение № Я-3/16.07.2012 г. по адм. дело № С-2/2012 г. на БАС и решение № 34/26.03.2013 г. по касац. адм. дело № С-85/2012 г. на Върховния административен съд (ВАС). Излага и съображения, че изведените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като противоречивото им решаване от съдилищата води до несигурност в правния мир и създава предпоставки за недоверие в българското правораздаване.
Настоящият състав на ІV-то гр. отделение на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване.
За да отхвърли предявените по делото искове на жалбоподателя, въззивният съд, след подробен анализ на приложимата в случая нормативна уредба – ЗОВСРБ, ЗОВСРБ (отм.) и подзаконовите актове по тяхното прилагане, е приел следното: Удълженото служебно време до 12 часа и това при 24-часовите дежурства по график, приравнено отново на удължено 12-часово служебно време, не са извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.), нито отговарят на понятието „извън установеното служебно време”, за което се дължи допълнително възнаграждение по чл.214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ. Законодателството предвижда компенсирането на служителя за така нареченото удължено време, чрез осигуряване на намалено работно време в рамките на общата му продължителност за следващ месец, обаче както действалото до 2009 г. законодателство, така и действащото след този момент и понастоящем такова, не съдържат изрична правна уредба на хипотезата за положен труд, надхвърлящ нормалната нормативно определена продължителност, до увеличената такава на служебното време, когато разликата не е компенсирана с намалено работно време, респективно с почивки до деня на прекратяване на правоотношението, възникнало по договор за кадрова военна служба, и която разлика всъщност не представлява извънреден труд, защото е в рамките на носените наряди и дежурства по график, а не ги надхвърля. В тази връзка въззивният съд се е позовал и на задължителната за него практика на ВКС (на която се е позовал и първоинстанционният съд по делото – решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК), в която се приема, че установената законова непълнота в уредбата на тези отношения следва да се преодолее чрез приложението на нормативни разпоредби от трудовото законодателство, каквато е тази по чл. 136а от КТ, и която предвижда задължението на работодателя да компенсира удължаването на работното време на работника чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден, а когато това не стане в този времеви отрязък, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще компенсира изслуженото удължено работно време, като е нужно само да уведоми за упражняването на това си право работодателя писмено, поне две седмици предварително; като съгласно изричната разпоредба на чл. 136а, ал. 5 от КТ, само при прекратяване на трудовото правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била компенсирана, тя се заплаща като „извънреден труд”. С оглед така цитираната задължителна практика на ВКС, и тъй като претенциите на касатора-ищец по настоящото дело се основават само на липсата на компенсации за изслужено удължено служебно време през дежурства и наряди по график, които не са били компенсирани и парично, въззивният съд е приел, че те очевидно не могат да бъдат компенсирани чрез заплащане като извънреден труд, освен при прекратяване на служебното правоотношение с работодателя. В тази връзка е посочено и че само поради обстоятелството, че ищецът продължава да е в служебни правоотношения с ответното МО, той не може да претендира за парично обезщетяване на така положения труд; това би било възможно едва когато правоотношението между страните бъде прекратено и доколкото не е било компенсирано с намалено служебно време, тъй като именно с прекратяването на служебното правоотношение ще възникне и правото на парично вземане на военнослужещия спрямо работодателя му за заплащане на некомпенсираното удължено изслужено време като извънреден труд.
Видно от изложеното, обжалваното въззивно решение е съобразено със задължителната практика на ВКС при разрешаването на изведените от касатора правни въпроси. Освен цитираното от въззивния съд решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, идентично разрешение на поставените правни въпроси е възприето и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 696/23.11.2010 г. по гр. дело № 887/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
С посочените от касатора, определение № 25/10.01.2013 г. по частно гр. дело № 795/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и определение № 139/21.02.2013 г. по частно гр. дело № 1134/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е дадено разрешение на напълно различен от поставените по настоящото дело, процесуалноправен въпрос – относно спирането на гражданско дело при висящо преюдициално съдебно-административно производство. Поради това, макар и също да формират задължителна практика на ВКС, тези две определения по никакъв начин не са в противоречие с цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, респ. – с обжалваното въззивно решение, което е съобразено с последните.
Соченото от касатора, определение № 1272/27.11.2012 г. по гр. дело № С-33/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не е годно да формира нито задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС).
Не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, и сочените и представени от касатора решения на първоинстанционни и въззивни съдилища, които не са влезли в сила, респ. – не са представени доказателства за това, както и сочените и представени решения на административни съдилища, включително това на ВАС (в този смисъл – също т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи и че при наличие на противоречива практика между гражданските (общите) и административните съдилища, редът за уеднаквяването й е, не този по чл. 290 от ГПК, а този по чл. 124, ал. 2 от ЗСВ – чрез приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС, а искането за приемането на такова е правомощие единствено на органите по чл. 125 от ЗСВ. Също така, дори и посочените и представени от касатора решения на първоинстанционни и въззивни съдилища да са влезли в сила, и между тях и обжалваното въззивно решение да е налице противоречие по поставените правни въпроси, то това би било без значение, след като обжалваното по настоящото дело въззивно решение е съобразено с цитираната по-горе, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по тези въпроси по реда на чл. 290 от ГПК (в този смисъл – също т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази константна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна поради неправилно тълкуване на закона в нея, или от осъвременяване поради изменения на обществените отношения или законодателни промени, с оглед на което не е налице и наведеното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-149/07.11.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1916/2013 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.