4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
София, 24.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 970/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на Република България против решение № 649 от 20. 04. 2011 г. по гр. д. № 433/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в в частта, с която е потвърдено решение № 5336 от 22. 11. 2010 г. и от 31. 01. 2011 г. по гр. д. № 7986/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, 1-15 с-в в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ, да заплати на Б. П. М. сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху същата считано от 12. 06. 2009 г. до окончателното й изплащане. Поддържа се, че в обжалваните части решението е неправилно и се иска отмяната му и отхвърляне на предявените срещу Прокуратурата на Република България искове, а при условията на евентуалност – намаляване на обезщетението.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправен и материално правен въпроси, решени в противоречие със задължителната съдебна практика, както и по материалноправен въпрос решаван противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касационната жалба Б. П. М. изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на решението, както и за правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
С въззивното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционно решение в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ, да заплати на Б. П. М. сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума от 12. 06. 2009 г. до окончателното й изплащане.
За да постанови този резултат, съдебният състав е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България, тъй като тя, в качеството си на орган, оправомощен да повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е повдигнала срещу ищеца обвинение за престъпление от общ характер и е поддържала обвинението до приключване на наказателното производство с влязла в сила оправдателна присъда, а при наличието на оправдателна присъда действията по повдигане и поддържане на обвинение следва да се считат незаконни.. При определяне размера на обезщетението съдът се отчел факта, че наказателното производство е продължило три години, че взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение е била „подписка”, че ищецът е изживял емоционален стрес, унижение и огорчение от повдигнатото обвинение, че чувството за притеснение било засилено от факта, че през периода на обвинението на ищеца съпругата му била бременна и той се тревожел за евентуално негативно отражение на водения срещу него наказателен процес върху състоянието й, че повдигнатото обвинение породило затруднения за професионалното му израстване и накърнило частта и доброто му име в обществото, че създавало допълнителни затруднение в осъществяване на трудовите му функции, тъй като налагало отсъствието му от работа. Приел е, че присъденото обезщетение в размер на 6000 лв. е достатъчно, за да го обезщети за причинените морални вреди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси:
а/. при определяне на неимуществените вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с т. ІІ ППВС № 4/68 г.
б/. за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г.;
в/. как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ – с твърдение, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата;
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на конкретното дело.
Относно първия посочен по-горе правен въпрос /дали при определяне на неимуществените вреди съдът е задължен да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта/ – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г., т. ІІ/. В цитираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди – отчел е тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, начинът по който обвинението са се отразили на психиката на ищеца и продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания.
Относно втория посочен по-горе правен въпрос /за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането/ не е доказано същият да е решен в противоречие с приетото в точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г., доколкото в случая е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и до колкото болките и страданията са преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Относно третия посочен по-горе правен въпрос /как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ/ – не е доказано противоречивото му решаване от съдилищата. От представените съдебни решения /р. № 820 от 30. 11. 2009 г. по гр.д. № 1191/08г. на ВКС, ІІІ г.о., р. № 1120 от 13. 11. 2008 г. по гр.д. № 4546/07г. на ВКС, І г.о., р. № 783 от 30. 06. 2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС, ГК, 1 с-в/ и изложените към тях мотиви не би могло да се приеме, че съдебните състави са прилагали по различен начин обществения критерий за справедливост. И трите съдебни акта касаят случаи, които са твърде различни от настоящия по продължителност на наказателното производство, по вида на взета мярка за неотклонение, по тежестта на обвинението, по конкретното породените при всеки от ищците негативни психични изживявания от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. Именно прилагането на критерия за справедливост, съотнесен към всички обстоятелства, установени при всеки един от случаите, е наложило определяне на различни размери на обезщетенията за търпените неимуществени вреди.
С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция, а и няма данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 649 от 20. 04. 2011 г. по гр. д. № 433/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в в частта, с която е потвърдено решение № 5336 от 22. 11. 2010 г. и от 31. 01. 2011 г. по гр. д. № 7986/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, 1-15 с-в в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ, да заплати на Б. П. М. сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната лихва върху същата считано от 12. 06. 2009 г. до окончателното й изплащане
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: