6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
София,18.02.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2419/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] и В. Г. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 30 от 30.01.2013 г., постановено по в. т. д. № 255/2012 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 154 от 18.06.2012 г. по т. д. № 371/2011 г. на Русенски окръжен съд, с което [фирма] и В. Г. Д. са осъдени солидарно да заплатят на [фирма] сумата 15 602.16 евро – просрочена главница по договор за прокредит спирнт № 120-445976 от 25.04.2008 г., ведно със законната лихва от 27.10.2011 г. до окончателното плащане, сумата 433.38 евро – просрочена лихва за периода 04.02.2010 г. – 25.03.2010 г., сумата 10 970.23 евро – наказателна лихва за периода 26.03.2010 г. – 27.10.2011 г., и разноски по делото в размер на 4 252.72 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания. Касаторите определят като необоснован и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че са уведомени надлежно от кредитора за обявената предсрочна изискуемост на предоставения с договора от 25.04.2008 г. кредит. Изразяват несъгласие със становището на съда, че В. Д. е солидарен длъжник, а не поръчител по договора, поради което не може да бъде освободен от отговорност за изпълнение на произтичащите от договора задължения при предпоставките на чл.147, ал.1 ЗЗД. Навеждат доводи, че съдът е основал решението си на представените от ищеца Общи условия за кредитиране, въпреки своевременно направените от тях възражения, че договорът за кредит е сключен при действието на други общи условия, предвиждащи различни условия за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и различна по размер наказателна такса. Като основание за неправилност на решението сочат и пропускът на въззивния съд да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора и в общите условия към него и да ги прогласи за нищожни съгласно чл.146, ал.1 З..
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и в определение № 331 от 28.11.2008 г. по ч. т. д. № 306/2008 г. на ВКС, І т. о., по въпроса за необосноваността на обжалваното решение и по въпроса следва ли обявяването на предсрочна изискуемост на кредит да бъде изяснявано в исково съдебно производство или това следва да бъде действие, предхождащо сезирането на съда. Поддържа се също, че с въззивното решение са разрешени следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : 1. Може ли чрез предявяването на запис на заповед длъжникът да се счита за уведомен за предсрочна изискуемост на кредит, за обезпечение на който е издаден записът на заповед; 2. След като кредиторът е изгубил правната възможност да събере вземането си чрез установителен иск по реда на чл.422 ГПК, следва ли той да черпи права от собственото си виновно поведение и да заведе осъдителен иск за същото вземане по общия ред; 3. Следва ли съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи и въз основа на това нищожни като противоречащи на Закона за защита на потребителите в договорите и общите условия, по които страна е физическо лице – потребител; 4. При наличие на противоречие в съдържанието на представените от ищеца и ответника неподписани и от двете страни общи условия и констатираните от съда различия между тях какъв следва да бъде критерият за установяване на автентичните такива.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Д. на ответника по касация за просрочие на касационната жалба на В. Г. Д. е неоснователен, тъй като решението е връчено надлежно на касатора В. Д. на 25.02.2013 г., а жалбата е депозирана на 25.03.2013 г., т. е. в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Производството по делото е образувано по предявени от [фирма] против [фирма] и В. Г. Д. искове за заплащане на сумата 27 245-86 евро, формирана като сбор от просрочена главница, наказателни лихви и лихви за просрочие по договор за прокредит спринт № 120-445976/25.04.2008 г., сключен между „П. Б. /България/” АД като кредитодател и [фирма] и В. Д. в качеството им съответно на кредитополучател и на солидарен съдлъжник. Исковете са основани на твърдения, че с договор за цесия от 25.04.2008 г. „П. Б. //България/” АД прехвърлило на [фирма] вземанията си към солидарните длъжници [фирма] и В. Д. по сключения на 25.04.2008 г. договор за прокредит спринт; вземанията били обезпечени със запис на заповед, издаден от кредитополучателя [фирма] и авалиран от съдлъжника В. Д.; кредитополучателят не платил на падежа дължимата за м. май 2009 г. кредитна вноска, поради което с протокол от 25.03.2010 г. ищецът обявил целия кредит за предсрочно изискуем, съобразно клаузите на т.35 и т.36 от Общите условия към договора за прокредит спринт; ответниците – солидарни длъжници били уведомени за обявяването на предсрочната изискуемост с връчена по реда на чл.50, ал.4 ГПК нотариална покана, но въпреки това не заплатили дължимата по договора главница и начислените върху нея лихви, предмет на иска.
За да потвърди решението на Русенски окръжен съд за уважаване на предявените осъдителни искове, квалифицирани с правно основание чл.430 ТЗ във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, Великотърновски апелативен съд е приел за установено твърдяното в исковата молба неплащане на дължимата от кредитополучателя [фирма] погасителна вноска по договора за прокредит спринт и настъпилата като последица от това предсрочна изискуемост на целия кредит, обявена от ищеца – кредитор на основание т.35 и т.36 от Общите условия към договора. Въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ответниците, че представените от ищеца Общи условия са различни от общите условия, предоставени им при сключване на договора. Изложил е съображения, че автентичността на приложените към договора и представени с исковата молба Общи условия се подкрепя от съдържанието на самия договор, в който кредитополучателят и съдлъжникът са удостоверили с подписите си, че ги приемат.
Като неоснователно е преценено възражението на ответниците за недопустимост на предявените осъдителни искове поради пропускане на срока за предявяване на иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно вземанията по договора за кредит в рамките на по-рано проведеното от ищеца заповедно производство. Решаващият състав на Великотърновски апелативен съд е изразил становище, че допустимостта на осъдителните искове, основани на договора за прокредит спринт, не е обусловена от заповедно производство и от свързаното с него исково производство по чл.422, ал.1 ГПК. Позовал се е и на обезсилването на издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, извършено преди предявяване на осъдителните искове.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника В. Д. за недопустимост на предявения срещу него иск поради погасяване на договорната му отговорност към ищеца на основание чл.147, ал.1 ЗЗД. Съобразявайки клаузите в договора, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД е неприложима, тъй като Д. се е задължил да отговаря за задълженията по кредита като солидарен съдлъжник на кредитополучателя [фирма], а не като негов поръчител.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение.
Касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано във връзка с въпроса за необосноваността на въззивното решение. Необосноваността е от значение за правилността на решението и поради това е уредена в чл.281, т.3 ГПК като основание за касационно обжалване. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение, които подлежат на проверка само в производството по чл.290 ГПК след допускане на касационното обжалване. Поради това въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по съображения за необоснованост в смисъла, изяснен със соченото от касаторите Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпроса следва ли предсрочната изискуемост на кредит да бъде изясняван в исково съдебно производство или това следва да бъде действие, предхождащо сезирането на съда. Освен, че е неясно формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото. За да уважи исковете по чл.430 ТЗ, въззивният съд е приел, че обявяването и настъпването на предсрочната изискуемост на кредита предхожда предявяването на исковете. Този извод произтича от преценката на доказателствата по делото и правилността му не подлежи на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до „изясняването” на предсрочната изискуемост в хода на разглеждане на исковете, то е наложено от защитната позиция на самите касатори, които с отговора на исковата молба са оспорили осъществяването на предвидените в т.35 и т.36 от Общите условия към договора предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на непогасената част от кредита и надлежното й обявяване от кредитора. Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда твърдението на касаторите за отклонение на въззивното решение от задължителната практика в определение № 331 от 28.11.2008 г. по ч. т. д. № 306/2008 г. на ВКС, І т. о. Независимо от това следва да се отбележи, че въззивното решение не противоречи на застъпеното в определението становище, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е действие, предхождащо сезирането на съда по реда на ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по останалите въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Въпросът може ли длъжникът да се счита за уведомен за предсрочната изискуемост на кредита чрез предявяване на записа на заповед, издаден като обезпечение на договора за кредит, не е релевантен за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивите към обжалваното решение не съдържат извод, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем чрез предявяване на издадения за обезпечаването му запис на заповед. Въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към съображенията на първоинстанционния съд, а в тях обявяването на предсрочната изискуемост е обвързано с връчването на нотариална покана до длъжниците, съдържаща изрично изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост при уговорените отнапред условия. След като не е обусловил формирането на изводите на съда за основателност на предявените искове, посоченият въпрос не попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Извън приложното поле на касационното обжалване е и въпросът за критериите, според които са определени приложимите към договора за кредит общи условия. Изводът на въззивния съд, че договорът за кредит е сключен при действието на представените от ищеца с исковата молба общи условия, е направен след преценка на доказателствата по делото и анализ на съдържащите се в договора клаузи. Поради обусловеността му от преценката на доказателствата този извод има значение за правилността на обжалваното решение и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК.
От значение за изхода на делото, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е въпросът дали изгубването на правната възможност за предявяване на установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК лишава кредитора от правото да предяви осъдителен иск за вземането си по общия ред. В създадената при действието на ГПК от 2007 г. задължителна практика на ВКС е възприето разбирането, че наличието на предвидените в процесуалния закон предпоставки за провеждане на заповедно производство не лишава кредитора от правото да предяви осъдителен иск за вземането си по общия ред; ако заповедното производство е проведено, но заповедта за изпълнение е обезсилена /включително поради непредявяване на специалния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК/, след извършване на обезсилването кредиторът може да потърси защита на вземането си чрез осъдителен иск. При наличие на трайно установена задължителна практика по поставения въпрос касационното разглеждане на въпроса няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Пред инстанциите по същество касаторите не са навеждали доводи за наличие на неравноправни клаузи в договора за прокредит спринт и в общите условия към него. Въпросът за неравноправните клаузи е въведен за пръв път с касационната жалба, без да се конкретизира кои клаузи следва да се считат за неравноправни и нищожни по смисъла на чл.146 З.. При тези обстоятелства не би могло да се приеме, че повдигнатият в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос за неизпълнение на задължението на въззивния съд да следи служебно за съществуването на неравноправни клаузи в договора за кредит е значим за изхода на делото, както и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 255/2012 г. на Великотърновски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Ответникът по касация е поискал присъждане на разноски в размер на сумата 1 909.72 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС по фактура № 20000000195/17.05.2013 г. По делото не са представени доказателствата за реално плащане на възнаграждението в брой или по предвидения във фактурата начин – чрез банков превод. С оглед на това и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС поисканите разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 30.01.2013 г., постановено по в. т. д. № 255/2012 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :