О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 82
Гр.София, 07.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ІІ-ро отделение, в закрито съдебно заседание на 7.11.2018 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 1399/2018 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. П. Г., лично и като управител на ВИЗИТА ТРЕЙД КЪМПАНИ ООД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник – адв. Начева, срещу решение № 2687 от 21.12.2017 г. по в.т.д. № 4417/2017 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решението от 14.05.2016 г., постановено по гр.д.№ 459/2013 г. на Софийски градски съд, І-10 състав, както и решението на същия съд от 25.11.2016 г., с което е отхвърлена молбата на ответниците за допълване на основното решение. С последното между страните е прието за установено, на основание чл.422 ГПК, че ВИЗИТА ТРЕЙД КЪМПАНИ ООД и Ж. П. Г. дължат солидарно на РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД с ЕИК[ЕИК] заплащането на следните суми: 205 499.98 евро – главница по договор за банков кредит от 16.04.2003 г., ведно със законната лихва, считано от 12.04.2012 г. до окончателното й плащане, 20 543.39 евро – възнаградителна лихва за периода от 25.10.2010 г. до 25.03.2012 г., 12 584.77 евро – неустойка за забава от 25.02.2011 г. до 11.04.2012 г., заплатените застрахователни премии по договора, както и разноските, съответно за заповедното и за исковото производство.
Оплакванията на касаторите са на първо място за недопустимост на решението, като според тях липсва идентичност в предмета на спора на заповедното и исковото производство, с оглед основанията, на които са заведени; липсва валидно извлечение от счетоводна справка за размера на дълга; липсва предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, каквато се твърди с исковата молба; не е отчетена осъществената новация на задълженията по договора; въззивният съд неправилно се е позовал на бланкетния характер на жалбата. На следващо място въззивното решение се атакува като необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорват се изводите на съда относно значението на Анекс № 7, който според касаторите представлява договор за обективна новация, с последица – погасяване на задълженията по първоначалния договор за кредит от 16.04.2003 г., както и изводите, че дългът е с изтекъл падеж, евентуално, че е предсрочно изискуем. По тези и други подробно развити съображения, включително касаещи приложението на ЗЗП, се моли обжалваното решение да бъде отменено.
Искането за допускане на касационно обжалване се основава изцяло на хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК – твърди се, че решението на въззивния съд е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. В тази насока са развити отново съображенията, изложени в касационната жалба.
Ответникът по касация – РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, чрез процесуален пълномощник – ю.к. Н., в срока по чл.287 ал.1 ГПК заявява становище, че исканото касационно обжалване не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е допустима – изхожда от легитимирани лица, насочена е против подлежащ на касационно обжалване въззивен акт и е депозирана в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд на първо място е взел предвид, че постъпилата въззивна жалба против първоинстанционното решение е бланкетна. Като се е позовал на нормата на чл.269 ГПК, съдът е посочил, че въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на обжалваното решение в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми – т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът е приел, че конкретизирането на оплакванията впоследствие, извън срока на обжалване, се счита за преклудирано и не следва да се взема предвид, т.к. не съставлява отстраняване на нередовност на въззивната жалба – тя е редовна и допустима, макар да е бланкетна. Затова е извършил проверката, която дължи служебно, като е констатирал, че решението на СГС е валидно и допустимо, не са нарушени материалноправни норми, а по останалите въпроси е препратил към мотивите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК, които е намерил за правилни.
Независимо от горното, съдът е разгледал и е изложил подробни и обосновани съображения и по оплакванията, съдържащи се в уточнената въззивна жалба. За неоснователно с оглед данните по делото е счетено възражението за липса на идентичност между основанието по заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба, както и възражението за погасяване на задълженията по кредитния договор, поради обективна новация, уговорена в анекс № 7/28.12.2009 г. Обсъдено е представянето на два варианта на този анекс от ищеца и от ответниците, като първият съдържа 18 члена и е подписан от Ж. Г. като управител на дружеството – кредитополучател, а вторият – 17 члена, като е подписан от същото лице, но и в лично качество – ипотекарен длъжник. Съдът е сравнил съдържанието на двата варианта на анекс № 7, като с малки отклонения е установил пълна текстуална идентичност на клаузите на чл.17 във варианта на ищеца и чл.14 във варианта на ответниците – че всички клаузи на договора за кредит и анексите, които противоречат на последния анекс, се считат съответно променени, а останалите клаузи запазват действието си. Съдът е посочил, че дори да се възприеме като действащ между страните вариантът, представен от ответниците, от него не следва извод за новиране на задълженията по договора за кредит, т.к. не е достатъчно позоваването на разпоредбата на чл.107 ЗЗД /и то по повод запазване на обезпеченията след измененията, които ще бъдат извършени с анекса/, а е необходимо уговарянето от страните на изцяло нови по предмет задължения, които да заменят старите. Новият елемент, като признак за новация, трябва да засяга някои от съществените елементи на договора, като при обективната новация това трябва да е нов дълг с нов предмет или ново основание. Съдът се е позовал на трайната съдебна практика, според която преструктурирането на кредита, включително разсрочването му чрез нов погасителен план или с промяна в размера на погасителните вноски, не съставлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Намерил е, че и в двата варианта на анекс № 7 е уговорено именно разсрочване на дълга и облекчаване на тежестта му чрез частично опрощаване на наказателни лихви, намаляване размера на редовната лихва и др. несъществени промени. С оглед изложеното е приел, че липсва изразена воля за новиране на задълженията, както и за поемане на нов дълг с нов предмет или основание, респ. за погасяване на съществуващите задължения. Същевременно е посочил, че дори при наличието на новация не би се променило основанието на претенцията, доколкото ищецът се е позовал на анекса както при подаване на заявлението в заповедното производство, така и при предявяване на исковата молба. Не е споделено и възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по отношение на Ж. Г., поради това, че на него не било връчено съответно уведомление. Съдът е приел, че се касае за редовно падежирал дълг, но независимо от този извод е изложил и мотиви, че Г. в качеството на солидарен длъжник е бил уведомен за обявената от банката предсрочна изискуемост, доколкото е получил уведомлението, адресирано до кредитополучателя ВИЗИТА ТРЕЙД КЪМПАНИ ООД /и с надпис – на вниманието на Ж. П. Г. – представляващ и управляващ/ на 06.03.2012 г. Съдът е се е произнесъл и по оплакванията за нищожност по смисъла на чл.143 ЗЗП на част от договорните клаузи, касаещи промяна на уговорените лихви, по отношение на Ж. Г., като е приел, че разпоредбите на ЗЗП са изцяло неприложими към процесния договор. Посочил е на първо място, че ответникът е встъпил в задълженията на кредитополучателя едва с последния анекс № 9 от 26.07.2010 г. по реда на чл.101 ЗЗД, а след този момент не е настъпвала никаква промяна в размера на лихвите. От друга страна, съдебната практика, вкл. практиката на СЕС, приема, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец, може да има качество на потребител по ЗЗП, само ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ако обаче физическото лице има тесни – професионални, функционални връзки с дружеството – главен длъжник, като например участва в управлението му или има мажоритарно участие в същото, то не може да се приравни на потребител и да се ползва от защитата на потребителското право. По тези съображения и доколкото към момента на подписване на анекса Г. е бил управител и съдружник с повече от 50 % от дяловете в дружеството, съдът е приел, че нормите на чл.143 ЗЗП са неприложими спрямо него. За неоснователно на последно място е счетено възражението, че ищецът не е установил размера на вземанията си. Съдът е посочил, че по делото са изготвени и приети две ССЕ, които правилно са възприети от СГС, както и правилно от дължимата по договора сума не са били изключени части, платени по други договори за кредит със същия ищец.
По отношение решението на първата инстанция по чл.250 ГПК, което въззивният съд е квалифицирал като определение, с оглед неговото съдържание, е прието, че искането за произнасяне с изричен диспозитив по направеното оспорване по реда на чл.193 ГПК по отношение на представения от ищеца вариант на анекс № 7 е неоснователно, тъй като подобен диспозитив не е дължим от съда. Освен това, въззивният съд е споделил съображенията на СГС, че доколкото от извършеното оспорване на този документ не зависи изходът на предявените искове по чл.422 ГПК, то и не е необходимо изрично произнасяне по истинността на оспорения документ.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол, тъй като по делото не се установяват въведените от касаторите основания по чл.280 ал.2 ГПК.
Не е налице поддържаната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вероятна недопустимост на въззивното решение. Следва да се посочи, че от всички доводи в тази насока, оплакването за липсата на идентичност между основанията на заявлението и исковата молба би могло да обуслови такава, но подобно несъответствие не се установява от данните до делото. Що се отнася до това, дали след като банката се позовава на предсрочна изискуемост, съдът може да приеме, че се касае за изцяло падежирал дълг, следва да се отбележи, че и двете съдебни инстанции са изложили свои самостоятелни мотиви, независимо от правилността на главния им извод за редовно настъпил падеж, че уведомлението на банката за настъпването на предсрочната изискуемост е достигнало до двамата ответници – солидарни длъжници и кредитът е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Липсват данни и за сочената очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидната неправилност е квалифицирана и особено тежка форма на неправилност, основанията за която не съвпадат с тези, посочени в чл.281 т.3 ГПК. За да е налице такава, е необходимо неправилността да е съществена до степен да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В случая като мотив за очевидна неправилност касаторите развиват отново всички свои доводи за неправилност по чл.281 т.3 ГПК, но те, с оглед изложеното по-горе, не се квалифицират като очевидни и не подлежат на обсъждане в тази фаза от процеса.
С оглед неоснователността на искането за достъп до касация, в полза на насрещната страна следва да бъдат присъдени разноски по см. на чл.78 ал.8 ГПК, в размер на 300 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2687 от 21.12.2017 г. по в.т.д. № 4417/2017 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав.
ОСЪЖДА Ж. П. Г. с ЕГН [ЕГН] и ВИЗИТА ТРЕЙД КЪМПАНИ ООД с ЕИК[ЕИК] да заплатят на РАЙФАЙЗЕН БАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: