О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 821
София, 20.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 459/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от адв.К.Г. – пълномощник на Г. А. М. против въззивно решение № 427/ 02.11.2016 год.на Окръжен съд – Велико Търново,постановено по гр.д.№ 658/2016 год.,с което е потвърдено решение № 452/ 23.06.2016 год.по гр.д.№ 728/2016 год. на Районен съд – Велико Търново,с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Г. А. М. срещу С. И. М. иск с правно основание чл.127,ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 8 904,96 лв. – представляваща половината от платените вноски за периода от 1.09.2012 год.-10.03.2016 год.по повод погасяване на общо задължение по договор за предоставен ипотечен кредит от 15.06.2010 год. и допълнително споразумение № 1/30.10.2012 год.,сключени с [фирма],ведно със законната лихва,считано от 11.03.2016 год.до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК по материалноправните и процесуалноправните въпроси : 1.Изплащането на месечни вноски по договор за кредит съгласно погасителен план към него само от единия от солидарните длъжници,представлява ли изпълнение по смисъла на чл.127,ал.2 ЗЗД; 2.Възниква ли регресно право по чл.127, ал.2 ЗЗД за солидарен длъжник, издължил погасителни вноски, за определен период от време, чийто общ размер надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение за този период, възникнало по силата на договор за заем.Задължително ли е солидарният длъжник да изплати целия размер на заема и едва тогава да има право на регресен иск по чл.127,ал.2 ЗЗД срещу другия солидарен длъжник;3. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди и отговори на всички конкретни оплаквания на жалбоподателя;4.В случай,че солидарният длъжник има право на регресен иск по чл.127,ал.2 ЗЗД едва след като изплати цялото задължение към кредитора,то този иск не е ли погасен по давност за вноските,които е правил преди повече от 5 години от предявяването на иска.Позовава се на решение по гр.д.№ 684/1963 год.,І г.о.на ВС,решения на РС и ОС,както и на решения постановени по реда на чл.290 ГПК на ВКС дали разрешение по третия от поставените въпроси.
Ответната страна С. И. М.,чрез пълномощника си адв. Й.М. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК,в който е изразено становище, че не са налице основанията за допускане до касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото ,доводите и твърденията във въззивната жалба и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е приела, че постановеното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Установено е по делото, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение от 5.04.2013 г. По време на брака страните сключили на 15.06.2010 г. договор за предоставяне на ипотечен кредит с [фирма], по силата на който банката предоставила на М. кредит в размер на 28 000 евро за закупуване на недвижим имот,при поето задължение от тях да погасяват кредита при условията и срока по договора.С допълнително споразумение от 30.10.2012 год.е променен крайния срок за погасяване на кредита – 05.06.2042 год.и условията за това,както и окончателния размер на отпуснатия кредит – 74 507,24 евро. Ответницата е солидарен съдлъжник по договора, а сумата е получена за задоволяване нуждите на семейството. В периода 1.09.2012 г.- 10.03.2016 г. погасителните вноски са внасяни само от М. и възлизат на 9 106,07 евро ,равняващи се на 17 809,92 лв., от които предмет на иска е половината или 8 904,96 лв.Съобразно установеното съдът е приел,че сумата по договора за ипотечен кредит е получена за задоволяване на нуждите на семейството и независимо от това кой от съпрузите го е поел формално,то двамата са солидарно отговорни към кредитора,т.е. всеки един от тях дължи получената сума,но във вътрешните им отношения всеки един от тях следва да заплати само половината от сумата – 37 253,62 евро.Приел е,че за да е възникнало вземане за М. трябва да е налице плащане на тази сума ,което в настоящия случай не е доказано,а и липсват такива твърдения.Вземайки предвид,че М. е погасил само 9 106,07 евро от своята част на задължението и позовавайки се на константната практика на ВКС съдът е приел,че при това положение не може да бъде уважен иск от солидарен длъжник срещу другия такъв без първия да е изпълнил като е платил на кредитора такава част от задължението, която да надхвърля припадащата му се част.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото първите два поставени материалноправни въпроси не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС,която включва актовете на нормативно тълкуване – ТР на ОСГК на ВКС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./ или ПП на ВС,както и решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК,според която преди да е изпълнил на кредитора нещо, което да надхвърля неговата част от солидарното задължение, солидарният длъжник не може да претендира от останалите солидарни да му заплатят тяхната част от солидарното задължение.Това е така защото правилото на чл.127, ал.2 от ЗЗД изрично изисква, че за да възникне обратно вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник трябва да е изпълнил повече от своята част.
По поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е в съответствие с дадения отговор в постановените решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК, включително и в тези на които се позовава касатора,/ решения от 22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г. ІV-то г.о. на ВКС, решение от 09.05.2011г. по гр.д.№421/2009г. на ІV-то г.о. на ВКС, решение от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г.на ІV г.о. на ВКС, решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г.на ІV г.о. на ВКС и решение от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС/, според които задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В случая въззивният съд съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. Преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Обсъдил е в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се,както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че несъгласието с изводите по същество и даденото разрешение от решаващия съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване по същество, по което ВКС дължи произнасяне в производство по чл. 290 и сл. ГПК, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Поставеният четвърти въпрос е общо теоритичен .Той не е включен в предмета на спора и не е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което не представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.Освен това касаторът не обосновава наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК,поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК ,тъй като касаторът не се позовава на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и не обосновава твърдяното противоречие.
При позоваване на специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК касаторът следва да изложи съображения защо повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като се аргументира и посочи дали липсва съдебна практика или създадената съдебна практика е неправилна или са налице социално-икономически условия, които да изискват нейната промяна. Такива съображения не са изложени,а единствено бланкетно е посочено специалното основание, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 427/ 02.11.2016 год.на Окръжен съд – Велико Търново,постановено по гр.д.№ 658/2016 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: