О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
гр. София 21.07.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 555/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на Д. И. М., против решение № 250/13.10.2016 г., постановено по възз.гр.д № 378/2016 г. по описа на Окръжен съд – Добрич в частта, с която е потвърдено решение № 504/21.04.2016 г. по гр.д № 3488/2014г. по описа на Районен съд – Добрич, с което Д. И. М. е осъден на основание чл. 211 във вр. чл. 203, ал. 2, предл. 1 КТ да заплати на [фирма] сума в общ размер на 4 951,50 евро, представляваща обезщетение за умишлено причинени в качеството му на работник – „шофьор товарен автомобил – международни превози“ имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на глоба в размер на 3 450, 75 евро по Акт за нарушение № SS 51288 0 11 и глоба в размер на 1 500, 75 евро по Акт за нарушение № SS 51289 0 11, издадени от Генерална дирекция за мобилност и обществен транспорт, Отдел за мобилност и инфраструктури, Окръжен съвет на Г., К. И. за извършени административни нарушения ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба /02.12.2014 г./ до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск в пълен размер, както и присъждане на сторените по делото разноски.
Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационна проверка. Твърди, че изводът на съда за наличие на умисъл като елемент от фактическия състав на отговорността е направен в нарушение на закона и в противоречие на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 870/24.02.2011 г. по гр.д. № 137/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., а преценката за доказателствената тежест на счетоводните книги и направените в тях записвания е в противоречие с решение № 62/25.06.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. по описа на ВКС, TK, II т.о.и решение № 7/22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г. по описа на ВКС, I т.о. Във връзка с въпросите: „Допустимо ли е съдът да приема за доказано, чрез използване на специалните знания на вещо лице размера на заплатената глоба, без наличие на писмени доказателства за това и при липса на констатация за редовно водено счетоводство?“ и „Допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ и следва ли в мотивите на съдебния акт съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК да се обсъдят всички доводи и възражения на страните и да се преценят всички доказателства или само избраните по преценка на съда?“ сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от адв. А. А. в качеството му на процесуален представител на ответника по касация – [фирма]. Изразено е становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата по същество. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК по арг. чл. 62, ал. 2 ГПК, от правно легитимирана страна с интерес да обжалва постановеното решение,чийто предмет е иск с правно основание чл. 211 КТ, с цена на иска над 5 000 лв. ,поради което касационният контрол на основание чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК е допустим.
За да се произнесе с обжалваното решение въззивният съд изцяло е препратил при условията на чл. 272 ГПК към фактическите обстоятелства, установени от първоинстанционния съд, както следва: Д. И. М. е заемал длъжността „Шофьор товарен автомобил – международни превози“ при [фирма]; на 31.10.2014 г. при извършване на превоз на товар по маршрут от [населено място], Р. Ф. – [населено място], К. И. на територията на последната е извършена проверка от испанските пътни контролни органи и са констатирани нарушения на нормативните изисквания за превоз на товари; издадени са Акт за нарушение № SS 51288 0 11, с който е наложена глоба в размер на 4 601 евро и Акт за нарушение № SS 51289 0 11, с който е наложена глоба в размер на 2 001 евро, като по отношение на първата глоба е посочено основание – шофьорът е представил документи за ползван платен годишен отпуск за периода 21.09.2011 г. – 21.10.2011 г., което обстоятелство е в противоречие с данните от представените за проверка тахографски дискове, а по отношение на втората е посочено основание – в превозното средство не се носят за представяне пред контролните органи регистрационните листи от контролния апарат, шофьорска книжка или документ, който удостоверява дейността между 14.10.2011 г. до 24.10.2011 г.; работодателят [фирма] платил горепосочените санкции с намаление от 25 % всяка в следните размери: 4 450, 75 евро и 1 500, 75 евро, което обусловило предявяването на процесния иск с правно основание чл. 211 КТ вр. 203, ал. 2 КТ вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на претърпените от него имуществени вреди. От правна страна въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния относно наличието на предпоставките, обуславящи уважаване на предявените искове – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина, съществуващо валидно трудово правоотношение към датата, на която се претендира да е извършен деликтът и наличие на качество работник/служител у лицето, причинило вредата чрез неправомерните си действия към същата дата.Подробно и обосновано е аргументирал наличието на всеки един от юридическите факти, обосноваващи отговорността на работника, като е извършил собствена преценка на събраните писмени доказателства и приетото пред първа инстанция неоспорено заключение по съдебно-икономическата експертиза. Като е кредитирал с доверие заключението на вещото лице е достигнал до различен извод относно размера на претърпените щети от работодателя, представляващи изплатени глоби.Сумите платени на основание комисионна и разноски от страна на работодателя е приел да не попадат в обхвата на реализирана имуществена отговорност на работника. С различни мотиви второинстанционният съд е отхвърлил поддържаното във въззивната жалба възражение за изтекла давност за предявяването на исковете. Изрично е посочено, че приложима към настоящия случай е общата петгодишна давност, предвидена в чл. 110 ЗЗД, а не кратката по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. По оплакването на въззивника за липса на произнасяне по всички въведени възражения в отговора на исковата молба, съдът се е произнесъл мотивирано като е изложил съображения, че работникът не е представил доказателства установяващи твърденията му за удръжки от трудовото му възнаграждение. С тези мотиви ОС-Д. е потвърдил извода на РС- Добрич за основателност и доказаност на претенцията на работодателя срещу работника за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 4 951,50 евро и е потвърдил решението в съответната част.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е формулирал въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, макар да е цитирал решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. При изпълнение на своите правомощия по селектиране на касационните жалби, касационната инстанция може единствено да уточни и конкретизира поставения от жалбоподателя въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и да го извлича от приложеното изложение, тъй като по този начин не само би бил нарушен принципът на диспозитивното начало, а и съществува възможността касаторът да влага различно съдържание. В този смисъл са и дадените задължителни указания за тълкуване на закона на съдържащи се в т. 1 на ТР 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието още, че липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. В настоящия случай при преценка на събраните по делото данни е направен извод за наличие на евентуален умисъл у работника за извършване на нарушенията, обусловили налагането на имуществената санкция. Този извод е оспорен от касатора, във връзка с което е приложено и решение № 870/24.02.2011 г. по гр.д № 137/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., но това не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, още повече, че в посочения съдебен акт се съдържа отговор на правен въпрос, незасегнат в настоящото производство. Във връзка с размера на претендираните вреди е изслушана съдебно-счетводна експертиза, като вещото лице подробно е посочило документацията, въз основа на която е направило своите изводи, включително и в съдебно заседание. Ответникът не е оспорил изготвената експертиза и съдът, като я е кредитирал с доверие, е достигнал до обосновани изводи за размера на дължимото обезщетение. Оплакванията за нередовност на счетоводните книги, въведени в настоящата касационна жалба и приложеното изложение, въобще не са намерили отражение в обжалвания съдебен акт на въззивния съд, а цитираните решения на ТК на ВКС са изцяло неотносими към конкретния случай.
Що се отнася до претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационна проверка, следва на първо място да се посочи, че поставените въпроси не отговарят на изискванията за общо основание. Първият въпрос касае формирането на вътрешното убеждение на съда при преценка на събраните доказателства относно наличието на претендираните права и в този смисъл представлява оспорване на възприетото разрешение на въззивния съд – касационно основание, но не и основание за допускане до касационна проверка. Вторият въпрос е общо и абстрактно зададен без да се визира конкретен правен извод на решаващия съд, още повече, че практиката на ВКС относно правомощията на въззивния съд да извърши собствена обоснована преценка на събраните доказателства и установените обстоятелства е трайна и единна. ОС-Добрич обосновано се е произнесъл по наличието на всички предпоставки, обуславящи фактическия състав на претендираната имуществена отговорност и е отговорил на въведените от въззивника възражения. За пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че бланкетно посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно, за да обуслови допускане на касационна проверка в случай на годно общо основание, а касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски в размер на 800 /осемстотин /лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 250 / 13.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 378/2016 г. на Окръжен съд – Добрич.
ОСЪЖДА Д. И. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] разноски за настоящата инстанция в размер на 800/осемстотин / лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: