О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 824
София, 01.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 145/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], подадена чрез адв.Ив.П. от АК – [населено място], срещу въззивно решение №1543 от 22.10.2012г. на ПОС, постановено по в.гр.д.№ 2875/2012год. С това решение е потвърдено решение №304 от 23.07.2012г., постановено по гр.д. № 474 по описа за 2012г. на РС – [населено място], в частта, с която са уважени предявените от Е. Д. С. против [община] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ за отмяна на Заповед № К-434/ 02.03.2012г., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т.3 КТ поради изтичане на уговорения срок; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Директор в Център за обществена подкрепа” към [община]; за осъждане на ответната община да заплати на ищеца обезщетение за времето, през което е останал без работа в резултат на уволнението, в размер на сумата от 2841,43 лева за периода от 08.03.2012г до 09.07. 2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от влизане в сила на решението до окончателното й изплащане, ведно със сумата 138,97лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за месец март 2012 година.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа , че съдът се е произнесъл по въпроса “за характера на процесното трудово правоотношение” в противоречие с практиката на ВКС. Основанието се поддържа с оглед твърдението, че според касатора вследствие неправилен анализ на доказателствата съдът е достигнал до неправилен и необоснован извод, че процесното трудово правоотношение е безсрочно. Касаторът не се позовава на влезли в сила съдебни актове на ВКС, от обхвата на задължителната за съдилищата практика като Постановления на пленума на ВКС, тълкувателни решения или решения постановени по реда на чл.290 ГПК, както и не прави обосновка досежно това в какво се състои твърдяното противоречие. Позовава се на Решение №359 от 06.04.2009г. на ВКС по гр.д.№2012/ 2005г., постановено по реда на ГПК/отм./ даващо разрешение на въпроса коя дейност е временнасезонна или краткотрайна по смисъла на чл.68 ал.3 КТ, както и на решение №307 от 20.02.2006г. на ВКС по гр.д.№2098/2003г., постановено по реда на ГПК/отм./, разглеждащо въпроса за необходимите предпоставки за трансформиране на срочно трудово правоотношение в безсрочно. В изложението касаторът поддържа и това, че въззивният съд се произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото поради липса на съдебна практика. Според него това е въпросът за “приложимостта на нормите на чл.69 КТ и на чл.68 КТ “ .
Ответната страна Е. Д. С. взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд , поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ , въззивният съд е приел, че страните са сключили безсрочен трудов договор, защото макар формално в договора да е било посочено, че същият е срочен, то доколкото липсва изрично уговорен период, за който се сключва, същият по силата на закона (чл. 68, ал. 5 КТ) следва да се счита за такъв, сключен за неопределено време. Посочил е, че дори и хипотетично да се приеме обратното, доколкото не се спори, че ищцата е изпълнявала трудовите си задължения повече от пет дни след изтичането на „уговорения” срок (28.02.2012 г.), а това се установява и от приложените по делото доказателства-писмени и гласни, то на основание чл. 69, ал. 1 КТ, следва да се приеме, че договорът се е трансформирал в безсрочен такъв, което на още едно основание би довело до незаконосъобразност на извършеното уволнение на основание “изтичане на уговорения срок”. Посочил е, че с оглед данните по делото не споделя изводите на първостепенния съд, досежно основанието за възникване на трудовото правоотношение, а именно по силата на конкурс. В конкретния случай конкурсното начало е използвано единствено с оглед сравняване качествата на кандидатите, които са се явили, като основанието за възникването на трудовото правоотношение е самият трудов договор. Доколкото първостепенният съд е достигнал до правилен краен извод, макар и да е приел различно основание за възникването на трудовото правоотношение между страните, това не е довело до накърняване на нечии права или до нарушаване на императивни правни норми, поради което горното се отбелязва само за пълнота.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на Т. № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третира като релевантен поставеният от касатора въпрос за характера на процесното Т., тъй като той няма правен характер по смисъла на Т. № 1/2009г., а е формулиран от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност на решението поради неправилен анализ на доказателствата, имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
На следващо място касаторът не е обосновал тезата си, че дадените от въззивния съд правни разрешения са в противоречие с тези, дадени в задължителната за съдилищата практика или в казуалната такава, както и относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието по чл. 280 т.1 ГПК е налице тогава, когато даденото от въззивния съд разрешение на обуславящ изхода на делото правен въпрос е в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Позоваването на цитираните по-горе решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм/ е неуместно, тъй като касаят произнасяне по искове за защита срещу незаконно уволнение, но при различна фактическа обстановка, третират въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд с решението, предмет на настоящото дело и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касатора смисъл.
В обобщение следва да се посочи и това, че въпросите на касатора се свеждат до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени те не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне. На следващо място касаторът не е обосновал и тезата си защо смята ,че произнасянето на касационната инстанция по неговата жалба е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Обстоятелството, че на касатора не е известна практика във връзка с поставения въпрос само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в касационното производство и удостоверени по делото разноски в размер 270лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1543 от 22.10.2012г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 2875/2012год. в обжалваната част.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Е. Д. С. деловодни разноски в размер 270лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: