О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 824
С. 08.06.2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1677 по описа за 2011г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Л. Б. К. със съдебен адрес-гр.С.,чрез процесуалния представител адвокат Ч. против въззивно решение № 4555 от 22.07.2011г. по в.гр.д. № 839 по описа за 2010г. на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение от 24.06.2009г. по гр.д. № 3286/2007г.на Софийски районен съд в частта му,с която упражняването на родителските права върху роденото от брака между Д. В. Т. и Л. Б. М. К. дете- Г. М. К. К. се предоставят на майката и е отменено същото в частта досежно мерките за лични контакти,като вместо това е постановено друго, с което е определен режим на лични контакти на Л. Б. К. с детето Г. М. К. К. както следва:през първата една година – всяка последна събота и неделя от месеца/в събота от 10 до 18часа и в неделя от 10 до 18 часа- без приспиване при бащата/ като го взима от и връща в дома на майката,в продължение на 14дни през лятната ученическа ваканция и в продължение на 5 дни през зимната ученическа ваканция на детето,по време което не съвпада с годишния отпуск на майката,като го взема всеки ден от дома на майката в 10часа и го връща в 18 часа/без приспиване при бащата/.Срещите следва да бъдат провеждани на територията на Република България,в присъствието на майката или друго пълнолетно упълномощено от нея лице, определен е режим на лични контакти на Л. Б. К. с детето Г. М. К. К. през втората година: всяка последна събота и неделя от месеца, с приспиване при бащата,като го взима в 10 часа в събота и го връща в дома на майката в 18 часа в неделя,в продължение на 14дни през лятната и на 5 дни през зимната ученическа ваканция на детето,по време което не съвпада с годишния отпуск на майката.Срещите следва да бъдат провеждани на територията на Република България, определен е режим на лични контакти на Л. Б. К. с детето Г. М. К. К. след изтичане на втората година и за в бъдеще: всяка последна събота и неделя от месеца, с приспиване при бащата на територията на Република България,като бащата следва да взима сина си в 10 часа в събота и го връща в дома на майката в 18 часа в неделя, и 30дни през лятната и 5 дни през зимната ученическа ваканция на детето, с приспиване при бащата, по време което не съвпада с годишния отпуск на майката.Срещите следва да бъдат провеждани на територията на Република България.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставени два въпроса,във връзка с компетентността на българския съд: 1. нарушава ли постановения от българския съд акт – установената в чл.26 от Регламент № 2201/03г.на Съвета забрана за преразглеждане по същество на постановеното решение на френски съд, което е признато и допуснато за изпълнение по предвидения за това ред на територията на Република България/касаторът се е позовал на чл.36 от Регламент № 44/01г.на Съвета,но с оглед предмета на спора – приложимият Регламент е №2201/03г.на Съвета/ и 2. къде е обичайното местопребиваване на роденото от брака дете Г. и за решаване на този въпрос – от значение ли е обстоятелството,че детето е неправомерно отведено от Франция.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват както нейната допустимост,така и основателност.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.За да се произнесе по допустимостта й до касационно разглеждане, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
В. съд е приел,че компетентен да се произнесе по искането с правно основание чл.106 ал.5 от СК/отм./е българския съд по следните съображения:1.Искането е направено от ищцата/българска гражданка/ преди изтичането на определения й от Апелативния съд на М. 18 месечен срок,през който детето Г. следва да живее при нея /на 17.08.07г./, 2. ищцата и детето са с обичайно местопребиваване, считано от 2003г. на територията на Република България и 3.независимо,че искането е за изменение на мерки във връзка с упражняването на родителски права относно чуждестранно решение,което е признато и допуснато за изпълнение в Република България,екзекватурата не е пречка за подаване на молба за промяна на вече постановените мерки/които ще се изпълняват/.По реда на обезпечителното производство –изпълнението на признато и допуснато за изпълнение чуждестранно съдебно решение- е спряно. За да постанови решението си по съществото на спора и да приеме, че е налице изменение в обстоятелствата – въззивният съд се е позовал на следните, настъпили след постановяване на първоначалното решение обстоятелства – детето живее от 2003г.в България заедно с майка си и с баба си,то не помни живота си във Франция/бил е на една година,когато я е напуснал/,не говори френски език,установената му среда, приятели, начин на живот са в България,няма установени връзки с баща си /знае само,че той е чужденец и че живее с брат му във Франция/,през последните девет години единствено майката се е грижила за детето,на което е осигурила отлични условия на живот.Няма ангажирани доказателства от ответника за условията, при които той живее/и при които евентуално и детето ще живее/, установено е само,че бащата се грижи за другото,родено от брака дете, което е тежко болно. Съдът е преценил,че при тези данни едно преместване на детето Г. в чужда,напълно непозната за него среда,при неизбежните затруднения в комуникацията, породени от факта,че не говори френски език – не би било в негов интерес,а би провокирало поведение,свързано с изолация, емоционален и психологически срив,в който смисъл е и приетото пред районния съд заключение на експертиза.
При така изложените мотиви на възивния съд,следва извод,че поставените от касатора въпроси са от значение за изхода на спора, тъй като са свързани с решаващите изводи на съда.Същите обаче не са от значение на точното прилагане на закона и за развитие на правото,по смисъла,разяснен в т.4 от ТР №1/19.02.2010г.на ВКС.Това е така,защото те са изрично уредени в нормативни актове и тълкуването и прилагането на съотносимите норми не създават проблеми в практиката,съобразно която е и даденото им разрешение от въззивния съд.
Отговорът на първия поставен от касатора въпрос е отрицателен :
Постановеният от българския съд въззивен акт не нарушава установената в чл.26 от Регламент № 2201/03г.на Съвета забрана за преразглеждане по същество на постановеното решение на френски съд относно упражняването на родителските права върху роденото от брака между българската гражданка Д. В. Т. и френския гражданин Л. Б. К. дете- Г. М. К. К.,родено на 10.10.02г.От обстоятелството,че с решение № 207 от 10.03.2010г.по гр.д.№ 3313/09г.на САС е признато и допуснато за изпълнение решението на първоинстанционния съд в [населено място], Франция от 10.07.07т., относно упражняването на родителските права върху детето Г. – следва,че то е влязло в сила и подлежи на изпълнение, както всяко друго влязло в сила съдебно решение,постановено от български съд. Предвиденият в чл.106 ал.5 от СК/отм./ ред е за изменение на вече определени мерки, постановени с влезли в сила съдебни актове. Именно защото се променят вече установени отношения –предвиденият ред изисква – това да е възможно само при настъпила съществена промяна в обстоятелствата. Предпоставките за изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения – са въпроси по съществото на спора,които настоящият състав – пред вид фазата на производството по допустимост – не може да обсъжда. Определящото в случая е,че с производството по чл.106 ал.5 от СК/отм./ не се преразглежда вече постановеното решение на френския съд/съобразно установените от него факти и обстоятелства/, а се решават въпросите за родителските права и личните отношения – като се държи сметка за ефикасността на вече взетите мерки, съобразявайки ги с настъпилите промени в подлежащите на преценка обстоятелства и с интереса на детето.
Вторият поставен въпрос,който е определящ в случая е дали – с оглед различията в гражданството на страните по делото и конкретните обстоятелства – следва да намери приложение българското право/и в частност нормата на чл.106 ал.5 от СК/отм./ Отговорът на този въпрос е положителен по следните съображения:
Ищцата и детето са български граждани и съгласно чл.4 ал.1 т.2 от К. – в този случай международната компетентност на българските съдилища е налице.Съгласно чл.85 от КМЧП – отношенията между родители и деца се уреждат от правото на държавата, в която е тяхното общо обичайно местопребиваване,а ако родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване, отношенията между тях се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето, или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за него. Съгласно чл.8 от приложимият Регламент е №2201/03г.на Съвета относно компетентността,признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,свързани с родителската отговорност – общата компетентност за делата,свързани с родителската отговорност за детето е на съдилищата на държава-членка,”където детето има обичайно местопребиваване по времето,когато съдът е сезиран”.
Следователно – цитираните норми /и съобразно европейското, и съобразно българското право/, свързват компетентността на съда – с тази държава-членка, където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато исковата молба е подадена. В случая – това е българския съд, който съгласно чл.29 от К. разглежда делата по българското право. Освен обичайното местопребиваване – другата посочена в закона привръзка е отечественото право на детето, което според нормата на чл.48 от К. е правото на държавата, чийто гражданин е то,а ако е лице с две или повече гражданства, едното от които е българско-това е българското право. В този смисъл следва да бъде цитиран и чл.12 от общите правила на Регламент №2201/03г.,съгласно който „основанията за определяне на компетентност по делата за родителската отговорност” са ”оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на категория на близостта. Това означава,че компетентността на първо място следва да се отнася към държавата-членка на обичайното местопребиваване на детето”.
В случая – всички установени по делото факти сочат,че обичайното местопребиваване на детето Г. след 2003г.,включително към момента на предявяване на молбата с правно основание чл.106 ал.5 от СК/отм./ – 17.08.07г. е в България,където е постоянния му адрес заедно с майка си и баба си,ходи на училище,има установен начин на живот,постоянна семейна и приятелска среда. Затова компетентността по предявения иск е на българския съд, който прилага българското право.
Регламент е №2201/03г.предвижда специална компетентност в случаите на „неправомерно отвеждане или задържане на дете”/чл.10/ и ред за връщането му/чл.11/ и в този случай – гореизложеното за общата компетентност не намира приложение.Тази специална компетентост е неприложима за конкретната хипотеза,защото с оглед цитираните норми – за да се счете,че едно дете е „неправомерно отведено” или „задържано” – по смисъла на чл.10 и чл.11 от Регламент е №2201/03г. – следва да са сезирани компетентните органи в държавите членки и да е налице издадено решение въз основа на Х. конвенция от 25.10.80г.за гражданско – правните аспекти на международното отвличане на дете, каквито доказателства в случая по делото няма.
Мотивиран от изложеното,като счита,че не е налице посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4555 от 22.07.2011г. по в.гр.д. № 839 по описа за 2010г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.