2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
С., 30.12.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 189/2011 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община] баня срещу решение № 1 от 30.11.2010 г. по в. т. д. № 449/2010 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Казанлъшки районен съд решение № 264 от 14.05.2010 г. по гр. д. № 405/2009 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от търговеца-касатор срещу Потребителна кооперация „Н.”, [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 16 000 лв., представляваща стойността на подобрения в обект № 244, находящ се в [населено място], [община] по споразумение от 21.05.2002 г.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода за недължимост на исковата сума, като твърди, че решаващият състав неоснователно е обвързал процесното споразумение от 21.05.2002 г. със сключения между страните договор за наем от 01.03.1999 г. и го е тълкувал в противоречие с изискванията на чл. 20 ЗЗД, придавайки му смисъл, какъвто страните не са вложили. К. аргументира основателността на предявения иск с влязлото в сила решение по т. д. № 160/2004 г. на Старозагорски окръжен съд, като счита, че понастоящем се е сбъднало посоченото в това решение отлагателно условие за присъждане на сумата по споразумението от 21.05.2002 г. – продажба на имота, предмет на договора за наем от 01.03.1999 г.
Като значими за делото въпроси, обосноваващи допускане на касационното обжалване, касаторът е посочил следните въпроси: 1. Следва ли съдът по свой почин да извършва тълкуване на договор с конкретно съдържание и изразена воля, когато в съдържанието му не се открива неясна формулировка и липсва препращане към друга договорна клауза извън съдържанието му; 2. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила извършването на непоискано от страните тълкуване на ясни договорни клаузи, ако в резултат на това ненужно тълкуване се изменя предмета на договора, предмета на правния спор, съответно изменя се правната квалификация на иска; 3. Допустимо ли е тълкуване във взаимна връзка на различни клаузи от два договора, в които липсва препращане един към друг и противоречи ли такова тълкуване на установените в чл. 20 ЗЗД правила; 4. Законосъобразно ли е вътрешните мотиви и намерения на страните, неотразени в текста на писмения договор, да се изложат за първи път в хода на съдебното производство и въз основа на същите да се отхвърли осъдителен иск за парична сума, определена конкретно в договора. По отношение на посочените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о./; че същите се решават противоречиво от съдилищата /противоречието е с решението по т. д. № 160/2004 г. на Старозагорски окръжен съд по спор между същите страни/, както и че отговорът на поставените въпроси ще има значение за правилното решаване на сходни спорове от съдилищата.
Ответникът по касация – Потребителна кооперация „Н.”, [населено място] – моли да не бъде допуснато касационно обжалване поради отсъствие на основанията по чл. 280 ГПК. Подробни съображения за това е изложил в депозирания по делото писмен отговор от 22.02.2011 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Потребителна кооперация „Н.”, [населено място] иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, въззивният съд е приел, че претендираната сума 16 000 лв., представляваща стойността на извършени от едноличния търговец подобрения в наетия от него имот, е недължима, тъй като не е настъпило условието, предвидено в споразумението между страните от 21.05.2002 г., а именно – продажбата на имота да е извършена по време на действие на договора за наем от 01.03.1999 г., доколкото такава е осъществена след прекратяването му – на 27.12.2005 г. С оглед съществуващия между страните спор относно съдържанието на посоченото споразумение, решаващият състав е извършил тълкуване на същото по реда на чл. 20 ЗЗД, в резултат на което е преценил, че действителната вола на страните е била стойността на подобренията да бъде заплатена на наемателя само в случай, че не бъде спазено поетото от наемодателя в чл. 8 от договора за наем от 01.03.1999 г. /след изменението му с анекса от 01.04.1999 г. / задължение да не променя наема за срок от 5 години, след изтичането на който и прекратяване на договора подобренията остават в полза на кооперацията. В тази връзка съдебният състав е взел предвид клаузата на чл. 11, т. 5 от договора за наем, в която продажбата на обекта е предвидена като основание за прекратяване на договора, като е направил извод, че със споразумението от 21.05.2002 г. страните са уредили отношенията си при недобросъвестно предсрочно прекратяване на договора за наем при продажба на имота и поетото задължение за заплащане на стойността на подобренията в имота /направени преди сключването на договора за наем от 01.03.1999 г./ с цел обезщетяването на наемателя за лишаването му от ползването на имота за уговорения петгодишен срок.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Доколкото всички поставени от касатора въпроси са свързани с тълкуването на процесното споразумение, на което е основана исковата претенция, същите се явяват значими за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях обаче не е осъществено нито едно от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК и поддържани от касатора основания за допускане на касационния контрол.
На първо място, неоснователно е твърдението, че обжалваното решение е в отклонение от задължителната съдебна практика – решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о. Видно от изложените в акта съображения, въззивният съд е тълкувал процесното споразумение в съответствие с критериите, установени в чл. 20 ЗЗД, като ги е приложил именно по начина, разяснен от ВКС в посоченото решение, съобразявайки цялостното развитие на отношенията между страните по повод ползването на процесния имот. Що се отнася до изводите, до които е достигнал съдът в резултат от тълкуването, същите са част от същинската му правораздавателна дейност и тяхната правилност не може да бъде проверявана в рамките на производството по допускане на касационното обжалване. Допуснатите от него в тази връзка евентуални грешки биха били основание за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол /чл. 280 ГПК/, в какъвто смисъл са указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователен е и доводът за противоречие на обжалваното решение с влязлото в сила решение № 95 от 19.07.2004 г. по т. д. № 160/2004 г. на Старозагорски окръжен съд, постановено между същите страни по предявен от касатора иск за присъждане стойността на подобренията в процесния недвижим имот, но претендирани на извъндоговорно основание /чл. 59 ЗЗД/. Напротив, изводите, до които е достигнал въззивният съд при тълкуване на споразумението от 21.05.2002 г., напълно съответстват на изводите на ВКС от извършеното от него тълкуване на същото споразумение в решение № 8 от 26.01.2006 г. по т. д. № 537/2005 г., с което е приключило разглеждането на т. д. № 160/2004 г.
На последно място, не е осъществено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От една страна, доколкото касаторът поддържа, че „отговорът на поставените въпроси ще има значение за правилното решаване на сходни спорове от съдилищата”, не може да се приеме, че това основание е надлежно заявено съгласно разясненията по т. 4 от цитираното тълкувателно решение, според което точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, по отношение на поставените въпроси, изцяло свързани с тълкуването на договорите, посоченото основание не може да бъде приложено, тъй като по тях е налице обилна съдебна практика, в т. ч. и създадена по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК и имаща задължителен характер.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1 от 30.11.2010 г. по в. т. д. № 449/2010 г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: