О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 825
София, 15.07. 2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юли две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело № 493/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Владимир М. – процесуален представител на ищеца Е. “А” от с. К., Новозагорска община, област Сливен, против въззивно решение №330/15.12.2009 г. по гр.д. №607/2009 г. по описа на Сливенския окръжен съд, г.о.
С обжалваното решение въззивната инстанция е отменила решение №133/27.7.2009 г. по гр.д. №527/2008 г. по описа на Новозагорския районен съд в частта с която Д. Х. Х. и Н. И. К. са осъдени да заплатят солидарно на Е. “А” от с. К., Новозагорска община, област Сливен, обезщетение за причинени имуществени вреди за унищожена и нереализирана реколта в размер на 3524,53 лева, заедно със законната лихва върху тази сума от 23.12.2008 г. до окончателното й изплащане, и искът е отхвърлен изцяло.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по съществени материалноправен и процесуалноправен въпрос, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съображенията на касационния жалбоподател за това са следните:
Като процесуалноправен въпрос се сочи: До каква степен трябва да са конкретни указанията на съда, за да се счете, че са изпълнени задълженията му по чл.140-146 ГПК, респективно тези на въззивния съд по чл.266 ГПК. Достатъчно ли е такова най-общо указание или то трябва да бъде много по-детайлизирано.
Като материалноправен въпрос се сочат разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД във връзка с доказване на причинно-следствената връзка, и във връзка с конкретния казус, а именно: “Дали при твърдение за погинала от наводняване реколта, за да се приеме, че е доказана причинната връзка, трябва да се доказва не просто наличието на наклон, а точната му степен, изразена в градуси ?”; “Дали е достатъчно да се докаже, че наводненият терен е бил по-ниско от наводняваните терени, от които е текла водата или трябва да се докаже каква точно форма е имал той ?”; Дали е достатъчно да се докаже фактът на наводнението или трябва да се доказва какъв е точно типът и видът на наводнената почва ?”; Дали трябва да се приеме за доказано, че е налице вреда, щом една реколта е в такова състояние заради наводняването, че е невъзможно да бъде прибрана, тъй като растенията носители на зърното са погинали и/или най-малкото е загубила качествата си, или трябва на всяка цена да се доказва, че растенията дори след практическото им унищожаване не са използвани за нещо друго ?”; Дали трябва да се приеме солидарна отговорност на ответниците, щом водата, макари от съседните терени е текла все към един и същ терен, стоящ по-ниско от техните или трябва да се доказва, коя вода от кой терен колко щети е причинила на наводнения обект, макар че заради смесването на водите, когато са заливали по-ниския терен, това да е фактически невъзможно или въпреки всичко трябва да се доказва коя вода колко точно растения е погубила ?”. В обобщение се поставя въпрос “Необходимо ли е изобщо да се доказват такива странични обстоятелства, пряко несвързани с нанесената вреда, за да се приеме наличието на причинна връзка.
Моли се за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по касация Д. Х. Х. и Н. И. К. не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок.
Твърдяният от касационния жалбоподател процесуалноправен въпрос е бланкетен. От друга страна, въпросът е свързан с процесуалните действия на първата инстанция, чието решение не е предмет на касационно обжалване. Досежно приложението на разпоредбата на чл.266 ГПК и по-специално ал.3 от нея, съдът намира, че е налице неотносимост на визираната правна норма с процесния случай. Касационният жалбоподател не е правил искания по чл.266, ал.3 ГПК. Точно обратното, такова искане е правено от ответника по иска Д. Х. , което не е било уважено от окръжния съд. Пред последния тезата на касационния жалбоподател, тогава ответник по въззивната жалба, е била коренно противоположно.
По останалите поставени въпроси настоящата съдебна инстанция намира, че същите не са`1 правни, а фактически. Отговорът на тях е следвало да бъде даден в предходните две инстанции при положение, че някоя от страните по спора ги беше поставила на съдебно-агрономическа експертиза. Едва тогава можеше да се стигне до отговор на тях, а оттам да се даде отговор и на генералния въпрос за доказване на причинно – следствената връзка.
С оглед горното изложението не отговаря на по точки 1 и 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационното обжалване.
Водим от горните съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №330/15.12.2009 г. по гр.д. №607/2009 г. по описа на Сливенския окръжен съд, г.о.,по касационна жалба, вх. №СО-05-01-645/22.01.2010 г. подадена от адв. В процесуален представител на Е. “А” от с. К., Новозагорска община, област Сливен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: