О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 826
София, 22.11.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2044 /2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Х. Н. С., чрез пълномощник адв.Д. О. срещу решение № 116/ 28.03.2017 г. по гр.д.№ 19/ 2017 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 936/ 05.12.2016 г. по гр.д.№ 2862/2016 г. на Районен съд-Сливен. С него е уважен предявения от К. Д. Д. срещу касатора иск с правно основание чл.240 ЗЗД и той е осъден да й заплати сумата 10560 лв., представляваща невърнат заем по договор от 03.09.2013 г. с нотариална заверка на подписите рег.№ 8690/03.09.2013 г. на нотариус рег.№128, ведно със законната лихва начиная от 07.07.2016 г. до окончателното плащане и сумата 795,97 лв. мораторна лихва, представляваща обезщетение за забава в периода 10.10.2015 г.-06.07.2016 г. Присъдени са разноски.
В касационната жалба се прави оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд, тъй като не са били допуснати исканите доказателства, не е допълнен доклада на първоинстанционния съд с указания към касатора да представи допълнителни такива. Поддържа се , че не е установено на какво основание е дадена заемната сума, тъй като страните са съдружници в търговско дружество, договорът за заем не е бил деклариран в годишната данъчна декларация на ищцата и по делото не е представен оригиналът му. В нарушение на процесуалните правила не е открито производство по оспорване на представения препис, който има нотариална заверка само на подписите. Намира, че неправилно въззивният съд е основал извода си за предаване на заемната сума само на записаното в договора. Иска да бъде отменено обжалваното решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване.Поставя въпросите:
-Как следва да подходи съдът при условията на чл.183 ГПК, когато е оспорен представен официално заверен препис от страната, която ще се ползва от него и същата при поискване не е представила данни къде е оригиналът и от данните по делото се презумира, че той е в ответната страна, която го е оспорила по реда на чл.193 ГПК;
– Как следва да подходи съдът при липса на открито производство по оспорване на документ по чл.193 ГПК и обективна невъзможност на страната, която се ползва от официално заверения препис на този документ да го представи в оригинал, тъй като оригиналът се намира в ответната страна, но същата по обективни причини не може да го представи;
– Как следва да подходи съдът, когато е оспорен представен официално заверен препис от документ, на който не е заверено съдържанието, а само подписа и има ли този документ обвързващаа доказателствена сила на оригинала,след като не е заверено съдържанието му;
– Как следва да подходи съдът, когато е оспорен представен официално заверен препис от документ, на който не е заверено съдържанието, а само подписа и този документ е оспорен и поискан да бъде представен от ответната страна и следва ли да се изключи като доказателство по делото в случаите когато страната,,която ще се ползва от него не представи оригинала и не може да обясни причините за непредставянето му;
-Налице ли е процесуално нарушение когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, а първоинстанционното решение не е мотивирано и въззивният съд го допълва ;
-При оспорване на договор за заем с оглед служебното начало длъжен ли е съдът да изследва произхода и наличието на парични средства у заемодателя при направено възражение от заемополучателя, че не е получил заемната сума и в случай, че не се докажат налични средства у заемодателя следва ли да се уважава иска му за връщане на сумата.
Намира, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решение по гр.д.№ 5960/2014 г., ІV г.о., гр.д.№ 5002/2008 г., ІV г.о., гр.д.№ 584/2010 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 134/ 2010 г., ІV г.о., т.д.№ 695/ 2008 г., І т.о., т.д.№ 798/ 2008 г., ІІ т.о., т.д.№ 3633/2014 г., І т.о. и две решения на Апелативен съд-София .Представено е и едно решение на районен съд и едно определение по чл.288 ГПК.
Ищцата К. Д. Д., ответница по касационната жалба в настоящото производство, не взема становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение , въззивният съд е приел, че договорът за заем се счита сключен в момента на фактическото предаване в собственост на заемателя на паричната сума и единствено доказването на този положителен факт може да потвърди факта на съществуване на договора. Изтъкнал е, че ищецът е представил доказателства за установяването му, а именно- нотариално заверен препис от писмен договор с нотариална заверка на подписите, сключен между страните, който съдържа изрично изявление за предаване на заетата сума. Приел е, че е налице разписка, съдържаща се в договора, с която е доказано изпълнението на задължението на заемодателя да предостави в заем за потребление парична сума на заемателя. Посочил е, че ако оспорва иска, ответникът трябва да установи възраженията си, напр. че средствата са предадени на друго основание, че задължението е погасено и пр. Намерил е, че защитната теза на ответника е останала недоказана, след като е налице изявление за предаване в заем на сумата, поето е задължение за връщането й и не са ангажирани доказателства, които да опровергават тези факти. Преценил е като неотносимо искането ищцата да бъде задължена да представи годишни данъчни декларации. Посочил е, че още в отговора на исковата молба касаторът е направил признание, че е получил оригиналните два екземпляра от договора. Ако според него този документ е бил необходим за установяване на фактите по делото, е следвало да го представи като доказателство, но не го е сторил.В заключение е намерил, че фактическите и правни изводи на двете инстанции съвпадат и е потвърдил първоинстанционното решение.
По делото беше констатирано още, че в допълнителна въззивна жалба, на основание чл.266 ал.3 ГПК касаторът е поискал отново във въззивното производство допускането на доказателства, а именно: ищцата да бъде задължена да представи годишните си данъчни декларации за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. и оригинала на договора за заем. Поискал е също да бъдат приети договори за прехвърляне на дружествен дял, приложени към отговора на исковата молба. С определение от 17.01.2017 г. на въззивния съд тези доказателствени искания са оставени без уважение. Посочено е , че исканията са правени пред първоинстанционния съд и са отхвърлени с подробни съображения. Било е прието, че договорите за прехвърляне на дружествен дял са неотносими. Относно искането ищцата да бъде задължена да представи оригинала на писмения договор за заем е било прието, че то е преклудирано и че няма формулирано ясно и точно оспорване от страна на касатора, не е посочено в какво се изразява то . Само такова оспорване представлява основание за откриване на производство за проверка на истинността на документ. Освен това представеният препис е официално заверен .
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Така поставените въпроси не са съобразени с разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1. Според приетото в него общо основание за допускане на касационно обжалване е извеждането на правен въпрос обусловил правните изводи на въззивния съд , от значение за решаване на делото и който не е свързан с правилността на съдебния акт, със събирането на доказателствата и обсъждането им. Питане с такива характеристики се преценява като общо основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е поставен в хипотеза, която реално не е възникнала по делото, доколкото оспорванията на касатора са били преклудирани и не са били във връзка с истинността на писмения договор, а с други твърдяни от него обстоятелства. Вторият и четвъртият въпроси представляват варианти на първия. Третият въпрос е общотеоретичен и отново не е свързан с конкретни оспорвания на писменото доказателство.Петият и шестият въпроси са във връзка с правилността на въззивния акт и произтичат от становището на касатора за допуснати процесуални нарушения. Т.е. въпросите, формулирани от касатора не изпълняват изискванията за общо основание,посочени по-горе.
Когато не е доказано общо основание за допустимост, касационният съд не дължи произнасяне относно поддържаните допълнителни основания. За пълнота на изложението следва да се има предвид и следното: За да бъдат аргументирани допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, разрешенията по поставения въпрос в цитираната задължителна съдебна практика и съдебната практика, както и във въззивното решение, трябва да са дадени при идентична фактология и да се направи пълен анализ и съпоставка помежду им, а не само да се приложат съдебни актове.Решението по гр.д.№5960/2014 г., ІV г.о. на ВКС, което касаторът намира за идентично в голяма степен с настоящия спор е неотносимо, тъй като по делото не е правено оспорване автентичността на договора, а оригиналите не са представени от касатора, въпреки изявлението му, че се намират у него. Относно приложените решения на апелативен и районен съд липсват доказателства дали са влезли в сила. Само стабилизирани съдебни актове представляват съдебна практика. Определението по чл.288 ГПК не представлява съдебна практика,тъй като с него не се създава сила на пресъдено нещо. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не се доказва с възпроизвеждане на законовия текст.Относно обосновката му ВКС се е произнесъл с цитираното ТР- т.4.Основанието ще е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или при липсата на съдебна практика . За да бъде то обосновано следва да се изложат доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока ,която касаторът счита за правилна или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116/ 28.03.2017 г. по гр.д.№ 19/ 2017 г. на Окръжен съд-Сливен.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: