5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 826
гр. София, 31.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1085 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община], срещу решение №583 от 12.12.2013г. по в.гр.д. №957/2013г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки районен съд решение от 04.07.2013г. по гр.д. №807/2013г. С първоинстанционното решение е прието за установено по иска на [фирма] срещу [фирма], [населено място], [община], съществуването на вземане на ищеца по заповед №9/04.01.2012г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №5817/2011г. по описа на Пазарджишки районен съд, за сумата 20 276,37 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.12.2011г. до изплащане на вземането.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че записът на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта по чл.417 от ГПК съдържа падеж, определен по начин, различен от допустимите в закона, а също и че никога не му е бил предявяван за плащане. Поддържа, че кредитът, за обезпечение на който е издаден процесният запис на заповед, е станал предсрочно изискуем още на 06.12.2010г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено на 16.12.2011г., тоест преклузивният шестмесечен срок по чл.147 от ЗЗД е бил изтекъл преди подаване на заявлението. Поддържа също така,че въззивният съд не е съобразил разпоредбите на чл.537 и чл.462 от ТЗ, както и разпоредбата на чл.301 от ТЗ касаеща действията без представителна власт, като не е отчел факта,че [фирма] е извършило надлежно и навременно противопоставяне срещу действията на управителя Г. П., задължил ответното дружество като авалист, без да е овластен за това общото събрание на същото дружество. Излага доводи, че съдът не е приложил разпоредбата на чл.40 от ЗЗД, въпреки,че е било налице договаряне във вреда на представляваното дружество. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, а именно „Следва ли записът на заповед с падеж на предявяване да бъде предявен за плащане на авалиста, за да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на същия” и „Приложима ли е разпоредбата на чл.40 от ЗЗД спрямо действия на управител на дружество с ограничена отговорност, извършени без разрешение на общото събрание на съдружниците”. Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №108/16.02.2012г. по ч.т.д.№70/12г. на ІІ т.о. на ВКС, ТК, определение №813/30.12.2009г. по ч.т.д.№868/2009г. на ВКС, ТК, определение №861/03.12.2010г. по ч.т.д.№899/2010г. на ВКС, ТК и определение №52/17.01.2011г. по ч.т.д.№852/2010г. на ВКС, ТК, постановени по реда на чл.274 ал.3 от ГПК. Счита, че осъществяването на касационен контрол по втория въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма] счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение и да потвърди първоинстанционния акт, с който е уважен иска по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземане [фирма] срещу [фирма] в качеството му на авалист по запис на заповед от 27.04.2007г., въззивният съд е приел за безспорно,че записът на заповед е издаден за обезпечение на вземанията на ищеца по договор за банков кредит с издателя на записа на заповед Г. П.. Приел, е че падежът на записа на заповед е определен в съответствие с нормата на чл.487 ал.1 от ТЗ, като не са налице два падежа, а само падеж на предявяване. Съдът се е позовал на ТР №3/2013г. на ОСГТК на ВКС и е приел за неоснователно възражението на дружеството – авалист, че управителят му е действал без да е овластен от общото събрание, каквото изискване е било предвидено в дружествения договор. Също така е посочил в мотивите си,че разпоредбите на чл.147 и чл.148 от ЗЗД не намират приложение при авала.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза по първия въведен въпрос относно необходимостта от предявяване на записа на заповед на авалиста, когато същият е издаден с падеж на предявяване, е налице съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК – определение №45/13.01.2014г. по ч.т.д.№2880/13г. на І т.о. на ВКС,ТК. Поради сходния режим на частното касационното обжалване с този на касационното обжалване на решенията, постановените по този ред определения представляват произнасяне по предмета на делото /ТР № 2 от 28.09.2011г. на ОСГТК по т. д. №2/2010г./, поради което формират задължителна по смисъла на т. 1 на чл. 280 ал.1 от ГПК съдебна практика. Съгласно посоченото определение на ВКС, ТК, предявяването на записа на заповед на длъжника, без значение дали кредиторът би предприел принудително изпълнение първо спрямо него или съвместно с такова и против авалиста или би предприел изпълнение директно само срещу авалиста /каквото право безспорно има, с оглед солидарния характер на отговорността им/, е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Авалистът отговаря както длъжника, считано от момента на изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника, а това е моментът на предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника. Следователно последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяването ефекта нему единствено би обусловило отговорността му за забава в изпълнение задължението, считано от този момент. В случая обжалваното въззивно решение, с което е прието за изискуемо вземане срещу авалиста, независимо, че записът на заповед с падеж на предявяване е бил предявен само на издателя, е в съответствие със задължителната практика на ВКС. В определенията на ВКС на РБ, на които касаторът се позовава в изложението на касационните основания и в които е прието,че когато записът на заповед е издаден с падеж на предявяване, предявяването има значение на условие за настъпване изискуемостта на вземането по смисъла на чл.418 ал.3 от ГПК, не се обсъжда необходимостта от предявяване на записа на заповед на авалиста, а само на издателя, тоест те не са относими към поставения от касатора въпрос. Поради наличието на задължителна практика по поставения като значим за делото правен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, не е установено от касатора основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос за приложението на чл.40 от ЗЗД по отношение на действия на управителя на търговско дружество, не е обуславящ изхода на спора, доколкото такова възражение не е било въведено своевременно от касатора – ответник по делото, а се прави за първи път едва с касационната жалба. Съответно въззивният съд не е обсъждал този въпрос и не е изразил становище по него, поради което въпросът не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №583 от 12.12.2013г. по в.гр.д. №957/2013г. на Пазарджишки окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.