5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 826
гр. С. 17.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 2521 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби № 1047/12.02.2015 г. на Г. И. А. и № 1499/04.03.2015 г. на Б. В. Г. срещу решение от 09.01.2015 г. по гр. дело № 695/2014 г. на Кюстендилски окръжен съд.
Ответникът по касационна жалба № 1499/04.03.2015 г. на Б. В. Г. – Г. И. А. поддържа становище за липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По касационна жалба № 1047/12.02.2015 г. на Г. И. А.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Кюстендилски окръжен съд е потвърдил решението от 31.07.2014 г. по гр. дело № 55/2014 г. на Дупнишки районен съд в частта, с която е отхвърлен иск, предявен от Г. И. А. против Б. В. Г. с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 600 лв. и 20000 лв. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 45 ЗЗД предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – виновно и противоправно поведение на ответника, осъществено от него деяние – побой, нанесен от ответника на ищеца на 30.04.2010 г., причинен непозволен резултат – разкъсано – контузно нараняване в областта на носа, друго такова в лявата зигоматична област, контузия и инфраорбитален хематом в лявото око, причинно – следствена връзка между поведението на ответника и причинения резултат /съдът е приел, че вследствие на побой, нанесен му от ответника ищецът е получил посочените наранявания/. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид сериозността на увреждането, времето необходимо за възстановяване от получените травматични увреждания, прогнозата за възстановяване на ищеца, липсата на функционални смущения.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос, квалифициран като материалноправен, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение по гр. дело № 1273/2009 г на състав на ВКС, ІІІ г.о. Въпросът е формулиран, както следва: „При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане по справедливост, относими ли са към принципа за справедливост и следва ли да се отчитат: възрастта на пострадалия, начина на извършване на увреждането, обстоятелствата при които е извършено”. Доводите във връзка с твърдението за противоречие не са изложени чрез съпоставяне на приетите разрешения от въззивния съд и ВКС, съответно Върховния съд в ППВС. Лаконично е посочено, че „не са взети предвид всички обстоятелства, които обуславят претърпените от ищеца неимуществени вреди”. Въпросът не е съобразен с изводите на окръжния съд и произтича от становище на касатора за необоснованост на въззивното решение. Само въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл формират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК /в този смисъл са разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на О. на ВКС, т. 1/. По делото е установено, че ответникът по иска е нанесъл побой на ищеца на 30.04.2010 г., като факти, засягащи начина на извършване на побоя не са установени и поради това не са обсъждани в решението на окръжния съд. Поради това релевирането им в приложението, като отклонение на въззивния съд от разрешенията в приложената съдебна практика за преценка на обстоятелства, които носят обективни характеристики е правно необосновано. Окръжният съд е подложил на преценка доказаните от ищеца обстоятелства, носещи обективни характеристики, съобразно приетите разрешения в практиката, на която жалбоподателя се позовава, с което е процедирал в съответствие с тази практика при прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. За това следва да се приеме, че в разглеждания случай не е налице отклонение от задължителната съдебна практика и съответно не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. ГПК, поради което ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 1499/04.03.2015 г. на Б. В. Г.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Кюстендилски окръжен съд е отменил решението от 31.07.2014 г. по гр. дело № 55/2014 г. на Дупнишки районен съд в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иск, предявен от Г. И. А. против Б. В. Г. с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 600 лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Б. В. Г. да заплати на Г. И. А. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 600 лв., обезщетение за неимуществени вреди. За да постанови този резултат въззивният съд е изложил съображения за доказаност на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, изложени по – горе по предходната касационна жалба.
Доводите за нередовност на исковата молба поради невнасяне на дължима държавна такса са правно несъстоятелни и не обуславят извод за процесуална недопустимост на въззивното решение. Производството по чл. 83, ал. 2 ГПК е приключило с влязло в сила определение от 23.05.2014 г. по гр. дело № 55/2014 г. на Районен съд – Дупница, с което процесуалноправния въпрос за освобождаване на ищеца от заплащане на държавна такса и разноски по водене на производството е разрешен. Съдебният контрол по основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, включително и по искането по чл. 95 ГПК, по което е постановено определение от 30.01.2014 г. от първоинстанционния съд е приключил с влизане в сила на съдебните актове, с които съдът се е произнесъл по молбите на ищеца. Поради това доводите за нередовност на сезирането на съдилищата с исковата молба не релевират основание за допускане на съдебен контрол.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по основанието, квалифицирано от касатора по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочено следното: „Окръжният съд се е произнесъл по съществен за изхода на спора процесуалноправен въпрос, свързан с необсъждане на становищата и доводите на страните, като съответно правните изводи не са съобразени със съществото на наведените доводи”. К. не е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационните решения, на които се позовава жалбоподателя, съответно решение по гр. дело № 71/2009 г. и решение по гр. дело № 4989/2008 г. на състави на ІІІ г.о. са разгледани правни въпроси относно задължението на съда да обсъди становищата и доводите на страните, да формира изводи за установеност на релевантните обстоятелства. В. съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Твърдението, че причинната връзка между претендираните вреди и противоправното и виновно поведение на ответника не била изследвана от съда е необосновано. Изложени са съображения, обосноваващи извода на съда, че нараняванията на ищеца са причинени вследствие на нанесен му побой от ответника. Обстоятелството, че тези правни изводи не съвпадат с доводите на ответника по иска не може да се квалифицира, като отклонение на въззивния съд от правните разрешения в цитираната практика. Същото обстоятелство може да се третира, като релевантно само при разглеждане на касационната жалба по същество, когато бъде допуснат касационен контрол, т.е. в настоящето производство с него не се обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице отклонение на съда от приложената съдебна практика и във връзка с твърдението за липсата на доказателства за авторството на деянието. Твърдението на жалбоподателя, че липсват доказателства е необосновано, както и твърдението, че доводите му по този въпрос не били обсъдени. Изводите на окръжния съд за доказаност на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД са направени в резултат на обсъждането на всички доказателства, като несъгласието на касатора с тези изводи не релевира основание за допускане на касационен контрол. В приложението, като въпрос е изложен и следния текст: „Съдът се е произнесъл по съществен за изхода на спора материално – правен въпрос, свързан с наличието на причинна връзка, който извод е обусловил крайният извод по делото. В противоречие с практиката на ВКС, въззивната инстанция е приела, че при претенция по чл. 45 от ЗЗД, относима на практика е причинната връзка между нараняванията и страданията на ищеца”. В. съд не е изложил посоченото в цитираното изложение разсъждение. Като причинно – следствена връзка съдът е посочил връзката между поведението на ответника /извършения от него побой над ищеца/ и причинения резултат /нараняванията на ищеца/, които е обосновал с показанията на свидетелката Е. А., медицинските свидетелства и съдебно – медицинската експертиза, в която са описани травматичните увреждания и механизма на получаване на травмите. Съдът е съпоставил тези констатации на вещото лице с останалите данни, произтичащи от събраните доказателства, за да направи преценка относно наличието на причинно – следствена връзка между поведението на ответника и процесното увреждане на ищеца. При тези обстоятелства не може да се приеме, че разрешенията във въззивното решение по наличието на причинно – следствена връзка, като елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД са в противоречие с ППВС № 7/30.12.1959 г. Следователно касаторът не е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол. В приложението, като въпрос е изложен и следния текст: „В. съд, при постановяване на оспорваното решение е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на свидетелските показания, като това е направено в нарушение на нормата на чл. 172 от ГПК и практиката на ВКС по приложението й”. Цитираният текст не релевира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като твърдението за допускане на съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на свидетелските показания е оплакване по чл.281, т. 3 ГПК, чието разглеждане се провежда по реда на чл. 290 ГПК, т.е. с въвеждането му не се релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на О., т. 1, посочено по- горе/. Д. в приложението за отклонение на съда от практиката, състоящо се в кредитиране показанията на свидетелка /свидетелката А./, която не е очевидец на обстоятелствата по спора е правно несъстоятелен. Подобно правно разрешение не е застъпено в решенията, на които се позовава касатора – решение по гр. дело № 4216/2008 г. на ІV г.о. и решение по гр. дело № 759/2010 г. на ІІ г.о., в които е прието, че съдът следва да обсъди противоречията в показанията на свидетелите и да изложи мотиви, кои от показанията приема за достоверни и по какви съображения, като се съпоставят с целия доказателствен материал. В. съд не е приел разрешения в противоречие с тези изводи. Обстоятелството, че е формирал своите изводи въз основа на показания на свидетел, който не е очевидец на деликта, но при обсъждане на всички доказателства, не е отклонение от приложената практика. Следователно не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В следващата част от приложението касаторът е посочил, като противоречащ на съдебната практика извод на съда, по който е изложил следния текст: „Абсурден и в противоречие с практиката е правния извод на съда, че „Липсват твърдения и доказателства от страна на ответника, които опровергават показания на тази свидетелка” /св. А./. С тази част от приложението касаторът също така не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тълкувателното решение, на което се позовава касатора – ТР № 1/2014 г. от 02.04.2014 г по т.д. № 1/2014 г. на О. на ВКС не съдържа разрешения, подкрепящи доводите му за липсата на процесуално задължение на ответника, за доказване на отрицателен факт, тъй като с това ТР на О. въпросът е отклонен. От друга страна разрешенията, приети в решение по гр. дело № 1584/2009 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о. са преодолени с ТР № 6/2013 г от 15.07.2014 г. по т. дело № 6/2013 г. на ОСГК, в което е прието, че при предявен иск по чл.344, ал.1, т. 3 КТ вр. чл.225, ал. 1 КТ, доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Съгласно разясненията в това ТР на ОСГК доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвокупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Следователно и с тази част от приложението касаторът не релевира основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, съответно и с тази част от приложението не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното следва да се приеме, че и по тази жалба не е обосновано приложно поле на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.01.2015 г. по гр. дело № 695/2014 г. на Кюстендилски окръжен съд в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: