3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
гр. София, 16.12. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 7184 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. К. Т. срещу определение № 261/03.10.2013 г., постановено по гр. дело № 5958/2013 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІV-то гр. отд. на ВКС). С него е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя за отмяна на влязлото в сила решение № 609/27.03.2012 г. по в. гр. дело № 2663/2011 г. на Варненския окръжен съд и жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] сумата 150 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.
За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС се е позовал на разпоредбата на чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно която, молбата за отмяна на влязло в сила решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК се подава в тримесечен срок, считано от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който молителят е могъл да се снабди с новото писмено доказателство. Прието е и че в разглеждания случай, в предходно производство по молба за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, подадена на 12.12.2012 г., молителят вече се е позовал на част от посочените и в това производство за отмяна, като нови писмени доказателства – решение на Конституционния съд по конст. дело № 4/16.06.2009 г., решение № 229/14.08.2012 г. по търг. дело № 897/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 188/15.06.2012 г. по гр. дело № 1122/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 81/09.07.2012 г. по търг. дело № 940/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 189/09.07.2012 г. по гр. дело № 107/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. С оглед на това е прието, че тъй като новата молба за отмяна (оставената без разглеждане с обжалваното определение) е подадена на 26.07.2013 г., тя е просрочена, като предявена след срока по чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК. Прието е и че по отношение на решение № 361/25.09.2012 г. по гр. дело № 1626/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, на което молителят също се позовава в тази молба за отмяна, тримесечният срок също е изтекъл от влизане в сила на това решение. Прието е и че тълкувателно решение № 4/29.01.2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което молителят също се позовава в молбата си за отмяна, не представлява ново обстоятелство или ново писмено доказателство по смисъла на закона.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС и е процесуално допустима. В нея се излагат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното определение.
Ответникът [фирма] в отговора на частната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата; претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение и за настоящото частно производство.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
Обстоятелството, че жалбоподателят е сочил като писмени доказателства част от изброените по-горе решения в предходна негова молба за отмяна на влязъл в сила съдебен, несъмнено означава, че тези решения са му били известни към датата на подаването на тази предходна молба – 12.12.2012 г. Наред с това, както решенията, постановени по реда на чл. 290 от ГПК от отделните състави на ВКС (каквото е решение № 361/25.09.2012 г. по гр. дело № 1626/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), така и тълкувателните решения на ОСГК и ОСГТК на ВКС (каквото е тълкувателно решение № 4/29.01.2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) се обявяват публично, включително на външната интернет-страница на ВКС, поради което жалбоподателят е могъл да се снабди с тях (каквато е хипотезата на чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК) към съответната дата на обявяването им, в случая – 25.09.2012 г. и 29.01.2013 г. От изложеното следва, че оставената без разглеждане с обжалваното определение, молба на жалбоподателя, която е подадена на 26.07.2013 г., е изцяло просрочена – подадена е далеч след изтичането на тримесечния преклузивен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което е и процесуално недопустима.
Доводите, наведени с частната жалба са несъстоятелни. Оставената също без разглеждане с влязло в сила определение на ВКС, предходна молба на жалбоподателя – за отмяна на постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение, с което не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение № 609/27.03.2012 г. по в. гр. дело № 2663/2011 г. на Варненския окръжен съд, по никакъв начин не е могла да доведе до спиране или прекъсване на преклузивния тримесечен срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК за подаването на молбата за отмяна на това въззивно решение, която е оставена без разглеждане с обжалваното определение. Тази предходна молба за отмяна няма и не би могла да има такъв „суспензивен и деволутивен ефект”, какъвто неоснователно се сочи от жалбоподателя, още повече, че след като с влязъл в сила съдебен акт тя е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, всякакви правни последици от нейното предявяване са заличени. Процесуалният закон и не установява такова основание за спиране и/или прекъсване на този процесуален преклузивен срок (за разлика например от основанието по чл. 259, ал. 2 от ГПК), а разпоредбите от ЗЗД, отнасящи се до давностните срокове, на които се позовава жалбоподателят, по никакъв начин не биха могли да намерят приложение в случая – по отношение на преклузивен процесуален срок. Като относим към друго основание за отмяна на влязло в сила решение, приложение в случая не може да намери и едногодишният преклузивен срок по чл. 305, ал. 1, т. 2 от ГПК, нито пък наличието на тези два, различни по продължителност процесуални срока, е проява по някакъв начин на каквато и да било форма на дискриминация, както също неоснователно се поддържа в частната жалба. Настоящият съдебен състав, основавайки се на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК, намира, че не са налице и сочените от жалбоподателя противоречия с Конституцията и/или с международни договори, поради което е неоснователно и искането му за сезиране на Конституционния съд.
По изложените по-горе съображения, обжалваното определение е правилно като краен резултат, а при извършената служебна проверка се установи, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноски за юрисконсултско възнаграждение за защита в настоящото частно производство, в претендирания от ответника минимален размер от 150 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 261/03.10.2013 г., постановено по гр. дело № 5958/2013 г. на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
ОСЪЖДА М. К. Т. да заплати на [фирма] сумата 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.