5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
София,09.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 182/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], обл. С., срещу решение № 171 от 22.11.2011 г., постановено по в. гр. д. № 399/2011 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 10 от 28.04.2011 г. по т. д. № 117/2008 г. на Силистренски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], Ведат А. С. и Н. М. С. искове за заплащане на обезщетение в размер на сумата 42 000 лв. /разпределена в съотношение по 1/3 за всеки от ответниците/ за ползване на недвижим имот – дворно място с площ от 4,533 дка, представляващ част от УПИ парцел ХІІІ от кв.62 по плана на [населено място], заедно с построените в имота стопански постройки, за периода 20.05.2006 г. – 30.07.2007 г., както и евентуалният иск на [фирма] срещу [фирма] за заплащане на обезщетение в размер на сумата 42 000 лв. за ползване на същия имот за периода 20.05.2006 г. – 30.07.2007 г., и са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. К. твърди, че въззивният съд е основал изводите си за неоснователност на исковете на неотносими към спора факти и доказателства, посочени и представени от ответниците. Излага доводи, че съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл.59 ЗЗД като е отрекъл правото му на обезщетение за лишаване от ползването на имота с аргумент, че през исковия период в имота е имало банка – пазач, без да вземе предвид, че през същия период имотът е ползван реално от евентуалния ответник [фирма]. Като незаконосъобразен определя и извода на съда, че имотът е ползван от [фирма] на правно основание – договор за наем. Развива съображения, че след като не е вписан, договорът за наем не може да му бъде противопоставян, за да отблъсне претенцията му за обезщетяване на вредите от невъзможността да ползва собствения си имот.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с неправилността на въззивното решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са възпроизведени наведените в касационната жалба оплаквания за процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата, за необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд и за нарушения на материалния закон при разрешаване на спора дължат ли ответниците обезщетения по чл.59 ЗЗД във връзка с използването на недвижимия имот. К. поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по спора за дължимост на обезщетението по чл.59 ЗЗД в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/79 г. и в решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Без да поставя конкретен правен въпрос, касаторът сочи още, че „следва да се разиска и решение № 37/25.01.2005 г. по гр. д. № 297/2004 г. на ВКС, ІІ т. о. – липсата на договорно определена цена е основателен извод, че правилно обезщетението е определено на база средно пазарни цени, действащи през процесния период; данни в тази насока също липсват”. В изложението е релевирано и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че е необходимо конкретният казус да бъде разрешен в съответствие с нормата на закона и със съдебната практика.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и самата касационна жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Ответниците [фирма] – [населено място], обл. С., Ведат А. С. и Н. М. С. не заявяват становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред Силистренски окръжен съд е образувано по предявени от [фирма] против [фирма], Ведат А. С. и Н. М. С. искове за заплащане на сумата 42 000 лв., претендирана като обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на описан в исковата молба недвижим имот в [населено място] за времето от 20.05.2006 г. – 30.07.2007 г. Исковете са основани на твърдения, че в качеството им на продавачи по договор за покупко – продажба, сключен във формата на нотариален акт № 62/17.05.2006 г., ответниците не са изпълнили поетото с договора задължение да предадат владението върху продадения имот на ищеца – купувач в срок до 20.05.2006 г., поради което са го лишили от възможността да използва имота и му дължат обезщетение в размер на пазарния наем. При условията на евентуалност е предявен и иск за сумата 42 000 лв. срещу [фирма], обоснован с обстоятелството, че през исковия период евентуалният ответник е осъществявал фактическа власт върху имота.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, а въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, след като е приел исковете за неоснователни. Неоснователността на исковете срещу [фирма], Ведат С. и Н. С. е мотивирана с липсата на доказателства за предприети от ищеца действия по получаване на владението върху имота и за насрещен отказ на ответниците – продавачи да изпълнят поетото с договора за продажба задължение за предаване на имота. Като допълнителен аргумент за неоснователност на исковата претенция е посочен и фактът, че продавачите са били лишени от възможност да предат имота на купувача, тъй фактическата власт върху него им е отнета с акт на съдебен изпълнител и по реда на чл.375, ал.2 ГПК е предоставена на банка – пазач, чрез която е упражнявано владението. По отношение на евентуалния иск въззивният съд е приел, че макар да е ползвал имота в рамките на исковия период, ответникът [фирма] не дължи обезщетение, тъй като е осъществявал ползването въз основа на валидно сключен договор за наем от 15.06.2005 г. със срок на действие до 31.12.2007 г., който не е прекратен по реда на чл.238 ЗЗД и обвързва ищеца – купувач. Отчетено е и обстоятелството, че [фирма] се е намирало в имота със съгласието на назначения от съдебния изпълнител пазач.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
К. не е посочил правен въпрос, относим към очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Поставените в изложението „въпроси” съставляват доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалвания съдебен акт, а не правни въпроси с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационните основания по чл.281, т.3 ГПК имат значение за правилността на въззивното решение и поради това подлежат на проверка в производството по чл.290 ГПК. Същите не са тъждествени с основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК и не могат да се подведат под общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Дори да се приеме, че от обстоятелствата в изложението може да се уточни въпроса за предпоставките за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, искането за допускане на касационно обжалване по повод на този въпрос е неоснователно.
С исковата молба ищецът – настоящ касатор е поискал ответниците [фирма], Ведат С. и Н. С. да бъдат осъдени да му заплатят обезщетение за това, че са го лишили от възможността да ползва закупения с договора за покупко – продажба недвижим имот, поради неизпълнение на поетото с договора задължение да му предадат имота в срок до 20.05.2006 г. Съобразявайки въведеното основание на исковата претенция, въззивният съд се е произнесъл относно дължимостта на обезщетението на плоскостта на договорното правоотношение и изпълнението на произтичащите от договора задължения. Релевирането на договорното неизпълнение като предпоставка за търсене на обезщетението изключва фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, тъй като искът по чл.59, ал.1 ЗЗД има субсидиарен характер и е недопустим тогава, когато ищецът може да се защити чрез иск на договорно основание – чл.59, ал.2 ЗЗД. В същия смисъл е и становището на ВС в ППВС № 1/1979 г. – т.1 и т.8, което е взето предвид при постановяване на обжалваното решение. Отхвърлянето на исковете не е обосновано със съображения, изведени от неприложимия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД, поради което въпросът дали са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване е лишен от обуславящо значение за изхода на делото. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК прави безпредметно обсъждането на сочените допълнителни предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Основният мотив на въззивната инстанция за отхвърляне на иска по чл.59 ЗЗД срещу евентуалния ответник [фирма] е, че доколкото ответникът е ползвал имота на валидно правно основание – договор за наем, противопоставим на ищеца – купувач на основание чл.237, ал.2 ЗЗД, то той не дължи обезщетение на купувача за лишаване от ползването на имота. Изводът за обвързаност на купувача от сключения с праводателя на продавачите наемен договор произтича от преценката на фактите и доказателствата по делото, а дали е обоснован и съобразен със закона, е въпрос от значение за правилността на решението. Становището на въззивния съд, че при осъществявано въз основа на наемен договор ползване на имота ответникът не дължи обезщетение за неоснователно обогатяване по правилата на чл.59 ЗЗД, кореспондира със задължителните указания в т.1 от ППВС № 1/1979 г. – т.1, според които фактическият състав на чл.59 ЗЗД намира приложение тогава, когато е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на друго и обеднелият не разполага с друг иск за защита. Съответствието със задължителната практика на ВС по поставения правен въпрос не позволява допускане на решението до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. При наличие на задължителната практика в ППВС № 1/1979 г. решението не може да се допусне до касация и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се отнася до въпроса противопоставим ли е договорът за наем на ищеца, ако не е вписан, този въпрос не е поставян за разглеждане пред въззивната инстанция, не е намерил отговор в мотивите към въззивното решение и по тази причина не е обуславящ за изхода на делото.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 399/2011 г. на Варненски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба ответникът [фирма] е поискал присъждане на разноски, но не е представил доказателства за извършването им. Поради това разноски не следва да се присъждат, независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 171 от 22.11.2011 г., постановено по в. гр. д. № 399/2011 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :