3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 827
[населено място], 31.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1540 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. П. А. срещу решение №2427 от 27.12.2013г. по гр.д. № 3070/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение №2849 от 18.04.2013г. по гр.д. №6658/2011г. на Софийски градски съд, І – 12 състав и вместо това е отхвърлен искът с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, предявен от Н. П. А. срещу ЗД [фирма], за сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили на 24.04.2009г. в резултат на пътно – транспортно произшествие. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателката поддържа,че при конкретно установената от съда фактическа обстановка и приетото от съда неправомерно поведение от страна на водача на л.а. „БМВ 318”, изразяващо се в създаване на опасност за пътниците в л.а. „Рено М.”, съдът е следвало да приеме, че се касае за независимо съизвършителство на двамата водачи и да приложи разпоредбата на чл.53 от ЗЗД, даваща възможност на пострадалия да иска изпълнение на цялото задължение от всички длъжници.
Ответникът ЗД [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №4/75г., а също и с практиката на съдилищата и по – специално решение №387/24.06.1987г. на ВС, ІV г.о., по следния материалноправен въпрос: „Условието причинените вреди да са по – малки от предотвратените, представлява ли елемент от фактическия състав на крайната необходимост по чл.46 ал.2 от ЗЗД и следва ли да се носи отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД, когато не е доказано, че причинените вреди са по – малки от предотвратените”.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставеният в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК правен въпрос не е обуславящ за изхода на делото. Въззивният съд е стигнал до извода за неоснователност на предявения пряк иск срещу застрахователя, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е приел, че не е налице виновно противоправно поведение на застрахования при ответното дружество водач П. Г., което да е пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и претърпените от ищцата вреди. Поради това съдът е стигнал до извода, че не е налице деликт, осъществен от застрахования водач, съответно не са налице основания за ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. Въззивният съд не е обсъждал дали водачът е действал при условията на крайна необходимост, съответно чия е отговорността за вреди, причинени при крайна необходимост. Този въпрос не е обусловил изводите на съда за неоснователност на предявения иск и съответно той не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК.
Жалбоподателката поддържа, че след като съдът е приел, че водачът на л.а. „Рено М.” П. Г. е направила спасителна маневра, за да предотврати последиците от внезапното изпреварване от страна на друг водач на лек автомобил, то следователно е обсъждал хипотеза на деликт при крайна необходимост, макар и да не е посочил това изрично в мотивите си. Дори да се приемат за основателни тези доводи, съответно формулираният въпрос да се приеме за обуславящ за делото, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. На въпроса за отговорността за вреди, причинени при крайна необходимост, е даден отговор в т.2 от ППВС №4/30.10.1975г., с което обжалваното решение е съобразено. Съгласно разясненията в постановлението, обезщетението за причинените при крайна необходимост вреди следва да се възложи на причинителя на състоянието на крайна необходимост, а не на действащия при това състояние. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика, тъй като същият е приел,че не поведението на водача на катастрофиралият лек автомобил „Рено М.”, е станало причина за произшествието, а поведението на друг участник в движението. Тази преценка е извършена въз основа на обстоен анализ на всички събрани по делото доказателства, а правилността й не е предмет на производството по допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2427 от 27.12.2013г. по гр.д. № 3070/2013г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.