О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
София, 18.06.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2638/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ОУ”К. О.” [населено място], [община], област П., подадена чрез адв. В.Д. от П., срещу решение на Плевенски окръжен съд № 45, постановено на 28.01.2014г. по в.гр.д.№ 1320/2013г. С това решение ПлОС е потвърдил решение № 1670 на Плевенския районен съд от 21.10.2013г., постановено по гр.д. № 2893/2013г. по описа на съда. С последното са уважени предявените от Е. Т. Г. против ОУ”К. О.” [населено място], искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ във връзка с чл.225 КТ, като съдът е признал уволнението на Е. Т. Г., извършено на основание чл.330, ал.2, т. 6 КТ със Заповед № РД-21-419/02.04.2013 г. на началника на Р. П. за незаконно и го отменил; възстановил е ищцата на заеманата преди уволнението длъжност “директор”; осъдил е ОУ”К. О.” [населено място], да заплати на ищцата сумата от 5346,00 лв., представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението, в периода 03.04.2013 г. – 03.10.2013 г., ведно със законната лихва от 30.05.2013 г. до окончателното плащане на сумата. Присъдил е и съответните суми за разноски в полза на ищцата и на Плевенски РС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Ответната страна Е. Т. Г. в представен писмен отговор чрез адв. Р.С. от САК взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство в размер 200лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от КТ вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. За да обоснове извода си за основателност на исковете и съответно да потвърди решението на първостепенния съд, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е била назначена на длъжността “директор” в ответното училище; че със Заповед №РД-21-419/02.04.2013г., връчена на ищцата на 03.04.2013г., й е наложено дисциплинарно наказание “уволнение”; че съгласно отразеното в заповедта мотивите на работодателя за дисциплинарното уволнение са, че г-жа Г., директор на училището, “като орган за управление на училището, организиращ, контролиращ и отговарящ за цялостната му дейност е извършила престъпление по чл. 201 във вр. с чл. 26 ал. 1 от НК, за което има самопризнание на лицето и влязло в сила споразумение за това, че: през периода 14.05.2003 г. – 07.11.2003 г. в [населено място], Плевенска област, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице е присвоила чужди пари на обща стойност 1 300 лева, собственост на кметство [населено място], връчени в това й качество; че по силата на постигнатото споразумение, на същата е определено наказание пробация при следните пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от 9 месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 9 месеца; че горното представлява и нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 от Кодекса на труда – злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието /учебното заведение/; че с действията си г-жа Г. е уронила доброто име на предприятието /учебното заведение/ като го е злепоставила пред трети лица /Р. – П., М., общественост, правораздавателни органи/. Във връзка с релевираното в исковата молба оплакване, че заповедта за уволнение е издадена в нарушение на 194 КТ, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 194, ал.1 КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му, а съгл. ал.2 на същия текст при дисциплинарно нарушение, което е и престъпление или административно нарушение, свързано с възложената работа и установено с влязла в сила присъда или наказателно постановление, сроковете по предходната алинея започват да текат от влизането в сила на присъдата или на наказателното постановление. Приел е, че в процесния случай срокът за налагане на наказанието е започнал да тече от постановяването на протоколно определение № 103/15.02.2012г. на Плевенски ОС по НОХД № 300/2012г., с което е одобрено постигнатото между РП-П. и Е. Г. споразумение, с което последната е призната за виновна и й е наложено наказание за престъпление по чл.201 НК, тъй като определението е окончателно, т.е влязло е в сила на 15.02.2012г. Обосновал е извод, че работодателят е следвало по силата на императивната правна норма да наложи дисциплинарното наказание не по-късно от 16.04.2012г./тъй като 15.04.12г. е ден неделя – неработен ден/. Съдът е посочил и това, че нормата на чл. 194 от КТ установява два срока за налагане на дисциплинарни наказания, които се различават по своя начален момент и по продължителността си; че общото между тях е тяхното естество – те са преклузивни и с пропускането им се погасява дисциплинарната отговорност на работника, респ. правото на работодателя на дисциплинарно наказване; че краткият двумесечен срок тече от деня на откриване на нарушението, а едногодишният – от деня на извършването му; че тези срокове се намират в определено съотношение помежду си, което се изразява в „поглъщането“ на двумесечния срок от едногодишния, т.е. дисциплинарно наказание не може да се наложи, ако е изтекъл двумесечния срок от откриването на нарушението, макар да не е изтекъл едногодишния от неговото извършване или обратното – пропускането на едногодишния срок от извършването на нарушението погасява дисциплинарната отговорност, макар същото да е било открито по-късно и двумесечния срок още да не е изтекъл; че двата срока не могат да се кумулират, а са взаимно изключващи се. Приел е също, че вмененото на ищцата дисциплинарно нарушение е извършено през периода от 14.05.2003г. до 07.11.2003г., същото е разкрито по повод на служебна проверка от Окръжна прокуратура – П. и е образувано наказателно производство срещу ищцата на 29.12.2010г., което е приключило на 15.02.2012г. с посоченото по-горе споразумение, а заповедта за уволнение е издадена на 02.04.2013г. и връчена на 03.04.2013г., т.е. повече от една година след извършването на нарушението и повече от два месеца след влизане в сила на споразумението. Приемайки, че относимата в процесния случай норма е тази по чл.194 ал.2 КТ доколкото дисциплинарното нарушение съставлява и престъпление и началният момент на срока се свързва с влизане в сила на споразумението, което се приравнява на влязла в сила присъда, и съобразявайки и нормата на чл. 194, ал.3 КТ, съгласно който сроковете не текат по време на отпуск, съдът е приел, че времето на всички ползвани отпуски след началото на срока следва да се извади от времето, изминало от момента на влизане в сила на споразумението – 15.02.2012г. до крайния срок 16.04.2012г., като срокът се удължи със съответния брой дни равен на дните на отпуска. След анализ на доказателствата относно ползваните от ищцата отпуски съдът е обосновал извод, че двумесечният преклузивен срок е изтекъл на 14.03.2013г., а заповедта е връчена на 03.04.2013г., тоест след изтичането му. С оглед на изложеното е обосновал крайния си извод, че уволнението е незаконно само на това основание и не е необходимо да се разглеждат другите наведени в исковата молба доводи. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението, че срокът не тече и по време на празничните и почивни дни. В тази връзка е посочил, че няма основание за разширително тълкуване на чл.194, ал.3 КТ. Неоснователен е според съда и доводът във въззивната жалба, че субектът на дисциплинарна власт не е бил уведомен за споразумението и поради това срока по чл.194, ал.1 КТ следва да тече от узнаването, което е станало по-късно, а не от влизане в сила на акта, с който е приключило наказателното производство. В тази връзка е посочил, че с оглед данните по делото е установено, че Р.-П. е бил уведомен за провежданото наказателно производство срещу ищцата, като разследващият орган е изискал от началника на Р. копие от трудовия договор и длъжностната характеристика на ищцата, с оглед на което и предвид на това, че Р. не е страна в наказателното производство, то представляващият го началник е следвало сам да следи за хода му.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса ”касаещ прилагането на преклузивния срок по чл.194 ал.2 от КТ и от кой момент започва да тече този срок”, който се решава противоречиво от съдилищата – чл.280 пал.1 т.2 ГПК. Позовава се на решение №45 от 05.02.2013г. по гр.д.№ 893/2012г. на Окръжен съд [населено място], в което е прието, че споразумението има сила на присъда и срокът за налагане на дисциплинарно наказание тече от неговото сключване, както и на решение №245 от 10.10. 2013г. по гр.д.№535/2013г. на Окръжен съд [населено място], в което е прието, че срокът по чл.194 ал.2 КТ започва да тече от датата , на която работодателят е уведомен от Районна прокуратура със сигнално писмо за постигнатото споразумение. Двете решения са приложени към изложението, но липсват данни дали тези съдебни актове са влезли в сила. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК. Поставеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице специфичната предпоставка, поддържана от касатора. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В случая касаторът не е доказал наличието на влезли в сила съдебни актове, с които относимият правен въпрос да е решаван противоречиво.
В изложението си касаторът е посочил, че “към срока по чл.194 ал.1 ГПК за налагане на дисциплинарно наказание не следва да прибавят празничните и почивни дни”, както и, че въззивният съд, след като при изчисляване на срока не е изключил тези почивни и празнични дни , а само ползвания отпуск, е постановил решението си в противоречие с решение № 6 от 28.01.2009г. по гр.д.№215//2008г. на Апелативен съд [населено място] и решение от 20.08.2010г. по гр.д.№866/2009г. на Окръжен съд [населено място]. На първо място следва да се посочи, че касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а е изразил собственото си разбиране относно това дали срокът за налагане на дисциплинарно наказание спира да тече през празничните и почивни дни. Доколкото касационната инстанция има процесуалната възможност да уточни “поставения” от касатора въпрос следва да се обоснове извод, че в случая касаторът е обосновал наличието на обща предпоставка за достъп до касация. Не е доказано обаче наличието на поддържаната специфична такава във връзка и с този въпрос. Това е така, защото касаторът не е представил актовете, на които се позовава, а е представил две решения на административен съд [населено място] и административен съд [населено място], които са извън обхвата на понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Във връзка с двата въпроса, посочени по-горе, касаторът е поддържал и наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото предвид липсата на съдебна практика по тези въпроси и предвид противоречивото им разрешаване в приложените актове на административните съдилища.
Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил такива съображения, а и те не са налице в случая. Собственото разбиране на касатора за предметния обхват на отделна правна норма, както и твърдението за липса на съдебна практика, не са от естество да обосноват наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и удостоверени в производството такива в размер 200лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Плевенски окръжен съд № 45, постановено на 28.01.2014г. по в.гр.д.№ 1320/2013г.
ОСЪЖДА ОУ”К. О.” [населено място], [община], област П., да заплати на Е. Т. Г. сумата 200лв. деловодни разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: