О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 828
София, 26.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2891/2013 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби: вх.№1800/18.02.2013 г., подадена от адв. П. С. – процесуален представител на ищеца К. Д. Н. от [населено място] дол, област К., и вх.№920/28.02.2013 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №63/14.01.2013 г. по гр.д.№3663/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 10-ти състав.
Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която не са уважени претенциите му до пълния му размер за неимуществени вреди – 31000 лева/разликата от 9000 лева до 40000 лева/, а ответникът по исковата молба – в частта, с която претенциите са уважени.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл.2, ал.-1, т.2, пр.1 ЗОДОВ, поради което с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД на ищеца се следва обезщетение в размер на 9000 лева, поради претърпяни неимуществени вреди следствие продължителния период от време, през който се е водело наказателното преследване, обстоятелството, че преди това ищецът е бил неосъждан,, както и факта, че същият е живеел в малък град, където по-малката възможност за контакти е довела по висок социален дискомфорт. Взето е предвид и обстоятелството, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил в много млада възраст, което е дало траен отпечатък на целия му житейски път.
В изложението от ищеца се сочат основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК като поставеният материалноправен въпрос е относно приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Сочи противоречие с ППВС №4/1968 г. и практика по чл.290 ГПК.
В изложението на ответника по исковата молба -Прокуратурата на Република България, се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД.
И двете страни молят се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в съответните обжалвани части.
Ищецът е депозирал и отговор по чл.287 ГПК по касационната жалба на ответника по исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби и взе предвид отговора на ищеца по касационната жалба на ответника по исковата молба намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложенията, както на ищеца, така и ответника по исковата молба, се цели допускане на въззивното решение в обжалваните части относно размера на претенциите, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №63/14.01.2013 г. по гр.д.№3663/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 10-ти състав, по касационна жалба, вх.№1800/18.02.2013 г., подадена от адв. П. С. – процесуален представител на ищеца К. Д. Н. от [населено място] дол, област К., и по касационна жалба, вх.№920/28.02.2013 г., подадена от ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, представлявана от прокурора от Апелативна прокуратура – София, Б. С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: