О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 829
гр. София 25.06.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 7 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца М. Г. Х., чрез адв. А. Д. против решение № 4805/25.06.2013 г. по в.гр.дело № 5078/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 03.12.2012 г. по гр.дело № 1366/2012 г. на Софийски районен съд в частта, в която са отхвърлени като неоснователни предявените от М. Г. Х. срещу Министерство на правосъдието обективно съединени искове по чл.71,ал.1,т.1-3 от Закона за защита от дискриминация за установяване наличието на пряка и непряка дискриминация, основана на признак „религия”, за осъждане на ответника да преустанови това нарушение, както и за осъждането му да заплати на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 31600 лв.
С решение № 17694/24.10.2014 г., постановено по в.гр.дело № 5078/2013 г. на Софийски градски съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 25.06.2013 г., постановено по същото дело, като навсякъде, където е посочено, че гр.дело № 1366 по описа на СРС е образувано през 2012 г. да се чете 2011 г.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.1 ГПК – нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателя въззивният съд не е направил пълен и точен доклад по делото – т.е. съдът не се е произнесъл по обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, кои права и кои обстоятелства се признават, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, както и не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, не е предоставил възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия. Посочва, че ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл.147 ГПК, като и не се произнесе с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими. Твърди също, че отсъствието на извършено пълно и всеобхватно докладване по чл.146 ГПК изключва процесуалната възможност спрямо фактите, които не са били безспорни в процеса, но са останали и извън указанията на съда, като подлежащи на установяване и с доказателствена тежест, възложена на ищеца успешно да бъдат приложени правните последици, разпоредени по чл.154 ГПК и като недоказани, те да бъдат отречени. Посочва също, че като не е приел това нарушение на първоинстанционния съд въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неизясняване на фактическата обстановка по делото и нарушаване на правото на защита на ищеца – т.е. районият съд е трябвало да укаже изрично на жалбоподателя, че не сочи доказателства, че изповядва мюсюлманската религия за процесния период от 16.07.2003 г. до 21.07.2008 г. Искането е за отмяна на обжалваното решение, като неправилно и постановяване на друго, с което исковата претенция на ищеца се уважи като основателна.
В изложението е поставен правния въпрос, който съдът съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС уточни и конкретизира както следва – за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато доклада на първоинстанционния съд е непълен и неточен, респективно в хипотеза при която първоинстанционния съд не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 110/17.08.2011 г. по т.дело № 597/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по жалбата Министерство на правосъдието, чрез ст.юрисконсулт Р. Л. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба, тъй като съдържанието на същата не отговаря на изискванията на чл.280, вр.чл.281 ГПК, за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 71,ал.1,т.1-3 от Закона за защита от дискриминация.
Съдът е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Прието е също, че съгласно императивните разпоредби на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита от дискриминация е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.
Според въззивния съд целта на Закона за защита от дискриминация/ЗЗД/ е уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗД, или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Посочил е, че това по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗД следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.
Съдът е приел, че пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.
Прието е, че непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Въззивният съд е приел, че правото на защита от дискриминация може да се реализира и по съдебен ред съгласно разпоредбите на чл. 71-чл. 75 от раздел ІІ на Закона за защита от дискриминация, а именно – предявяване на иск пред районния съд за установяване нарушение на права, свързани с равенство в третирането по ЗЗД и други закони – чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗД, осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения – чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗД и предявяване на иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от нарушение на права по ЗЗД или по други закони, уреждащи равенство в третирането – чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗД.
Съдът е приел, че с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, че е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника, че основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Прието е, че ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, че само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Според съда неизпълнението от ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск, какъвто е конкретният случай.
Прието е, че предявените искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1-т.3 от ЗЗД са отхвърлени, тъй като ищеца, чиято е доказателствената тежест не е доказал наличието на конкретни факти за нарушено от страна на ответника право на равно третиране въз основа на религиозни убеждения- че ищецът не е доказал, че изповядва религията „ислям”.
Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Преценил е за правилен извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е изпълнил задължението си да установи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация. Прието е, че районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, че в съдебно заседание на 11.03.2011 г. е указал на ищеца, че следва да установи по реда на главно и пълно доказване обстоятелството, че изповядва мюсюлманска религия за периода 16.07.2003 г. – 21.07.2007 г.
Прието е, че предмет на делото са обективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. т.1- 3 ЗЗД. Преценени са за обосновани мотивите на районния съд, че поради недоказване на обстоятелството, че ищецът изповядва религията „ислям” не може да се приеме, че същият е дискриминиран по посочения признак. Възприето е заключение на вещо лице, изслушано от първоинстанционния съд, според което, когато лицето не се е родило мюсюлманин, преминаването към исляма трябва да бъде освидетелствувано от съответното духовно лице, в случая от районния мюфтия, че приобщаването на друговерец към исляма става с произнасянето от него на шахада пред най-малко двама свидетели мюсюлмани, за предпочитане духовни лица. Прието е, че едно лице може да се самоопредели като мюсюлманин, но за да бъде такова пред мюсюлманския закон, то трябва за каже свидетелствените слова пред двама свидетели мюсюлмани, като в тази насока съдът е взел предвид и заключението на вещото лице В. А.. Според съда едно лице може да се самоопредели като мюсюлманин, но това не го прави мюсюлманин пред обществото, пред институциите, пред ислямското право, ако не представи съответен документ от мюсюлмански религиозно лице. Посочил е, че ищецът е признал, че не е вписан в мюфтийството. Прието е, че дори ищеца да е засвидетелстван като мюсюлманин пред двама свидетели, които изповядват исляма, за да се счита, че ищеца е приел религията „ислям”, тези двама свидетели е следвало да съобщят това обстоятелство на съответното духовно лице. Прието е също, че ако принадлежността към мюсюлманската религия бъде потвърдена документално от ислямско духовно лице, то това лице ще бъде духовен представител на ищеца и ще може да действа пред съдебните власти със съответното предложение, да се спазва кораничната забрана за хранене със свинско месо.
Съдът е направил извода, че не е достатъчно ищецът да подаде молба до началника на затвора, в която да се посочи, че същият се е самоопределил като мюсюлманин, а следва да бъде спазена процедурата, приета от самата религия, че е безспорно по делото, че ищеца не е мюсюлманин по рождение.
Въззивният съд е приел, че според религията „ислям” лишеният от свобода не е извън дома си, когато е в затвора. Според съда при положение, че вярващият няма възможност да избира храната си, а онези, които му осигуряват храната, не са му осигурили позволена храна, и след като е направил всичко възможно да се снабди с такава, но не е успял, той може да хапне от непозволената храна дотолкова, доколкото да не застраши живота си, а не до насищане.
Взети са предвид показанията на свидетеля И. К. И., според които „до сега няма данни ищецът да е искал среща с религиозно ислямско лице, че такова без проблем може да му бъде осигурено по негово искане и желание”. Според показанията на този свидетел доколкото му е известно за процесния период ищецът М. Х. се е срещал със свещенослужителя на православните в затвора отец К.. Съдът е съобразил представеното по делото писмо ЗД № 52/2002 г. от 24.03.2011 г., според което в оценката на риска от рецидив и сериозни вреди, изготвена от Ю.Б. на 21.11.2007 г., извършващият оценката, въз основа на самоопределянето на лишения от свобода Х. в хода на интервюто е посочил „християнско вероизповедание”, че при извършването на наблюденията върху поведението на лишените от свобода в Зоната за повишена сигурност, в която ищецът изтърпява наказанието си „лишаване от свобода до живот без право на заямана” , не е отразено изхвърлянето или връщането на неконсумирана храна от страна на ищеца и не е забелязяно спазването на някакви духовни пости и религиозни ритуали.
Съдът е приел, че не са допуснати твърдените от ищеца съществени нарушения на съдопроизводствени правила от първоинстанционния съд при преценка на доказателствата по делото чрез игнориране на част от тях и превратно тълкуване на друга част от тях.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени.
По правния въпрос:
Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения правен въпрос в изложението. Съобразно тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Въпросът, формулиран от жалбоподателя не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Следователно въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Дори и да се приеме, че поставеният въпрос е правен, то същият е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, установена в т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.2-ра от посоченото тълкувателно решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящият случай във въззивната жалба на ищеца М. Х. не се съдържат обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. С оглед на това и въззивният съд не е давал указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота и неточност на доклада и дадените указания. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по правния въпрос на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Относно цитираното от жалбоподателя решение на състав на ВКС, по чл.290 ГПК същото е постановено преди посоченото тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което практиката по посочения въпрос е уеднаквена. С оглед наличие на така наречената задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос – т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът не обсъжда наличието на предпоставките по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя М. Х..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 4805/25.06.2013 г. по в.гр.дело № 5078/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 140092/09.12.2013 г., подадена от ищеца М. Г. Х., с адрес [населено място], З. С. З., ***, чрез адв. А. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
Препис от определението да се изпрати на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: