6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
гр. София, 05.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2661/2018 г.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби – № 2993/05.04.2018 г. на Апелативна прокуратура – П. и № 3926/09.05.2018 г. на И. В., двете жалби по регистъра на Апелативен съд – П. против решение № 50 от 19.03.2018 г. по гр. дело № 42/2018 г. на П. /Пловдивски апелативен съд/, 2 граждански състав.
По касационна жалба № 2993/05.04.2018 г. на Апелативна прокуратура – П.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответниците по касацията – Прокуратура на Република България и И. В. не са взели становище.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено частично решение № 1383 от 13.11.2017 г. по гр. дело № 1645/2017 г. на Пловдивски окръжен съд за уважаване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.06.2017 г. до окончателното изплащане, както и за присъждане на разноски 10 лв. в полза на ищцата, адвокатско възнаграждение 630 лв. на адвокат Т. Й., както и в частта, с която на адвокат Т. Й. е присъдена сумата 510 лв., адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата във въззивното производство. За да постанови този резултат П. приема, че са доказани елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – след привличане на ищцата в качеството й на обвиняема за престъпления по 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 , вр. чл. 26, ал. 1 НК с постановление от 01.08.2013 г. по ДП № 211/2012 г. на О. при ОП, [населено място], на 12.09.2015 г. обвиненията са отделени в ДП 167/2015 г., а с постановление от 18.12.2015 г. досъдебното производство е прекратено, поради недоказаност на обвиненията. Прието е още, че са доказани твърденията за неимуществени вреди до присъдения размер от 6000 лв. Този извод е направен след преценка на доказателствата и съдебно – психологическата експертиза при обсъждането, на които съдът констатира като обективно съществуващи обстоятелства характера на повдигнатите обвинения, за тежки престъпления, взетата мярка на процесуална принуда – забрана да напуска страната без разрешение, в максималния предвиден в закона срок – 1 година и 6 месеца, периода на наказателното производство – 2 години и 4 месеца, вида, тежестта и външната проява на негативните преживявания.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, относно установяването на пряка и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорност на държавата по ЗОДОВ и вредите, като цитира решение по гр. дело № 3696/2007 г. на ВКС, ІV г.о., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Разбирането на жалбоподателя за отклонение на П. от практиката на ВКС не е съобразено с разясненията в т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, поради което е неправилно. Доводите за противоречие между изводите във второинстанционното решение и посочената практика са аргументирани с оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, като не са мотивирани различия в правните разрешения. Липсата на причинно – следствена връзка касаторът свързва с неправилни, според него изводи на въззивния съд, формирани при преценка на свидетелските показания на М. М.. Несъгласието на страната със същите изводи не обосновава твърдението за противоречие в правните разрешения, тъй като е предмет на установяване в производство по чл. 290 ГПК. Затова с тази част от изложението не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението жалбоподателят поддържа още, че съдът се е произнесъл по материално – правен въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в отклонение от практиката на ВКС и инстанционните съдилища. Отклонението страната обяснява с твърдението, че не можело да се установи, съдът „по какъв начин е достигнал до този размер на обезщетението“. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд при реализирането, на която въз основа на преценката на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, се приемат правни разрешения относно обстоятелствата, релевантни за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В случая липсва правен въпрос по съответствието на конкретен извод на въззивния съд с извод в практиката, на която се позовава жалбоподателя. П. е съобразил обстоятелствата, имащи правно значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, преценил е относимостта им към стойността, която засегнатите блага имат за своя притежател – ищцата по делото. Същите обстоятелства са от кръга на фактите, релевантни според съдебната практика за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Затова твърдението, че от мотивите на въззивното решение не можело да се установи, как съдът е достигнал до размера на присъденото обезщетение е необосновано и не релевира довод за противоречие с практиката, на което се позовава страната / ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в ТР на ОСГК на ВКС № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г., касационни решения по гр. дела № 593/2010 г. на ІV г.о., № 638/2012 г., № 5302/2013 г., последните две на състави на ІІІ г.о./. При тези обстоятелства следва да се приеме, че и с тази част от изложението не е обосновавано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Касаторът поддържа в изложението основание по чл. 280, ал. 2, предложение 3 ГПК, като твърди, че решението е очевидно неправилно относно размера на присъденото обезщетение, без да мотивира соченото основание и същевременно въвежда твърдение и за предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /неправилно квалифицирани в изложението по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, норма третиращата актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, каквито не се цитират и по които не са развити доводи /. Цитирани са касационни решения – по гр. дела, № 5302/2013 г., № 30/2013 г. на състави на ІІІ г.о., № 593/2011 г. на състав на ІV г.о., твърди се, че с тях за наказателни производства, продължили за по – дълги периоди от процесния и при „взети МНО „Задържане под стража“ за продължителен период и други мерки на процесуална принуда, продължили значително във времето били определени по – ниски обезщетения. Тези доводи са правно несъстоятелни. Касаторът не е съобразил, че изброяването на обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в ТР на ОСГК на ВКС № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г., така и в касационните решения, изброени в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е примерно, а не изчерпателно, като кръгът на релевантните обстоятелства се определя за всяко дело в зависимост от конкретните особености на случая, както и от доказване на фактите, относими към накърняването на засегнатите блага на ищеца. Поради това и размерът на обезщетенията се обуславя от съответните особености на случая и е конкретен по всяко дело. Не е съобразено още, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК са самостоятелни фактически състави и не могат да се кумулират като предпоставки за допускане на касационно обжалване по един и същи въпрос, както неправилно е процедирано в настоящия случай при изготвяне на изложението.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. За да бъде разгледано същото основание следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол.
С оглед на горните мотиви трябва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, ал. 2, предложение трето ГПК, респективно не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, по подадената касационна жалба.
По касационна жалба № 3926/09.05.2018 г. на И. В.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответниците по касацията – Прокуратура на Република България и Апелативна прокуратура – П. не са взели становище.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 1383 от 13.11.2017 г. по гр. дело № 1645/2017 г. на Пловдивски окръжен съд за уважаване на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 6000 лв. и 10000 лв. е постановено друго, за отхвърляне на претенцията за същата разлика, ведно със законната лихва, считано от 29.06.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено частично първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата между 10000 лв. и 150000 лв. За да постанови този резултат П. приема посочените по – горе фактически и правни изводи, а още и следните съображения. Обосновано е разбирането за понесени неимуществени вреди от наказателното производство в рамките на нормалните – страх да не бъде осъдена, несигурност, срам, безнадеждност и т. н. За другите вреди от неимуществен характер е обосновано виждането, че следва да бъдат доказани, а в случая не са установени, чрез пълно доказване твърденията на ищцата, че е загубила работата си в У., поради наказателното преследване, както и че е натрупала дългове, принудила се е поради това да продаде жилището си, а още и че е преживяла депресия, продължаваща до момента, вследствие негативно отношение на обществото към нея. Съдът е констатирал, че не е доказано влошаването на здравословното състояние на ищцата, приел е за недоказан отказ да й се даде българско гражданство, поради воденото наказателно производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане да се допусне обжалване на въззивното решение, като касационният съд приеме, че „въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната практика на ВКС материалноправният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички установени по делото, конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД“. Както се посочи и по – горе общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се въведе чрез формулиране на общи и абстрактни въпроси, които не визират конкретно правно разрешение на въззивния съд, обективиращо негов решаващ извод. Размерът на обезщетението е крайният резултат от разрешени от съда фактически и правни въпроси /кръга на релевантните обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди, начина на определянето му в различните хипотези на развитие на наказателното производство и т.н./. Затова цитираният по – горе въпрос, „относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички установени по делото, конкретни обективно съществуващи обстоятелства“, като необвързан с конкретен мотив на П. не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, каквато се констатира в настоящия случай е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Необходимо е да се посочи още и следното. Текстът в изложението представлява доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като те не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът „не е отчел заявените от нас и надлежно установени в процеса редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД“. От мотивите във въззивното решение се установява, че съдът е обсъдил тези обстоятелства, като е приел, че твърденията за тях не са доказани. Несъгласието на жалбоподателката с приетите от второинстанционният съд мотиви засяга обосноваността на обжалвания акт, по която въпросите не формират общи основания за допускане на касационен контрол. Същият характер имат и доводите, с които страната се стреми да обоснове неправилни изводи на съда. С тях се възпроизвеждат частично мотиви на П., които се квалифицират като „общо формулирани“, твърди се, че „апелативният съд е разрешил посочения по – горе правен въпрос в противоречие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленум на ВС и с Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС“, без да се сочат приетите за релевантни в цитираната практика обстоятелствата, които според касатора не са съобразени от въззивната инстанция. По този начин не е обосновано твърдението за противоречие в изводите на апелативния съд и ВКС, а поради това не аргументирано приложно поле на основания да допускане на касационно обжалване. П. не се е отклонил от разрешенията в практиката на ВКС, обсъдил е релевантните за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди факти, притежаващи характеристиките, които според ВС и ВКС имат значение при определяне стойността на засегнатите блага на увреденото лице – ищцата по делото. Същевременно съдът в съответствие с практиката на ВКС е взел под внимание при определяне обезщетението за неимуществени вреди обстоятелствата, които са доказани, като е разграничил доказаните от недоказаните твърдения и е мотивирал съображения за фактическите си и правни констатации.
С оглед на горните мотиви трябва да се приеме, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респективно не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, по подадената касационна жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационни жалби – № 2993/05.04.2018 г. на Апелативна прокуратура – П. и № 3926/09.05.2018 г. на И. В., двете жалби по регистъра на Апелативен съд – П. против решение № 50 от 19.03.2018 г. по гр. дело № 42/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: