1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 830
гр. София, 18.11.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2778 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 2821/07.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15296/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното решение № II-55/02.10.2015 г. по гр. дело № 28382/2015 г. на Софийския районен съд и са уважени, предявените от А. Т. Х. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 123/04.05.2015 г. на директор „Човешки ресурси“ при банката-касатор, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „специалист регистрации и инсталации“ в сектор „Регистрации и инсталации“, отдел „Електронни канали“, управление „Операции“ при банката-касатор и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 6 070.32 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение през периода 04.05.2015 г. – 04.11.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.05.2015 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – нарушени ли са принципите на равнопоставеност (чл. 9 от ГПК), състезателност (чл. 8 от ГПК) и диспозитивност (чл. 6 от ГПК) на гражданския процес, ако въззивният съд игнорира, твърдяни от ответника обстоятелства, които не са оспорени от ищеца, и за които не му е указана необходимостта от доказване и по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест, при положение, че тези обстоятелства стоят в основата на преценката за тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение и вида на наложеното наказание; и 2) обуславя ли тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение неползването по предназначение (за обучение в чужбина) на разрешен неплатен отпуск от служителя. По отношение и на двата въпроса касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; а по отношение на процесуалноправния въпрос – и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, като в тази връзка сочи и цитира решение № 58/28.04.2015 г. по търг. дело № 946/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 402/24.11.2015 г. по гр. дело № 1980/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 40/15.09.2014 г. по търг. дело № 1554/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. Т. Х., в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е извършил едното от двете дисциплинарни нарушения, за които е уволнен дисциплинарно, а именно – не е декларирал в 7-дневен срок пред работодателя обстоятелството, че на 20.02.2014 г. е учредил търговско дружество [фирма], на което е едноличен собственик на капитала и управител. СГС е приел, че това нарушение на трудовата дисциплина е такова по чл. 187, т. 10 от КТ, тъй като това поведение на ищеца представлява неизпълнение на трудови задължения, предвидени в трудовия договор и във вътрешните правила на банката-работодател. Съдът е приел, че ищецът не е имал задължение да вземе предварително съгласие на работодателя за учредяването на търговското дружество, поради което е намерил, че другото, вменено със заповедта за дисциплинарно уволнение, нарушение не е извършено от ищеца. За да уважи исковете за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, въззивният съд е приел и че най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ не е съответно на извършеното от ищеца нарушение. При направената в тази връзка преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ, съдът е намерил, че това нарушение не е тежко, тъй като задължението за деклариране на участието на нейни служители в търговски дружества е установено от банката-работодател, с оглед избягване на конфликт на интереси и на увреждане на банката или на нейни клиенти, а трудовата функция на заеманата от ищеца длъжност включва единствено организационни спомагателни дейности, технически и оперативни задължения (не и дейност по влогонабиране, кредитиране, сключване или изпълнение на договори с клиенти, откриване на банкови сметки и пр.), поради което от неизпълнението на задължението на ищеца да декларира учредяването на търговското дружество за ответника-работодател нито са настъпили, нито са могли да настъпят каквито и да било неблагоприятни последици. В тази връзка градският съд е взел предвид и факта, че на ищеца не са налагани други дисциплинарни наказания и не е установено той да е извършил някакви нарушения при изпълнение на възложената му работа. Също във връзка с преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел и че по делото не е установено ищецът да е поискал ползването на разрешения му отпуск за една година с конкретна цел – да осъществи обучение в чужбина, което не е посочено нито в искането и разрешението за ползването на отпуска, нито в друг документ; като не е доказано и ищецът да е използвал времето на отпуска за осъществяване и развиване на търговската си дейност. С оглед на това, съдът е приел, че тези факти, които ответната банка твърди по делото, не са осъществени и не могат да се съобразяват при преценката на поведението на ищеца при определяне тежестта на извършеното от него нарушение на трудовата дисциплина.
В изложението си касаторът свързва и двата формулирани от него правни въпроса единствено с последния извод на въззивния съд. И двата въпроса, обаче, нито са обуславящи този извод (или друг) в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на правния спор по делото, като не са и разрешавани от въззивния съд.
СГС не е „игнорирал“ (както сочи жалбоподателят в първия си въпрос), а като е приложил неблагоприятните последици съгласно правилата за разпределение тежестта на доказване в процеса, е приел за недоказани по делото и неосъществили се, твърдяните от ответника-касатор обстоятелства, че ищецът искал разрешения му неплатен едногодишен отпуск за обучение в чужбина, но използвал същия за извършване на търговска дейност чрез учреденото Е.. Нито с въззивната жалба на ищеца, нито с отговора на същата, подаден от ответника, е било направено оплакване във връзка с доклада на първата инстанция по делото и разпределената с него тежест за доказване между страните по делото, поради което – съгласно представените от самия касатор решения на ВКС по чл. 290 от ГПК и цитираната в тях т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, пред въззивния съд, който не следи служебно за процесуалните нарушения на първата инстанция, не е и стоял за разрешаване процесуалноправния въпрос, формулиран от жалбоподателя. В този смисъл няма и противоречие между приетото в обжалваното решение и тази задължителна практика на ВКС, на която касаторът се позовава и цитира. И. от жалбоподателя процесуалноправен въпрос очевидно не попада и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по него има обилна практика, включително задължителна такава на ВКС.
Като е приел, че недоказаните от ответника-работодател, твърдяни от него обстоятелства по делото, не могат да бъдат взети предвид при преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ за тежестта на извършеното от ищеца дисциплинарно нарушение, въззивният съд очевидно не е дал разрешение и на материалноправния въпрос, формулиран от жалбоподателя – обуславя ли тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение неползването по предназначение (за обучение в чужбина) на разрешен неплатен отпуск от служителя. Освен това, този въпрос изхожда изключително от конкретиката на правния спор по настоящото дело и по него не би могъл да бъде даден отговор по реда на чл. 290 от ГПК от касационната инстанция, особено в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – с по-висока степен на абстрактност, респ. – който отговор да е приложим и по други спорове за отмяна на дисциплинарно уволнение.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство по делото. Тези разноски са в размер 2 000 лв., но е основателно, своевременно направеното от жалбоподателя – с молба с вх. № 10915/07.11.2016 г., възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК – за тяхната прекомерност. Пред настоящата инстанции делото не се отличава с голяма фактическа и правна сложност, поради което разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ищеца, следва да се намалят до минималния размер от 500 лв., съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 – in fine от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М..
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2821/07.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15296/2015 г. на С. градски съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. Т. Х. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.