О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№833
гр. София,18.12.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 827 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], Ц., срещу решение №15 от 12.03.2012г. по т.д. № 30/2012г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 334/14.11.2011г. по т.д. №108/2011г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма], Ц., срещу Държавно горско стопанство „Ц.” обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание по чл.124, ал.1 от ГПК за установяване на съществуване на облигационно правоотношение между страните, произтичащо от договор за стопанисване и ползване на дивеча от 25.08.2009г. и анекс към него от 20.07.2010г., и по чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 68 102,10 лева, получена без основание по банкова гаранция, ведно със законна лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху главницата за периода от предявяването на исковата молба до окончателното й заплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС са представени две решения, постановени от ТК на ВКС по ГПК /отм./ – решение № №529/14.10.2008г. по т.д. № 240/2008г. на I ТО и решение №345/ 08.05.2006г. по т.д. № 661/2005г. на I ТО.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира направените от него разноски /юрисконсултско възнаграждение/ в касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че сключения между страните договор за стопанисване и опазване на дивеча е прекратен от ответника по касацията, поради неизпълнение от ищеца-касатор на задължението му да поднови банковата гаранция в срок от 3-ри дни преди изтичане на срока й на валидност, която се явява гаранция за изпълнение на договора. Решаващият състав е изложил съображения, че неизпълнението на това задължение от изпълнителя е въведено от страните с анекс към договора като самостоятелно основание за предстрочно едностранно прекратяване на договора от възложителя. Като неоснователно е преценено твърдението на ищцовото дружество, че на база на извършените от него дейности по договора след изтичане на срока за подновяването на банковата гаранция може да се направи извод за непрекратяване на договора. По отношение на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове е прието, че са неоснователни, тъй като прекратяването на договора, поради неизпълнение на задължението за подновяване на гаранцията е основание за усвояване на гаранцията от ответника, предвидено, както в договора, така и в чл.36м, ал.2 от ЗЛОД. Според въззивния съд, неоснователно е и твърдението на ищеца-касатор, че за горското стопанство не са настъпили вреди от прекратяването на договора, тъй като за сключването на нов договор трябва финансово обезпечаване на задължителната конкурсна процедура, подсигуряване на средства от стопанството за опазване на дивеча и охрана на ловния участък до сключването на нов договор за стопанисване и ползване на дивеча в дивечовъдния участък, като са налице и пропуснати ползи от невнасяне на дължимите годишни вноски по прекратения договор.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи като значими за изхода на делото конкретизираните по т.1 от ТР №1/19.02.2010г на ОСГТК на ВКС, материалноправните въпроси за: Същността и функциите на предоставена по договор гаранция за изпълнение включително – неподновяването на банковата гаранция за нов период от време представлява ли неизпълнение на задължения, произтичащи от предмета на договора, водещо до прекратяването му или е неизпълнение на акцесорно задължение, свързани с обезпечаването му?; Усвояване на гаранцията за изпълнение обусловено ли е от настъпването на определен вредоносен резултат от неизпълнение на задължения по договора от страна, представила гаранция за добро изпълнение, респ. от наличието на договорна клауза за заплащане на неустойка за причинените вреди от неизпълнението?; За устояването /задържането/ на сумата по предоставената по договор парична или банкова гаранция, следва ли изрично да бъде указано, че цялата или част от сумата от същата в случай на неизпълнение се трансформира в неустойка по договора?; Може ли да се ангажира гаранционната отговорност на изпълнителя при прекратяване на договора, поради неизпълнение на задължение за предоставяне или подновяване на гаранция за изпълнение, от което неизпълнение не произтичат за възложителя вреди или пропуснати ползи? Трансформира ли се в парична гаранция за изпълнение банкова гаранция, обезпечаваща последващото действие на договор, когато усвояването на сумата по предоставената в полза на възложителя банкова гаранция, при отсъствие на предпоставки, сочещи на неизпълнение на поетите от изпълнителя задължения по договора, респ. на причинени вреди от неизпълнението?
Така формулираните материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК са относими към предмета на конкретното дело, но не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд е извел решаващите си мотиви от конкретните клаузи на сключения между страните договор и анекса към него. Доколкото отговорът на поставените от касатора въпроси е фактологически обусловен от конкретните уговорки в договора относно основанията за прекратяване и хипотезите на невъзстановяване на гаранцията за изпълнение, то разрешаването на посочените от касатора въпроси не са обуславящи правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, а въпроси относно правилността на обжалвания съдебен акт. В производството по селектиране на касационните жалби, обаче, не може да бъде взета предвид правилността и обосноваността на изводите на въззивния съд, тъй като основанията по чл.280 от ГПК за допустимост на касационното производство са отделни и различни от основанията по чл.281 от ГПК. Според задължителните указания, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата. К. съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждането на касационната жалба – чл.290, ал.1 ГПК.
Отделно от това, не е налице и твърдяното противоречие на обжалвания акт с цитираната съдебна практика. На първо място, посочената практика на ВКС не е задължителна по см. на т.2 от ТР №1/19.02.2010г на ОСГТК на ВКС, тъй като се касае до решения, постановени по реда на отменения ГПК, поради което тя не може да обоснове приложимост на релевираното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В решение № 529/14.10.2008г. на ВКС, I ТО, по т.д. № 240/2008г. предмет на спора е заплащане на гаранция, представляваща задържана част от дължимо възнаграждение за изпълнени СМР, която се използва от възложителя, според клаузите на договора, за отстраняване на допуснати дефекти по изпълнението на СМР. С решение №345/08.05.2006г. по т.д. № 661/2005г. на ВКС, I ТО, се е произнесъл относно правната възможност за внасяне, съответно изискване за дължимост на гаранцията за управление единствено в темпоралните рамки на съответния мандат на член на Управителния съвет на търговско дружество. За разлика от цитираните решения, в атакуваното с настоящата жалба въззивно решение е даден отговор на въпроса относно наличието на основание за едностранното предстрочно прекратяване на договор за стопанисване и ползване на дивеч, поради неподновяване на обезпечаващата го банкова гаранция и невъзстановяване на гаранцията за изпълнение при прекратяването на договора по вина на изпълнителя. Следователно, дори да се приеме, че поставените в изложението към жалбата въпроси са свързани с решаващата воля на въззивния съд относно спорния предмет на делото, не е осъществено и допълнителното основание по т.2 от чл.280, ал.1 от ГПК – наличие на противоречие между разрешаването на идентични правни въпроси, дадени в обжалваното решение на въззивния съд, и приложените към жалбата две казуални решения на ВКС. Ето защо, не е налице противоречива практика и по см. на т.2 от чл.280, ал.1 от ГПК.
Липсва и формално наведена без конкретна мотивировка допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е налице непълнота или неяснота на закона, които да налагат преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на конкретни обстоятелства. Изложените от касатора съображения са единствено относно правилността на акта на въззивния съд, а не за мотивите, от които се извежда значението за точното прилагане на закона и за развитие на правото на поставените от жалбоподателя и разрешени с атакувания акт правни въпроси.
Предвид изложеното, не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи на ответника направените в настоящото производство разноски за .юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 15/ 12.03.2012г. по т.д. № 30/2012г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], със съдебен адресат- адв. С. И, [населено място], [улица], ет.1, да заплати на ДП „Ю”, [населено място], [улица], направените в настоящото производство разноски в размер на 250 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.