О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 836
гр. София, 24.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 646/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. И. Л. срещу решение № 1704 от 14.10.2014 г. по гр. дело № 1818/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, Х граждански състав.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът С. Н. С. е изложил възражение за процесуална недопустимост на жалбата и за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Цената на иска е 7500 лв. и предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Обосноваването на становището за процесуална недопустимост на жалбата с обжалваемия интерес е неправилно, тъй като обжалваемият интерес не е критерий за допустимост на обжалването, а цената на иска.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение, предмет на касационната жалба, състав на Пловдивски окръжен съд се е произнесъл по предявения от С. С. против И. Л. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като е уважил претенцията изцяло за сумата 7500 лв. със законните последици. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че предмет на договора за правна защита и съдействие, сключен между страните е проучване и изготвяне на документи за завеждане на дело против [фирма], [населено място] с материален интерес 400000 лв., като страните не са уточнили конкретни параметри на дължимата от ответника И. Л. дейност. Съдът е приел, че действителната воля на страните е за дължима от Л. главна дейност по смисъла на чл. 24, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ – за изготвяне на документи за завеждане на дело с посочения в договора материален интерес срещу дружеството, след извършване преди това на проучване по документи, като несамостойна и подчинена дейност. В тази връзка решаващият състав е констатирал, че по процесния договор не са поети две отделни равностойни и самостоятелни задължения. По изпълнението на договора от ответника по иска съдът е приел, че тежестта за доказване изпълнението на поетите задължения по договора, предмет на спора е възложена на ответника по претенцията, който не е доказал изпълнението на дейностите, както за изготвяне и предаване на исковата молба, така и за проучване на документите. В подкрепа на този извод въззивният съд е изложил мотиви за преценка показанията на свидетеля Т. по реда на чл. 172 ГПК и по – конкретно е посочил, че показанията на същия свидетел не намират опора в останалия доказателствен материал и са разколебани от показанията на свидетелката П., която макар и също заинтересована по смисъла на чл. 172 ГПК е разпитана преди него, има непосредствени възприятия и установява, че всички срещи между страните са били извън кантората, с изключение на една , която се провела в почивен ден. Крайният извод на съда е, че показанията на свидетеля Т. относно предаването на изготвена от И. Л. искова молба в изпълнение на задължението му по договора не следва да се кредитират. По оттегляне на поръчката съдът е приел, че страните не спорят, че поръчката е била оттеглена от ищеца, за което ответникът е бил уведомен в началото на 2012 г., както и е обоснован в решението извод за това, че за ищецът е имал достатъчно основание да оттегли поръчката и да прекрати договора, а тъй като не е доказано ответникът да е извършил дейност до прекратяване на договора, на него не му се дължи възнаграждение. Връщането на част от възнаграждението – 2500 лв. е определено от съда, като извънсъдебно признание на ответника за неизпълнение на договора, по който ищецът е изпълнил насрещните си задължения. Освен това въззивният съд е изложил мотиви за разваляне на договора с исковата молба, при което не е било необходимо даването на срок за изпълнение, тъй като изтеклия срок от сключването на договора е по – дълъг от обичайното за изпълнение на подобен вид дейности на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Съдът е приел, че след законосъобразното разваляне на договора и основателно оттегляне на пълномощията по него на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, ответникът по иска дължи връщане на остатъка от полученото възнаграждение сумата 7500 лв.
Първият от цитираните въпроси е формулиран, както следва: „Изброени ли са изчерпателно дейностите свързани с упражняването на адвокатската професия по чл. 24, ал. 1 от ЗА и може ли страните по договор за правна защита и съдействие да договарят други действия извън посочените в чл. 24, ал. 1 от ЗА?”. Въпросът е поставен с оглед становище на касатора, при несъобразяване на мотивите на въззивния съд, с които решаващият състав се е произнесъл по предмета на процесния договор. Окръжният съд не се е произнесъл по възможността за договаряне на дейности извън посочените в чл. 24, ал. 1 ЗА, както и не е определил изброяването на дейностите по чл. 24, ал. 1 ЗА, като изчерпателно, както неправилно поддържа касаторът, а е приел, че проучването на документи е несамостоятелна, подчинена дейност, включваща се в предвидените в разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗА дейности. Въпросът, който произтича от субективно становище на страната, а не от приети от въззивния съд разрешения не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК. В случая жалбоподателят не е въвел въпрос, произтичащ от разрешения на въззивния съд, поради което с поставяне на цитирания въпрос не е обосновал общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неправилното интерпретиране на посочения мотив на съда е довело до поставяне на въпрос извън разрешенията във въззивното решение и съответно до необосноваване на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваването на решение по гр. дело № 544/2013 г. на Софийски градски съд, който е развил мотиви по друг въпрос, неидентичен с разгледания от окръжния съд, а именно за договаряне на дейности по договор за правна защита и съдействие извън посочените в чл. 24, ал. 1 ЗА. Ето защо с така представеното приложение не са релевирани основания по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК.
Втория от въпросите в приложението е следният: „Кога и в какви случаи се налага тълкуване на част или на целия договор? Какво означава клаузите да са неясни и/или двусмислени? Подлежи ли на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД договорна клауза, която не е нито неясна, нито двусмислена с оглед на езиковото и формулиране от външна страна?”. И този въпрос произтича от становище на касатора за това, че не е налице неяснота или двусмислие в предмета на процесния договор за правна помощ. Но както се посочи и по – горе жалбоподателят е задължен да изложи в приложението въпрос, произтичащ от приетите от въззивния съд правни разрешения, които в конкретния случай са различни от становището на страната. Съдът е констатирал, че предмет на договора за правна защита и съдействие, сключен между страните е проучване и изготвяне на документи за завеждане на дело против [фирма], [населено място] и е приел, че страните не са уточнили конкретни параметри на дължимата от ответника И. Л. дейност, поради което е тълкувал клаузите на договора. По тези изводи жалбоподателят не е поставил правен въпрос, респективно не е въвел общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а е изложил доводи по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилни изводи на съда за неяснота в предмета на договора, които доводи са относими към становището му в процеса и въз основа на тях е формулирал въпроса си, съпоставяйки по същество не разрешенията на въззивния съд с приетите разрешения в съдебната практика, на която се позовава /решение по т. дело № 666/2010 г. и решение по т. дело № 761/2008 г. на състави на ВКС, І т.о./, а своите виждания за неправилност на съдебния акт с разрешенията в цитираната съдебна практика. По този начин не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК поради поставяне на въпрос, произтичащ от становище на страната, не е обосновано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липса на отклонение на въззивния съд от разрешенията в касационните решения, съгласно които тълкуването се провежда при неясна договорна клауза и при клауза, по която е налице спор между страните. В съответствие с тези разрешения е мотивирал решението си окръжния съд. Необходимо е да се има предвид и това, че с излагане на доводи по чл. 281, т. 3 ГПК в производство по чл. 288 ГПК не се релевират основания за допускане на касационно обжалване, тъй като доводите по чл. 281, т. 3 ГПК са относими към производство по чл. 290 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос касаторът не е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК
Третият въпрос в приложението е следният: „Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му? Допустимо ли е само въз основа на показанията на свидетел който живее на съпружески начала със страна по делото да се приеме, че показанията на свидетел на противната страна са заинтересовани?”. По същия въпрос не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът отново, както по предходния въпрос е развил доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, за да обоснове виждането си, че въззивният съд следва да кредитира показанията на свидетеля Т.. Както се посочи и по – горе допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се формира само при отклонение на въззивния съд от разрешенията в задължителната или казуална съдебна практика, т.е. тогава когато съдът не е приложил конкретна разпоредба, съобразно тълкуването, прието в тази практика. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, приети от касационния съд в решение по гр. дело № 1/2013 г. на състав на ІV г.о., тъй като е преценил показанията на свидетеля Т., както и показанията на свидетелката П. съобразно изискванията на чл. 172 ГПК и предвид целия доказателствен материал. Съдът не се е отклонил и от разрешението в касационното решение за преценка на доказателствата, с оглед възможността заинтересоваността на свидетелите да е повлияла на достоверността на показанията им. Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд при осъществяване на тази преценка и доводите й, основаващи се на съображения за неправилност на изводите, както вече се посочи не релевират основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като се отнасят до оплаквания по чл.281, т. 3 ГПК, разглеждането на които в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос касаторът не е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Четвъртият въпрос в приложението е следният: „Непременно ли връщане на част от получена конкретна парична сума следва да се цени от съда като извънсъдебно признание за виновно неизпълнение на договорни задължения, въпреки че до връщащия не е достигнало изявление за разваляне на договора, по който сумата е получена и у него не се е формирало разбиране и нагласа, че връща част от получена на отпаднало основание сума?”. Този въпрос е поставен на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, но изложеното по него приложение не е мотивирано съобразно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК. Страната не е обосновала допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК чрез позоваването на съдебна практика, която е формирана в резултат на неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална предвид промяната на законодателството, а в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез обосноваване на съществуваща непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми, за да се създаде практика по приложението им. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос касаторът не е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита са в размер на сумата 950 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1704 от 14.10.2014 г. по гр. дело № 1818/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, Х граждански състав.
ОСЪЖДА И. И. Л. да заплати на С. Н. С. разноски за касационното производство в размер на сумата 950 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: