О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 836
гр. София 30.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2314/2018 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. П., подадена чрез адв. В. М.-Т., против решение № 182/19.01.2018 г. по възз.гр.д. № 384/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6349/28.07.2016 г. по гр.д. № 6440/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частите, с които са отхвърлени исковете на Р. И. П. против Министерство на вътрешните работи/МВР/ с правно основание чл. 125 ЗДСл и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 918 бр. лири, представляваща стойността на командировъчни дневни пари за месец февруари 2014 г., както и за сумата от 120 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 918 бр.лири за периода от прекратяване на служебното правоотношение до предявяването на иска, за сумата от 2309, 99 бр. лири, представляваща разходи за закупуване на обзавеждане /мебели/, както и за сумата от 465 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 2309, 99 бр. лири от 27.05.2013 г. до предявяването на иска; за сумата от 650 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на обзавеждане до Република България; за сумата от 500 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на личен багаж до цената на 200 кв. самолетно карго до Република Бълагария, както и за сумата от 64 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 500 бр.лири за периода от 20.02.2014 г. до предявяване на иска.
В касационната жалба се релевират оплакания за неправилност на атакуваното въззивно решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните процесуални въпроси: 1. „Оспорването на истинността на документ по чл. 193 ГПК представлява ли и равнозначно ли е на предявяване на инцидентен установителен иск?“ и 2. „Какви са правомощията на въззивния съд, следва ли въззивната инстанция да изложи свои собствени мотиви в съответствие с чл. 236, ал. 2 във вр. чл. 273 ГПК и да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и доводи на страните?“. Сочи се първият въпрос да е разрешен в противоречие с решение № 66/25.04.2013 г. по гр.д. № 807/2012 г. по описа на ВКС, I г.о. и Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, а вторият да е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 38/29.03.2011 г. по гр.д. №1276/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о, решение №110/12.04.2010 г. по гр.д. № 4617/2008 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 166/15.07.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. по описа на ВКС, II т.о. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касационна проверка, като твърди, че решението е очевидно неправилно.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – МВР.
Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е подадена от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановеното решение, в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване с оглед цената на предявения иск с правно основание чл. 125 ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 309,99 бр.лири, както и по отношение на акцесорно съединения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 465 бр.лири, представляваща обезщетение за забава в плащането на главното задължение. Касационната жалба против въззивното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените главни и акцесорни искове с правно основание чл. 125 ЗДСл вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 918 бр. лири, представляваща стойността на командировъчни дневни пари за месец февруари 2014 г., както и за сумата от 120 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 918 бр.лири за периода от прекратяване на служебното правоотношение до предявяването на иска; за сумата от 650 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на обзавеждане до Република България; за сумата от 500 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на личен багаж до цената на 200 кг самолетно карго до Република България, както и за сумата от 64 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 500 бр.лири за периода от 20.02.2014 г. до предявяване на иска е процесуално недопустима с оглед цената на всеки от предявените обективно съединени искове на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане.
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Р. И. П. против МВР, с искания за уреждане на имуществени отношения между държавната служителка и бившия работодател. Предмет на въззивно обжалване е било първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени имуществените претенции на служителката. За да се произнесе по искането за заплащане на сумата от 2309, 99 бр. лири, представляваща направени разходи за обзавеждане /мебели/, Софийски апелативен съд е направил собствена обоснована преценка на събраните по делото писмени доказателства. Приел е, че липсват доказателства за съгласуване на направените разходи с командироващата служителката администрация. Посочил е, че е налице докладна записка с искане за отпускане на средства, отправена до Заместник-министъра на МВР, но липсват доказателства за разрешаване на разхода. Квалифицирал е действията на служителката като такива на представител без представителна власт, без да е налице потвърждаване. Взел е предвид и липсата на нормативно задължение, произтичащо от Наредбата за командировъчните средства при задгранични командировки, задължаващо командироващата администрация да изплати разходи за преобзавеждане, осъществено по инициатива на командированото лице. Отхвърлянето на главния иск с правно основание чл. 125, ал. 1 ЗЗД е обусловило и отхвърлянето на акцесорния за присъждане на мораторна лихва.
С оглед съдържанието на императивните разпоредби, обуславящи допускането до касационно обжалване, настоящият състав намира, че на първо място следва да се произнесе по претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК ,на което касаторът се позовава бланкетно и без правна аргументация за наличието му.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или в противоречие с практиката на ВКС, да решен в противоречие с атовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят, а третата хипотеза се обосновава. Първият формулиран въпрос е неотносим към решението, което представлява годен предмет на касационно обжалване. Вторият въпрос отговаря на изискванията за общо основание, но не се разкрива претендираното специално основание. Противно на твърденията на касатора въззивният съд е изследвал събраните доказателства, преценил ги е съобразно доводите на въззивника и е достигнал до собствен мотивиран извод за неоснователност на претенцията. Несъгласието с извода на съда, че липсват доказателства за разрешаването на сторения разход за обзавеждане на обитаваното от командированото лице и семейството му жилище, представлява касационно основание – оплакване за неправилност, но не и основание за допускане на касационна проверка. Софийски апелативен съд е извършил собствена преценка за установените факти и като е приел, че липсва разрешение от командироващата администрация, е счел, че командированата служителка е закупила за своя сметка процесните мебели, още повече, че същите са преместени в България след прекратяването на трудовото ? правоотношение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. И. П. против решение № 182/19.01.2018 г. по възз.гр.д № 384/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6349/28.07.2016 г. по гр.д. № 6440/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 125 ЗДСл вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 918 бр. лири, представляваща стойността на командировъчни дневни пари за месец февруари 2014 г., както и за сумата от 120 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 918 бр.лири за периода от прекратяване на служебното правоотношение до предявяването на иска, за сумата от 650 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на обзавеждане до Република България; за сумата от 500 бр. лири, представляваща извършени разходи за транспортиране на личен багаж до цената на 200 кв. самолетно карго до Република Бълагария, както и за сумата от 64 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 500 бр.лири за периода от 20.02.2014 г. до предявяване на иска.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 182/19.01.2018 г. по възз.гр.д № 384/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6349/28.07.2016 г. по гр.д. № 6440/2015 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът на Р. И. П. против Министерство на вътрешните работи/МВР/ с правно основание чл. 125 ЗДСл и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2309, 99 бр. лири, представляваща разходи за закупуване на обзавеждане /мебели/, както и за сумата от 465 бр. лири, представляваща законна лихва върху сумата от 2309, 99 бр. лири от 27.05.2013 г. до предявяването на иска.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването на страните, а в частта, с която не е допуснато касационно обжалване е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: