О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 837
гр. София, 27.06. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1443 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. Д. срещу решение № ІІІ-123/05.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1416/2012 г. на Бургаския окръжен съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 834/05.06.2012 г. по гр. дело № 5582/2011 г. на Бургаския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Р. Н. С. и М. М. С., иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане в равни части общо на сумата 15 000 лв., представляваща сборно парично обезщетение за лишаването му от ползване на собствените му 7/10 идеални части от дворно място и построените в него масивна жилищна сграда и стопанска постройка, находящи се в [населено място], за периода 01.05.2001 г. – 20.06.2011 г., ведно със законната лихва, начиная от предявяването на исковете – 20.06.2011 г. до окончателното плащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните три правни въпроса: 1) когато трето лице – несобственик ползва чужд имот, съсобствен между други лица, това трето лице дължи ли обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД за ползването на имота само на единия от съсобствениците, съобразно дела му в съсобствеността, направо заради факта на ползването, или първо трябва да се изясни дали третото лице не ползва част от имота извън правата на претендиращия обезщетението съсобственик, и само ако се установи, че с ползването третото лице засяга правата на този съсобственик, едва тогава следва да се присъди исканото обезщетение; 2) при наличие на съсобственост в идеални части, където общността е върху всяка частица от имота, трето лице – несобственик, но ползвател без основание на имота, дължи ли обезщетение на претендиращия такова съсобственик, без оглед на това дали с действията си третото лице засяга или не част от имота извън дела на този съсобственик, доколкото предвид общността върху всяка частица от имота, третото лице ползва и съответната собствена на искащия обезщетение съсобственик, идеална част от всяка частица в имота; и 3) при заявена искова претенция за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД против трето лице, ползващо без основание съсобствен имот, в което то няма права, когато през исковия период, заявен с исковата молба, дяловете в съсобствеността са се променили (през част от периода те са били равни, а през друга част – 7/10 към 3/10), длъжен ли е съдът да отчете тези промени, доколкото са налице безспорни доказателства за това.
Касаторът поддържа, че първият и третият от тези правни въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първият правен въпрос – в противоречие с т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 г., решение № 298/14.12.2011 г. по гр. дело № 1502/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 627/08.03.2011 г. по гр. дело № 176/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 87/13.05.2011 г. по гр. дело № 1756/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а третият правен въпрос – в противоречие с решение № 194/02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по този правен въпрос не е открил практика на ВКС и това налага, според него, тълкуване на закона в тази насока.
Ответниците Р. Н. С. и М. М. С., в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
По делото е установено, че процесният имот е бил придобит в съпружеска имуществена общност (СИО) между касатора-ищец и дъщерята на двамата ответници, като бракът им е бил прекратен с развод – с влязло в сила на 25.08.2008 г. съдебно решение. Също със съдебно решение, влязло в сила на 02.04.2011 г., на основание чл. 29, ал. 3 от СК, на касатора-ищец е определен по-голям дял – 7/10 идеални части от придобитото през време на брака имущество, а на дъщерята на ответниците, съответно – 3/10 идеални части от него. Въз основа свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел за установено, че през 2001 г., т.е. в началото на процесния по делото период, двамата ответници са били допуснати в процесния имот от двамата съпрузи – ищеца и дъщерята на ответниците, където със знанието и без противопоставянето на последните – собственици на имота, ответниците са извършвали действия по поддръжка на имота и облагородяването му. В течение на процесния период двамата ответници са живели в сутеренния етаж на процесната масивна жилищна сграда, докато вторият етаж от нея е бил подготвен за ищеца и съпругата му, и ответниците не са го ползвали. Ответникът се е грижел за целия двор (обработвал го е с фреза, за да не се въдят змии), но е засаждал само два-три реда със зеленчуци в него, там е имало и кокошарник на ответниците, ответникът е паркирал в двора и микробус, който е бил собствен на ищеца. На 15.01.2010 г. касаторът-ищец е връчил на ответниците нотариална покана, с която ги е поканил да му заплащат наем за процесния имот.
При тези обстоятелства по делото, за да отхвърли предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, въззивният съд е приел от правна страна следното: Намерил е за основателно възражанието на ответниците за погасяване на претенцията по давност за периода преди 20.06.2006 г. (пет години назад преди подаването на исковата молба на 20.06.2011 г.). Приел е и че след като ответниците са били допуснати в процесния имот от двамата съпрузи – негови собственици, те са били допуснати за ползване частта на тяхната дъщеря от имота, поради което действията им по ползването му не са неправомерни (неоснователни). В тази връзка са изложени и съображения, че до прекратяването на брака на 25.08.2008 г. имотът е бил СИО, поради което всеки от съпрузите е можел неограничено да го ползва – лично или чрез трети лица; след тази дата и до 02.04.2011 г., прекратената бездялова СИО се е трансформирала в дялова съсобственост при равни квоти, т.е. всеки от двамата съсобственици – бивши съпрузи е можел да ползва имота лично или чрез трети лица до размера на квотата си – по ? идеална част; след влизане в сила на 02.04.2011 г. на конститутивното съдебно решение по чл. 29, ал. 3 от СК и до края на процесния период – 20.06.2011 г., ползването е следвало да се осъществява при ненакърняване на определените с него неравни квоти на съсобствениците – 7/10 идеални части за касатора-ищец и 3/10 идеални части – за бившата му съпруга. С оглед това е прието и че по делото е установено ползване от ответниците през процесния период на реална част от процесния имот, но по делото не са събрани доказателства ответниците да са извършвали действия по ограничаване възможността на ищеца да ползва имота през процесния период, и конкретно – ищецът да е бил лишен от възможността да ползва имота съобразно участието му в собствеността: върху целия имот – при бездяловата СИО, и съобразно квотата му в съсобствеността – при дяловата съсобственост, която е била променлива във времето. Обсъждайки нотариалната покана, връчена от ищеца на ответниците на 15.01.2010 г., въззивният съд е приел, съобразно наложеното в съдебната практика, че ако са налице предпоставките по чл. 59 от ЗЗД, процесното обезщетение би било дължимо и без такава покана (пояснил е, че тя е от значение само в случаите, когато е отправена до съсобственик – чл. 31, ал. 2 от ЗС), както и че от значение за изхода на делото в случая е да бъде доказано от страна на ищеца, че през процесния период ответниците са ползвали такава част от процесния имот, която да нарушава квотата му в съсобствеността и да са го лишили с това от възможността да ползва имота съобразно квотата си.
С така приетото в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил първите два изведени от касатора правни въпроса (които, макар и формулирани по различен начин, уточнени и конкретизирани съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпроса, дължи ли се обезщетение по чл. 59 от ЗЗД на един от съсобствениците на имот, когато трето лице – несобственик ползва такава част от имота, че не лишава този, претендиращ обезщетението съсобственик, от възможността да ползва имота съобразно квотата му в съсобствеността върху него), не в противоречие, а в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и посоченото от касатора, решение № 87/13.05.2011 г. по гр. дело № 1756/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него също е прието, че предявяването на иск по чл. 59 ЗЗД за обезщетение в размер на пропуснатите ползи от съсобствена вещ е действие, излизащо вън от пределите на обикновено управление, поради което съсобственикът е легитимиран да предяви иск за ползите, от които е бил лишен, но съобразно делът си от съсобствеността. В тази връзка е разяснено и че когато съсобственици на една вещ предявяват за разглеждане в едно общо производство при условията на субективно съединяване искове за обезщетение по чл. 59 ЗЗД, всеки от другарите може да претендира вземане съобразно дела си, и в този случай следва да посочи обема на правата си в съсобствената вещ; в този случай, посочването на правата на всеки от съсобствениците на имота е условие и за редовност на исковата молба. Когато съсобствениците претендират общо обезщетение, въвеждайки твърдение, че са съсобственици на цялата вещ или общо на идеална част от нея, посочването на отделните права на всеки от тях не е условие за редовност на исковата молба; решението по този иск ще формира сила на пресъдено нещо в отношенията между ищците и ответника за цялото вземане, а вътрешните отношения между ищците съсобственици са извън предмета на делото; тези отношения по правило са уредени в чл. 30, ал. 2 ЗС, а когато са спорни те могат да бъдат предмет на отделно производство. Именно в същия смисъл е и приетото от въззивния съд по настоящото дело.
Макар, съгласно самите мотиви на обжалваното въззивно решение, въпросът за отправената от ищеца към ответниците покана, да е без значение за крайния извод на въззивния съд и за изхода на делото, следва да се отбележи, че и този въпрос е разрешен в съответствие с посочените от касатора, решение № 298/14.12.2011 г. по гр. дело № 1502/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 627/08.03.2011 г. по гр. дело № 176/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, респ. – в съответствие с посочената в първото от тях, т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 г. От друга страна, тези съдебни актове нямат отношение, както към изведените от касатора правни въпроси, така и към (както беше посочено) обуславящите крайния изход на делото, решаващи правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение.
Третият правен въпрос, формулиран от касатора, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от жалбоподателя, решение № 194/02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. С последното, по реда на чл. 290 от ГПК е разрешен съвършено различен от поставения от касатора правен въпрос, а именно – при противоречие между гласните доказателства, чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това. Този правен въпрос е бил поставен във връзка със спорната по това дело, придобивна давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС, изискваща непрекъснато владение върху недвижим имот в продължение на десет години, предвид която предявеният по това дело иск по чл. 108 от ЗС е бил отхвърлен. Предметът на спора по настоящото дело и обсъжданият – трети по ред правен въпрос в изложението на касатора, са напълно различни. В случая въззивният съд, като е проследил подробно – предвид събраните по делото доказателства, промените във времето в собствеността, респ. – в съсобствеността върху процесния имот и тяхното отражение върху спорното по делото, претендирано от касатора-ищец право на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за процесния период, е разрешил този трети правен въпрос, също в съответствие с константната съдебна практика, включително с тази на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора, допълнителни основания за това по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІІ-123/05.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1416/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.