4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 837
С..21.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 534/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 353/16.11.2015 г. по в.т.д. № 586/2015 г. на Апелативен съд – П., с което след отмяна на решение № 219/15.06.2015 г. по т.д. № 191/2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната част, е признато за установено, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 26 531.73 лв., формирана както следва: 2 445 лв. по фактура № [ЕГН] от 15.11.2011 г.; 10 805.36 лв. по фактура № [ЕГН] от 27.12.2011 г. и 13 280.43 лв. по фактура № [ЕГН] от 28.02.2012 г., установена по заповед за изпълнение № 921 от 17.04.2014 г., издадена по ч.гр.д. № 1613/2014 г. на Районен съд – Стара Загора.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Твърди се, че въззивният съд, в нарушение на чл.236, ал.2 и чл.202 ГПК е основал изводите си за дължимост на част от сумите по трите фактури на правна констатация на експертизата, а именно – задълженията по кои фактури са включени в обхвата на подписаното между страните и изпълнено споразумение от 20.07.2012 г. Касаторът счита за необосновано позоваването на мотивите по влязлото в сила решение по т.д. № 71/2015 г. на Апелативен съд – П., тъй като в тях не е изведен извод, че с фактурите, по които се е произнесъл съдът, се изчерпва съдържанието на споразумението между страните от 20.07.2012 г. Съображения в подкрепа на оплакванията са развити в касационната жалба, с искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени правни въпроси относно: обвързаността на съда с констатациите на вещото лице и задължението му да ги обсъди заедно с останалите доказателства по делото, както и за определяне на точното съдържание на договорна клауза, съобразно критериите по чл.20 ЗЗД. Поддържа се допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложена практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, което обуславя процесуалната й допустимост.
При постановяване на обжалваното решение за частично уважаване на предявения установителен иск за дължимост на част от сумите по три от фактурите /предмет на въззивното производство/, решаващият съдебен състав е основал изводите си на основното заключение на вещото лице. Според това заключение, изготвено след анализ на осчетоводените фактури и плащанията поотделно, сумите по трите фактури фигурират като задължения в счетоводството на ответника и не са предмет на подписаното между страните споразумение, в което е посочен само общият размер на задължение към датата на подписването му.
Въззивният съдебен състав е зачел и влязлото в сила решение по т.д. № 171/2013 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в решаващите изводи към което е прието, че суми по други пет фактури, основани на сключения договор за доставка на вода и отвеждане на отпадни води, издадени за периода от 28.03.2012 г. до 15.06.2012 г. и за м.09.2011 г., са включени в споразумението между страните, подписано на 20.07.2012 г. В това споразумение е констатирано, че към датата на подписването му ответното дружество дължи на ищеца суми за предоставени услуги в размер на 58 233.21 лв.
По тези съображения, предявеният положителен установителен иск е приет за доказан по основание, а по отношение на неговия размер са съобразени: направените от вещото лице изчисления на база 0.29 лв. единична цена на услугата отвеждане и пречистване на отпадни води, вместо фактурираната от ищеца 0.71 лв. ; Решение № Ц-011 от 31.03.2011 г. на ДКЕВР, издадено в рамките на чл.5 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, както и доводите на самия ищец във връзка с обжалваемия интерес, определен на база 0.29 лв. единична цена, а не на фактурираната от него по-висока цена в спорните три фактури.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, състав на второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По първия правен въпрос – относно обвързаността на съда с констатациите на вещото лице и задължението му да ги обсъди заедно с другите доказателства по делото, макар и попадащ в обхвата на основния селективен критерий, не може да се приеме за доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите към атакуваното решение е, че съдебният състав не е допуснал отклонение от приложената от касатора задължителна практика на ВКС, тъй като становището за възприемане на първоначалното заключение на икономическата експертиза е мотивирано и с оглед на останалите доказателства по делото, вкл. и след зачитане на влязлото в сила решение на Апелативен съд – П. по т.д. № 27/2015 г. в частта, с която е потвърдено решение № 447/21.08.2014 г. по т.д. № 171/2013 г. на Окръжен съд – Стара Загора за уважаване на предявен по реда на чл.422 ГПК иск от [фирма], [населено място] срещу дружеството – касатор в настоящото производство.
Вторият правен въпрос, свързан с определяне на точното съдържание на договорна клауза, обективирана в чл.1 от споразумението между страните, е основан изцяло и съответно мотивиран от касатора с доводи за неправилно възприемане от въззивния съд на уговорките в споразумението, в противоречие с точния им смисъл и за подменяне на волята на страните. От това следва да се изведе извод за относимостта на този въпрос към оплакванията в жалбата и недопустимостта за тяхната преценка в стадия по селектиране на касационните жалби. Видно от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е зачел в достатъчна степен разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания по чл.281, т.3 ГПК. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, в което не само са посочени изискванията, на които следва да отговаря даден правен въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, чието формулиране е вменено като задължение на касатора, но и е акцентирано върху липсата на идентичност между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касиране.
Предвид горното, искането за допускане на касационен контрол не може да се счете за основателно.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 353/16.11.2015 г. по в.т.д. № 586/2015 г. на Апелативен съд – П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: