О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 841
София, 16.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1579 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. М. И. от гр. Х., приподписана от адв. А, против въззивното решение № 1* от 16 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2009 г., с което е потвърдено решение № 386 от 18 февруари 2009 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. П. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, нарушение на процесуални норми и необоснованост, защото критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД е неправилно приложен и не са обсъдени събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната цялост; доказана е единствено временната нетрудоспособност на ищеца и болки и страдания, обичайни за претърпяната травма; не е установена връзка между П болката в тазобедрената става; свидетелските показания за негативните изживявания на ищеца са обсъдени избирателно; неимуществените вреди не са доказани; съдът не се е произнесъл и по част от жалбата във връзка с присъждане на разноски. В молба, имаща характер на изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, разрешен в нарушение на практиката на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД по прилагане на критерия “справедливост” – нарушение на ППВС № 4/1968 г.; по произнасяне по разноските по делото съобразно разпоредбата на чл. 78 ал. 1 и 3 ГПК въпросът е от съществено значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответникът Д. П. А. от гр. Х., чрез процесуалния му представител адв. М, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъква доводи за недопустимостта на касационното обжалване и неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че предмет на оспорване пред него е само размерът на дължимото обезщетение по чл. 45 ЗЗД; от представените доказателства се установява наличието на описаните в исковата молба травматични увреждания, които отшумяват за около 5-6 месеца, но белезите могат да бъдат отстранени само чрез пластична операция; ищецът търпял болки и страдания от получените контузии и претърпял негативни изживявания в резултат от настъпилото обезобразяване по теменната част на главата, което ще търпи до края на живота си, при което присъдения размер на обезщетението от 5000 лева е справедлив и достатъчен.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на критерия „справедливост” съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД, е значим за определянето на размера на обезщетение за осъществен деликт. Разрешаването на този въпрос се търси на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – твърди се, че е налице нарушение на задължителното за съдилищата тълкуване относно елементите, които следва да бъдат подложени на преценка, за да се определи справедливо обезщетение.
Справедливостта налага претърпелият вредата да бъде възмезден за нея, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. За да определи справедливия размер на обезщетението за деликт, съдът следва да преценява установените от ищеца правнозначими обстоятелства по спора. Търпените от лицето вреди в неимуществената сфера зависят не само от обективни фактори, каквито например са болките от физическите увреждания предвид тяхната продължителност и интензитет, но и начина, по който лицето е преживяло подобен случай и как това се е отразило на поведението му, на социалните му контакти, на самочувствието му и пр.вредата в неимуществената сфера не може да бъде ограничена в рамки, а съдът следва да вземе предвид всички относими и доказани обстоятелства в тази връзка. При всички случаи обаче съдът следва да изложи обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. Именно в този смисъл е възприетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г.
Въззивният съд е възприел същият подход при определяне на размера на неимуществените вреди. Несъгласието на касатора с изводите обаче не е основание за допускане до касационен контрол. Дори и в касационната жалба да се посочват конкретни данни, опровергаващи изводите на съда за адекватност на присъденото обезщетение, то те би следвало да се квалифицират като касационни оплаквания по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК.
На последно място, оплакването за липса на произнасяне по претенцията за разноски по естеството си следва да се квалифицира като искане по чл. 248 ГПК, отправено до въззивния съд, като в тази му част делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне.
Ответната страна прави искане за заплащане на разноски на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, но доказателства за сторени такива пред ВКС не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1* от 16 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2009 г.
ВРЪЩА делото на въззивния окръжен съд в гр. П. за произнасяне по искането на Х. М. И. от гр. Х. по чл. 248 ГПК, съдържащо се в касационната жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: