О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
София, 22.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2774/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – Б.,против решение № 28/ 30.03.2016 год., постановено от Бургаски апелативен съд по гр. д. № 58/2016 год.,с което е отменено решение № 562/16.12.2015 год.по гр.д. № 1658/2015 год.на Бургаски окръжен съд ,в частта ,в която предявения от Й. М. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 15 000 лв.до 30 000 лв. и искът е отхвърлен.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос „При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди,как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД”,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005 г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 832/ 10.12.2010 год. по гр.д.№ 593/2010 год.,решение № 62/22.02.2016 год. по гр.д.№ 4776/2015 год.,решение № 356/9.12.2014 год. по гр.д.№ 2946/2014 год., всички на ІV г.о.на ВКС.
Ответната страна – Й. М. С. не е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не взема становище по допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като на С. е било повдигнато обвинение и привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.282, ал.2, вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 НК на 22.03.2012 год., с постановление на Окръжна прокуратура [населено място] ; с присъда № 131 от 31.05.2013 год., постановена по нохд № 1191/2012 год. по описа на Бургаски окръжен съд, С. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.282, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК; с решение № 428/24.10.2013 год., постановено по внохд №158/2013 год. по описа на Апелативен съд Б. е потвърдена постановената присъда по нохд № 1191/2012 год. , но последното е протестирано от Прокуратура на РБ и отменено с решение № 26/24.07.2014 год., по кнохд № 22158/2013 год., на ВКС, II н.о., НК, а делото върнато за ново разглеждане на БАС ; с решение № 131/18.11.2014 год., постановено по внохд №122/2014 год. по описа на БАС, отново е потвърдена присъда № 131/31.05.2013 год., постановена по нохд № 1191/2012 год. по описа на БОС; срещу това решение е подаден касационен протест от Прокуратура на РБ и с решение № 73/19.03.2015 год. е потвърдено решение № 131/18.11.2014 год. по внохд №122/2014 год. на БАС. Отчела е,че към момента на повдигане на обвинението и привличането му в качеството на обвиняем, ищецът е бил назначен на длъжност началник служба „З. и г.“ [населено място].За да определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди е взела предвид,че наказателното производство/досъдебна фаза и съдебна фаза/ е продължило извън разумния срок за приключване на едно наказателно производство – 5 години и 3 месеца, от които 2 години и 3 месеца досъдебно производство и 3 години съдебно производство,както и извършеното зрелищно претърсване и изземване на документи, както в дома на ищеца, така и в кабинета му в ОСЗГ [населено място] и е приела, че ищецът е търпял вреди още от момента на образуваното досъдебно производство срещу „виновно лице“, тъй като действията на разследващите органи по претърсване и изземване, категорично са сочели, че ищецът е разследваното лице.Преценявайки в съвкупност вида и тежестта на обвинението, вида и продължителността на воденото наказателно производство, интензивността на проведената процесуална принуда,мярката за неотклонение ,която е била приложена – „подписка“и начинът по който е приключило производството е приела,че претърпените от С. неимуществени вреди, се изразяват в притеснения, стрес, чувство на унижение и дискредитация, изпитване на неудобство от познати, в резултат на което е ограничил контактите си. Взела е предвид преживяните в значителна степен притеснения и непрекъснат стрес, в съдебната фаза на наказателното производство,провокирани от влязлото в сила споразумение № 62/19.04.2011 год., одобрено от Н. по нохд № 304/2011 год., с което му е наложено наказание три месеца „лишаване от свобода“, изпълнението на което на осн. чл.66 НК е отложено за срок от три години, за престъпление по чл.343б, ал.1, вр. чл.54 НК,липсата на увреждане на физическото здраве или влошаване на здравословното му състояние,както и обстоятелството,че С. заема същата длъжност и след постановяване на оправдателната присъда и е намалила размера на присъденото обезщетение за претърпените неимуществени вреди на 15 000 лв.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.Посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС,но касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика , без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка.
Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Настоящият случай не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и противоречие с представените съдебни решения на ВКС,тъй като те са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 28/ 30.03.2016 год., постановено от Бургаски апелативен съд по гр. д. № 58/2016 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: