7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
гр. София, 04.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №517 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Р. К. срещу решение №310 от 10.12.2015г. по т.д. №166/2015г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено Решение №224/07.05.2015г., постановено по т.д.№69/2014г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, вместо което е прието за установено по отношение на [фирма], [населено място], че Р. Р. К. дължи на ищцовото дружество сумите в размер на 69 198,21 лв. – главница и 26 967,77 лв. – договорна лихва за периода 20.09.2010г. до 11.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.07.2013г. до окончателното изплащане на вземането, дължими по Договор за банков кредит № 60/03.09.2008г., Анекс №1/19.08.2009г. и Анекс № 2/18.09.2009г., за които е издадена Заповед №7572/15.07.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело № 11821/2013г. по описа на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и необосновано. Касаторът поддържа, че като се е произнесъл по иск с правно основание, различно от първоначално заявеното от кредитора /предсрочна изискуемост по чл.60 ал.2 от ЗКИ, вр. раздел ІХ от Общите условия от договора за банков кредит/, въззивният съд е постановил едно недопустимо решение, като е налице произнасяне свръхпетитум. Счита, че подменянето в исковото производство на основанието на претенциите, заявени за изпълнение в заповедното производство, води по същество до заобикаляне на закона.
Ответникът [фирма], счита,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, съответно поддържа,че обжалваното решение е допустимо, правилно и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, определящи за допустимостта на предявения иск: 1. Процесуално допустимо ли е производството по иск с правно основание чл.422 от ГПК за установяване на вземане, когато издадената заповед за изпълнение е обезсилена на основание чл.415 ал.2 от ГПК? 2.Налице ли е правен интерес от водене на установителен иск по реда на чл.422 от ГПК, когато издадената заповед за изпълнение е обезсилена на основание чл.415 ал.2 от ГПК? 3. При предявен иск с правно основание „предсрочна изискуемост“ /по чл. 60 ал.2 от ЗКИ, вр. раздел ІХ от Общите условия от договора за банков кредит/ допустимо ли е съдът да се произнесе по иск с различно правно основание „изтекъл матуритет“? Твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №89/02.06.2011г. по т.д.№649/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение №671/30.12.2010г. по ч.гр.д.№475/2010г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о., в които се приема, че при наличие на постановен изричен акт за обезсилване на издадената заповед за изпълнение от заповедния съд, предявеният иск по чл.422 от ГПК се явява недопустим. Поддържа, че третият въпрос е решен в противоречие с практиката, обективирана в решение №612/17.10.1995г. по гр.д.№390/1995г. на ВС, ГК, ІІІ г.о., решение №439/23.07.2010г. по гр.д.№476/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №539/13.12.2011г. по гр.д.№1844/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в които се приема, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита.
Поставя и следните съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Какво следва да е съдържанието на извлечението от счетоводните книги на банката, за да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, както и следва ли последното да се установяван и в самия договор за банков кредит? 2.Допустимо ли е воденето на установителен иск за установяване съществуването на вземания, основани на различно от заявеното в заповедното производство основание? 3. Следва ли да бъде обезсилена издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, когато се установи, че изначално не са били налице предпоставките за нейното издаване? Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с определение №207/15.02.2011г. по ч.т.д.№970/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение №693/16.11.2009г. по ч.т.д.№731/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Твърди, че тези въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като новите моменти, възникнали след постановяване на ТР№4/2013г. на ОСТК на ВКС, налагат промяна и осъвременяване на създадената вече практика.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 03.09.2008 г. между [фирма], като кредитодател и [фирма] като кредитополучател и [фирма], А. К. Т. и Р. Р. К., като солидарни длъжници, e сключен Договор за банков кредит – овърдрафт № 60/03.09.2008г., по силата на който на [фирма] е предоставен кредит в размер на 100 000 лв. за рефинансиране на действащ овърдрафт кредит и за осъществяване на текущи разплащания, като кредитополучателят се задължил да издължи кредита в срок до 20.08.2009г. С анекси към договора за кредит от 19.08.2009г. и 18.09.2009г., кредитът е променен на револвиращ с размер 90 000 лв., за текущи оборотни нужди, с краен срок на погасяване до 20.08.2010г. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението, че ответникът е поръчител по договора и това поръчителство е прекратено на основание чл. 147 от ЗЗД. Изложил е доводи, че ответникът е подписал договора като „солидарен длъжник” и отговаря солидарно с главния длъжник, на основание чл.101 от ЗЗД. Посочил е, че видно от Анекс №2 към Договор за банков кредит – овърдрафт № 60/03.09.2008г. крайният срок за погасяване на кредита е 20.08.2010г., следователно към датата на подаване на заявлението по чл. 418 от ГПК (12.07.2013г.) всички вземания на банката за остатъка от кредита са станали изискуеми, тоест към датата на подаване на заявлението всички вземания на банката са с настъпил падеж. Изтъкнал е, че вземанията, които са предмет на иска по чл. 422 от ГПК, са включени в извлечението от счетоводните книги на банката. Поради това е счел за неправилни изводите на първостепенния съд, че в случая се касае за предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси относно наличието на правен интерес от водене на установителен иск по реда на чл.422 от ГПК при обезсилена на основание чл.415 ал.2 от ГПК заповед за изпълнение са свързани с предмета на делото, доколкото правният интерес от предявяването на иска по чл.422 от ГПК е задължителна предпоставка за неговата допустимост. Тези въпроси обаче са свързани с твърдението на касатора, че издадената срещу него заповед за изпълнение е обезсилена, което се опровергава от събраните по делото доказателства. Видно от приложеното по делото заверено копие от ч.гр.д. №11821/2013г. по описа на Пловдивски районен съд, издадената на 15.07.2013г. по същото дело заповед за изпълнение не е обезсилена, тъй като заявителят е предявил иска по чл.422 от ГПК в указания му за заповедния съд едномесечен срок /съобщение за постъпилото възражение от ответника Р. Р. К. и указания за предявяване на иска са връчени на банката на 14.05.2014г., а искът по чл.422 от ГПК е предявен на 30.05.2014г. чрез куриерска служба/. С представеното по делото определение №1641 от 05.06.2014г. по ч.гр.д.№1455/2014г. на Пловдивски окръжен съд, както правилно е отбелязъл и въззивният съд, е отменено разпореждането от 15.07.2013г., с което е допуснато незабавно изпълнение на заповед №7572/15.07.2013г. по ч.гр.д. №11821/2013г. по описа на Пловдивски районен съд спрямо длъжниците [фирма] и Р. Р. К. и е обезсилен издаденият изпълнителен лист, но не е обезсилена самата заповед за изпълнение. Следователно по отношение на тези въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като постановеното въззивно решение не е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС – постановените по реда на чл. 290 от ГПК – решение №78 от 06.06.2012г. по т.д. № 511/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и цитираните от касатора решение №89/02.06.2011г. по т.д.№649/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение №671/30.12.2010г. по ч.гр.д.№475/2010г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. В посочените решения се приема, че правен интерес от воденето на осъдителен иск може да възникне единствено в хипотезата на обезсилване на заповедта по чл.410 от ГПК /при предпоставките на чл.415 ал.2 от ГПК или по искане на кредитора/, извършено от заповедния съд преди приключване на исковото производство, като до този момент кредиторът може да води само иск за установяване съществуването на вземането. По тези съображения не е обосновано и предположение за процесуална недопустимост на предявения иск, което да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора въпроси „При предявен иск с правно основание „предсрочна изискуемост“ /по чл. 60 ал.2 от ЗКИ, вр. раздел ІХ от Общите условия от договора за банков кредит/ допустимо ли е съдът да се произнесе по иск с различно правно основание „изтекъл матуритет“?“ и „Допустимо ли е воденето на установителен иск за установяване съществуването на вземания, основани на различно от заявеното в заповедното производство основание?“ са свързани със спорния въпрос относно възможността съдът да присъди вноските с изтекъл към датата на заявлението падеж, когато в заявлението и в исковата молба по чл.422 от ГПК като основание на вземането е посочена предсрочна изискуемост. На този въпрос е дадено разрешение в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №139 от 05.11.2014г. по т.д.№57/2012г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о. В същото се приема, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417 т.2 от ГПК и чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. За събиране на вноските с ненастъпил падеж и/или за остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът разполага с правото да предяви осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422 ал.1 от ГПК, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство. В същото решение се приема, че предвид обусловеността на установителния иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, от издадена заповед за изпълнение за вземане, основано на представения документ, предметът на делото е обвързан от основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство. В този смисъл с решението по установителния иск по чл.422 ал.1 от ГПК не би могла да се стабилизира заповед, издадена за неподлежащо на изпълнение вземане. Доколкото обаче предметът на делото по установителния иск е вземането по представения документ по чл.417 т.2 от ГПК – извлечение от счетоводните книги, в които биха моли да се съдържат и данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и които са послужили като основание на кредитора да твърди, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, то вземането следва да се признае за съществуващо в размер на тези вноски. Вземането произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежите на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл.418 ал.3 от ГПК. В тази хипотеза искът по чл.422 ал.1 от ГПК следва да се уважи в размер на изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в извлечението на счетоводните книги на банката, а за разликата до размера на неплатените, но неизискуеми към момента на подаване на заявлението вноски, в т.ч. за остатъка от кредита – да се отхвърли.
Решението на въззивния съд е съобразено със задължителната практика по правния въпрос, като искът е уважен изцяло, въпреки липсата на надлежно връчено уведомление, че кредиторът ще счита кредита за предсрочно изискуем, тъй като съдът е установил, че към датата на подаване на заявлението е настъпил падежът на всички вноски по кредита. Нещо повече, в конкретната хипотеза в извлечението от счетоводните книги на банката, приложено към заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение, като основание на претендираното вземане освен предсрочна изискуемост е посочен и изтекъл матуритет на вноските. Наличието на задължителна практика по правния въпрос, с която обжалваното решение е съобразено, изключва наличието на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Въпросът относно възможността извлечението от счетоводните книги да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд, за да уважи предявения иск, е обсъдил събраните по делото доказателства – договор за кредит, анекси към същия и заключението на съдебно – счетоводната експертиза и въз основа на тях е достигнал до извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение всички вноски са с настъпил падеж, не са погасени, като са включени и в извлечението от счетоводните книги на банката. Поради това съдът е приел, че не се касае за предсрочна изискуемост на кредита.
По последния поставен от касатора въпрос относно хипотезите, при които може да бъде обезсилена издадената заповед за изпълнение от исковия съд, са дадени задължителни разяснения в ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.13 от ТР№4/2013 издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване при отхвърляне на иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415 ал.1 от ГПК. Издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила. Следва да се отбележи, че този въпрос не е обуславящ за изхода на производството, доколкото въззивният съд е стигнал до извод за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение, поради което не е обсъждал дали заповедта подлежи на обезсилване.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд.
На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки изричното искане в този смисъл. По делото не са представени доказателства за това, че адвокатско възнаграждение за касационното производство е било уговорено и заплатено от ответника на неговия пълномощник адвокат П..
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №310 от 10.12.2015г. по т.д. №166/2015г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.