4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 844
С. 25.11.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 18 ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Ценка Георгиева
Членове: Илияна Папазова
Майя Русева
като изслуша докладваното от съдията Ц. Г. ч.гр.д. № 5610/2014г., за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Я. С. П. от [населено място], подадена от пълномощника му адв. Н. Д., срещу въззивното определение на Пловдивския апелативен съд, ІІ гр. с-в, № 1355 от 08.07.2014г. по в.ч.гр.д. № 703/2014г., с което е потвърдено определението на Пловдивския окръжен съд, № 1232 от 28.04.2014г. по гр.д. № 3325/2014г., с което е прекратено производството по делото.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно правилото на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
ВКС допуска касационно обжалване на тези определения когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното определение ВКС взе предвид следното.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, въззивният съд е приел, че предявеният от Я. С. П. е недопустим, тъй като очевидно описаните в исковата молба недвижими имоти не изчерпват цялата съпружеска имуществена общност. С постигнатото между страните споразумение по брачното дело, видно от представения препис от решение, има уговорка, че страните поделят определени недвижими имоти, а останалите недвижими имоти следва да останат съсобствени при равни права. Движимите вещи са поделени извънсъдебно. При това положение претенцията е за определяне на по-голям дял от конкретни имоти, което е недопустимо – ТР № 63/84г. ОСГК на ВС.
Частният жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по процесуалноправния въпрос „относно допустимостта на предявения иск по чл. 29, ал. 3 СК при наличие на постигнато споразумение между страните при прекратяване на брака по чл. 99, ал. 3 СК /отм./” и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос „допустимо ли е предявяване на иск по чл. 29, ал. 3 СК при наличие на постигнато споразумение между страните по чл. 49, ал. 4 СК, което не представлява съдебна спогодба по смисъла на чл. 234 ГПК, с което е извършена делба на част от имотите, а останалата част от имотите, някои от които са в съсобственост с трети лица, дори не са индивидуализирани и по отношение на тях не е извършена делба”. За установяване наличието на противоречива съдебна практика касаторът представя няколко съдебни акта, от които определение № 63/26.01.2010г. по ч.гр.д. № 7/10г. ІV г.о. ВКС и ТР № 63/84г. ОСГК на ВС съставляват съдебна практика съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, а останалите актове не са окончателни, липсва отбелязване за влизането им сила и не съставляват съдебна практика – ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, т. 3.
По поставените от касатора въпроси, които касаят допустимостта на иск по чл. 29, ал. 3 ГПК за част от имотите, придобити от бившите съпрузите в съпружеска имуществена общност, е даден отговор с ТР № 63/84г. ОСГК на ВС, с което е прието, че искът по чл. 14, ал. 4, пр. 2 СК /отм./ за определяне на по-голям дял от общото имущество, когато приносът на единия съпруг за придобиване на общите вещи явно и значително надхвърля приноса на другия съпруг, трябва да се предяви за определяне на по-голям дял от цялото имущество, а не от една вещ или група от вещи, представляващи част от общото имущество. Н. на цялото семейно имущество и липсата на искане да бъде определен по-голям дял от цялото имущество е недостатък в исковата молба, който може да бъде отстранен от ищеца в дадения му от съда срок по чл. 100, ал. 1 ГПК. Ако ищецът не отстрани в срока недостатъците, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако е образувано дело, то се прекратява. По същия начин се постъпва и когато нередностите в исковата молба се забележат в течение на производството.
Постановките на ТР № 63/84 г. ОСГК на ВС по приложението на чл. 14, ал.4, изр.2 от СК от 1968 г., не са изгубили значението си, тъй като обхватът на имуществото, по отношение на което съпругът може да предяви иск за определяне на по-голям дял, е очертан по аналогичен начин в нормата на чл. 29, ал.3 СК от 2009 г., в чл. 28, ал.3 СК от 1985 г. и в чл. 14, ал.4, изр. 2 СК от 1968 г. – определение № 74/15.02.2013г. по ч.гр.д. № 493/12г. І г.о. ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. С посоченото определение също е прието, че искът за определяне на по-голям дял от общото имущество трябва да се предяви за определяне на по-голям дял от цялото имущество. Съображенията за това са, че приносът за придобиване на общото имущество може да се изрази в различни форми – влагане на парични средства, на труд, грижи за домакинството и за децата, поради което приносът на единият съпруг може да е значителен в придобиването на конкретна вещ, но незначителен в придобиването на съпружеската имуществена общност като цяло, което налага да се изследва приносът за придобиване на цялото имущество и за него да се определят частите, ако е налице неравенство.
Не е налице противоречие на въззивното определение и с представеното от касатора определение № 74/15.02.2013г. по ч.гр.д. № 493/12г. ІV г.о. ВКС, което е постановено по иск за частична трансформация на лично имущество /а не по иск за по-голям дял от общото имущество/. Приетото в него, че споразумението по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.) в частта за имуществените отношения между бившите съпрузи има договорен характер (ТР № 60 от 1987 г.), поради което въпросът доколко това споразумение препятства възможността съдът да установи друго е въпрос по същество, не противоречи на приетото от въззивния съд по настоящото дело. В случая производството по делото е прекратено не поради наличието на сила на присъдено нещо, а поради изложените по-горе мотиви, че предмет на иска по чл. 29, ал. 3 СК не е цялото имущество.
Предвид изложеното ВКС намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното противоречие в съдебната практика, а при наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси, същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд, ІІ гр. с-в, № 1355 от 08.07.2014г. по в.ч.гр.д. № 703/2014г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: