2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 845
гр. София, 02.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 31 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Н. и С. В. Натова срещу решение № 444/11.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 587/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 161/14.05.2012 г. по гр. дело № 793/2011 г. на Велинградския районен съд, е уважен конститутивният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД на С. Й. Г. срещу двамата жалбоподатели-съпрузи, като е развален, сключеният на 12.02.2008 г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, извършен във формата на нотариален акт № 96, том І, рег. № 583, нот. дело № 93/12.02.2008 г. на нотариус Г. Хлачев, по силата на който договор, наследодателят на ищеца (и първоначален ищец по делото) И. Й. Г. е прехвърлил на касатора-ответник Д. Б. Н. собствените си 1/3 идеална част от дворно място и втори жилищен етаж от построената в него жилищна сграда (подробно описани, ведно с принадлежностите им), находящи се в [населено място], срещу задължението на последния да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, докато е жив; в тежест на двамата касатори са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на касаторите, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните шест правни въпроса: 1) освен да прехвърли собствеността върху недвижимия имот, има ли прехвърлителят по договор за гледане и издръжка, още задължение и да предаде владението на имота на приобретателя; 2) има ли прехвърлителят по договор за гледане и издръжка, който си е запазил пожизнено право на ползване върху прехвърления недвижим имот, задължения на ползвател по чл. 57, ал. 1 от ЗС; 3) приложим ли е чл. 9 от ЗЗД при алеаторния договор за гледане и издръжка, респ. – могат ли страните по него свободно да уговарят обема на длъжниковото задължение за гледане и издръжка; 4) трябва ли приобретателят по договор за гледане и издръжка да заживее в едно домакинство с прехвърлителя, за да е изправна страна по договора; 5) представлява ли незаплащането от страна на приобретателя по договор за гледане и издръжка на консумативите за ток, направени от прехвърлителя, неизпълнена част от задължението на приобретателя по договора, която да е значителна с оглед интереса на кредитора; и 6) длъжен ли е първоинстанционният съд в доклада си по чл. 146 от ГПК да посочи точно и конкретно как се разпределя доказателствената тежест – за кои факти тя е за ищеца и за кои факти – за ответника, и да укаже на страните за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. По отношение на първите два, материалноправни въпроса, касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на третия, материалноправен въпрос, се навеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като се поддържа той да е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 217/26.05.2011 г. по гр. дело № 999/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 912/30.10.2008 г. по гр. дело № 3136/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 3/02.02.2009 г. по гр. дело № 4360/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК). По отношение на четвъртия и петия, материалноправни въпроси, се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се поддържа те да са разрешени от въззивния съд в противоречие – първият от тях (четвъртият) – с последните две посочени решения на ВКС, а вторият от тях (петият) – с решение № 1251/29.12.2008 г. по гр. дело № 5220/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК). По отношение на шестия, процесуалноправен въпрос, касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат той да е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. Й. Г. (наследник и процесуален правоприемник на починалия в хода на делото прехвърлител по договора и първоначален ищец И. Й. Г.), в отговора си излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира и пред настоящата съдебна инстанция присъждане на разноските по делото.
Първият правен въпрос, формулиран в изложението на касаторите, е разрешен с обжалваното решение от въззивния съд, който е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателите-ответници за неизпълнен договор от страна на прехвърлителя, който, след като по договора си е запазил правото на ползване върху имота, не им е предал владението върху него и не ги е допускал там. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че предвид характера и естеството на този вид ненаименовани алеаторни договори като процесния, от момента на подписване на договора във формата на нотариален акт правото на собственост преминава на страната на приобретателя, с което се изчерпват задълженията на прехвърлителя към него, като от същия момент за приобретателя възникват задълженията да гледа и издържа прехвърлителя. Това разрешение е в пълно съответствие с посоченото и представено от самите касатори по делото, решение № 217/26.05.2011 г. по гр. дело № 999/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), в което също е прието следното: „Правата на прехвърлителя по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за грижи и издръжка се основават на прехвърленото право на собственост, а правата на приобретателя по такъв договор – на изпълнението на задълженията за издръжка и гледане, затова в тежест на приобретеля е да докаже, какво е изпълнил по договора. Прехвърлителят не е длъжен да посочва, в какво се състои неизпълнението, нито да доказва липсата на изпълнение. Той е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост, с което установява задължението на приобретателя да предостави уговорените грижи и издръжка”. Следва да се отбележи и че това разрешение е още по-очевидно в случаи като настоящия, когато прехвърлителят си е запазил вещното право на ползване върху прехвърления с алеаторния договор имот, и упражнявайки това ограничено вещно право – ползвайки и обитавайки имота, той несъмнено няма задължение да предава фактическата власт върху него на придобилия само голата собственост приобретател. По тези съображения, макар този (първи по ред в изложението) материалноправен въпрос да представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, след като той е разрешен от въззивния съд в съотвествие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, то по отношение на него не е налице наведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и развали процесния алеаторен договор, въззивният съд е приел, че е налице пълно неизпълнение на задълженията на касаторите-ответници по него за гледането и издръжката на прехвърлителя, като особено съществено е това неизпълнение през последните три-четири месеца от живота на прехвърлителя, починал двадесетина дни след предявяването на иска. Окръжният съд е достигнал до този извод, като след изключително подробно обсъждане и анализ на доказателствата по делото е приел, че през този значителен период от време категорично е установено, че ответниците не са изпълнявали договорните си задължения – нито са носели храна на прехвърлителя, нито са чистели жилището, нито са го издържали, нито по някакъв начин са отстранили пречките, довели до прекъсване на електричеството в дома му през този период поради незаплащане на сметките за него. През същия този период те напълно са се дезинтересирали от съдбата на прехвърлителя и са били в особено обтегнати отношения с него, като категорично по делото е установено, че през същото време за прехвърлителя основно се е грижела неговата племенница, която му е носела топла храна и вода, перяла е дрехите му, осигурила му е електрическо захранване чрез прекарване на кабел за една нощна лампа в стаята му. Въззивният съд е изложил и съображения, че съгласно правната теория и константната съдебна практика, задълженията по алеаторния договор за издръжка и гледане не могат да се изпълняват частично, а следва да се изпълняват трайно и непрекъснато, ежедневно и ежечасно, което предполага и „евентуално” заживяване в едно общо домакинство на прехвърлителя и приобретателя по договора. В тази връзка е прието и че е безспорен факт по делото, че поради своенравния си характер прехвърлителят не е допускал външни хора в жилището си, включително двамата ответници, но че последните – при тази липса на съдействие от страна на кредитора, предвид характера и естеството на процесния договор и начина на изпълнението му, също съгласно константната съдебна практика, са могли да се освободят от натуралните си задължения за гледане и издръжка, единствено като поискат по съдебен ред тяхното трансфомиране в паричен еквивалент, което те не са направили и се явяват неизправна страна по договора.
Вторият, третият и четвъртият материалноправни въпроси, макар и да са намерили разрешение в мотивите към обжалваното въззивно решение, не са обуславящи горните решаващи изводи на въззивния съд за уважаването на предявения иск, поради което тяхното разрешаване не е от значение и за крайния изход на спора по делото. Поради това, тези три правни въпроса не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Действително, в мотивите към обжалваното решение – в отговор на доводи на жалбоподателите-ответници по делото, въззивният съд е приел, че „в случая е абсолютно неприложим институтът на чл. 57, ал. 1 от ЗС, нито чл. 9 от ЗЗД, тъй като алеаторният договор не предвижда каквото и да било отклонение на приобретателя от задълженията му за издръжка и гледане”. От друга страна, обаче, въззивният съд е обсъдил и уговорената между страните – именно в рамките на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, клауза в процесния договор, съгласно която изпълнението на задълженията за гледане и издръжка по него следва да е такова, че да осигури на прехвърлителя „спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, докато е жив”. Това очевидно не е било постигнато – предвид горните решаващи мотиви за пълно неизпълнение на договорните задължения на ответниците, особено в последните няколко месеца от живота на прехвърлителя, когато е налице пълно дезинтерезиране на приобретателите-ответници от неговата съдба. Също в тази връзка и в отговор на твърденията и доводите на ответниците по делото, окръжният съд (както вече беше посочено – след обстойно обсъждане на доказателствата по делото) е приел и че по делото не е установено по безспорен начин прехвърлителят да е отказвал и да не е искал от приобретателите-ответници да не му заплащат разходите за електроенергия, вода и други консумативи, тъй като е установено, че между тях е възникнал конфликт именно на тази основа и че в резултат от неплащането токът е бил прекъснат за един продължителен период от време – фактически до смъртта на приобретателя. В тази връзка следва да се отбележи и че в съдебната практика, и най-вече – в задължителната такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, никога не е имало колебания, че макар прехвърлителят по алеаторен договор за гледане и издръжка, включително когато си е запазил вещното право на ползване върху имота и – съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗС, поначало да има задължения да заплаща на съответните дружества – обществени снабдители консумативните разноски за електричество, парно отопление, питейна вода и пр., които той ползва, то тези разходи несъмнено се включват и са част от ежемесечната му издръжка, за която е поето задължение от приобретателя по договора. В този смисъл, разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от ЗС (която има диспозитивен, а не императивен характер в отношенията между собственик и ползвател) – в частта й относно консумативните разноски е неприложима в отношенията между прехвърлителя и приобретателя по алеаторния договор за гледане и издръжка, в какъвто смисъл е и приетото от въззивния съд в случая, респ. – тази правна норма е без никакво значение за спора по делото. Както вече беше посочено, въззивният съд е приел, че изпълнението на задължението за гледане и издръжка (което следва да е трайно и непрекъснато, ежедневно и ежечасно) предполага поначало („евентуално”, както буквално е записано в мотивите към обжалваното решение) заживяване в едно общо домакинство на прехвърлителя и приобретателя по договора. Решаващите мотиви на окръжния съд за пълно неизпълнение на договора от страна на ответниците, обаче не са обусловени от този негов извод, а (както също беше посочено по-горе) – от установените по делото, пълна незаинтересованост от тяхна страна спрямо съдбата на прехвърлителя, неполагане на елементарни грижи за него и недаване на никаква издръжка през последните няколко месеца от живота му, както и от извода, че при неоказаното от страна на приобретателя съдействие за изпълнение, ответниците не са поискали по съдебен ред трансформация на натуралните си задължения в парични.
Петият изведен от касаторите, материалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от жалбоподателите, решение № 1251/29.12.2008 г. по гр. дело № 5220/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК). При разгледания с последното казус, е прието за установено, че приобретателят по алеаторния договор за издръжка и гледане, през цялото време на действие на договора – до смъртта на прехвърлителката, е изпълнявал всички останали свои задължения по него, като е извършвал необходимото за задоволяване на конкретните нужди на прехвърлителка чрез полагане на личен труд – почистване, пазаруване, пране, чрез предоставяне на средства за закупуване на лекарства и храна, както и чрез проява на заинтересованост и грижи. С оглед на това, установеното по това дело незаплащане от приобретателя на дължимите суми за електроенергия и парно отопление, е прието от съда за незначително неизпълнение с оглед интересите на кредитора по смисъла на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД. Както стана ясно, обстоятелствата по настоящото дело са напълно различни – налице е не само незаплащане на консумираната електроенергия, довело до прекъсване на електрозахранването в жилището на приобретателя за няколко месеца, а и пълна незаинтересованост към него и неполагане на никакви грижи и недаване на никаква издръжка от страна на приобретателите през този период. Поради това и изводът на въззивния съд в обжалваното решение, че в случая не се касае за несъществено неизпълнение на договорните задължения за гледане, като поддържане на хигиена в жилището, пране и задоволяване на други битови нужди на прехвърлителя, включително неплащане на консумирания от него ток, не е в противоречие с приетото в цитираното решение, представено от касаторите.
Шестият изведен от касаторите, процесуалноправен въпрос, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено от жалбоподателите, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК). В последното, както и в цитираните в него, други решения на ВКС е прието, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, разпоредбата на чл. 146 от ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства; че от този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК; че когато липсват указания, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да го извърши и затова, направено доказателствено искане от страна за първи път във въззивната жалба, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, е допустимо поради основанията по чл. 266, ал. 3 от ГПК; и че въззивният съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения и при нарушаване на чл. 146 от ГПК от първоинстанционния съд – да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване. В обжалваното решение – в отговор на оплакванията във въззивната жалба на ответниците (с която не са и направени доказателствени искания), въззивният съд е приел, че докладът на първоинстанционния съд по делото отговаря на всички процесуални изисквания, визирани в разпоредбата на чл. 146 от ГПК – разпределена е коректно от районния съд доказателствената тежест между страните, като са дадени и конкретни указания кои от твърдяните от страните обстоятелства, съответно – в исковата молба и в отговора по чл. 131 от ГПК, подлежат на доказване, като в тази връзка са допуснати и събрани всички поискани от страните доказателства, допустими, необходими и относими към предмета на спора. Тези изводи на въззивния съд по настоящото дело, по никакъв начин не противоречат на цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, израз на която е и посоченото от касаторите, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Следва да се отбележи и че несъгласието с тези изводи на въззивния съд, изразено в изложението на жалбоподателите, не представлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а оплакване за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, т.е. навеждане на касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, което е недопустимо да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите, общи, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не се следват, претендираните от него разноски за производството пред настоящата съдебна инстанция, тъй като не се установява той да е направил такива разноски, за каквито не е представил и списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 444/11.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 587/2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.