О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 845
София,23.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2945/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба.,вх.№4702/28.4.2016 г. подадена от адв. А. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място], против въззивно решение №112/17.3.2016 г. по гр.д.№62/2016 г. по описа на Плевенския окръжен съд, II въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение №1693/03.12.2015 г. по гр.д.№2685/2015 г. по описа на Плевенския районен съд, X. граждански състав, с което [фирма] – П., е осъдено да заплати на Д. Т. А. от [населено място], сумата 16783,31 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултатна трудова злополука от 12.12.2011 г., изразяваща се в разлика между получавано от Д. А. обезщетение за временна нетрудоспособност и трудовото му възнаграждение, което би получавал, за периода от 12.12.2011 г. – 12.12.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2011 г., до окончателното й изплащане, както деловодни разноски.
Въззивният съд е приел, че „Нормата на чл. 200, ал.3 КТ регламентира, че работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.
Спорен по делото е въпросът дали работник, работил по сключен на основание чл.68 ал.1 т.2 КТ трудов договор има право да претендира имуществени вреди от работодателя след изтичането на срочния му трудов договор.
По въпроса е формирана задължителна практика по реда на чл.290 ГПК в решение №282/28.04.2010 г. на ВКС, постановено по гр.д.№622/2009 г., III г.о.
С определение № 556 от 01.06.2009 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с поставения въпрос – за възможността – работник, работил по сключен на основание чл.68 ал.1 т.2 КТ договор- да претендира на основание чл.200 от КТ имуществени вреди от работодателя, след изтичането на срочния му трудов договор.
Отговорът на въпроса, във връзка с който е допуснато касационното обжалване е, че действително срочният характер на трудовото правоотношение не изключва отговорността на работодателя по чл.200 КТ /тъй като определящо е наличието на трудово правоотношение към момента на настъпване на трудовата злополука/, но за да се ангажира отговорността на работодателя следва да се установи наличието на установените в чл.200 КТ общи предпоставки – вреда/увреждане на здравето на работника/,неблагоприятен резултат /настъпила неработоспособност при това през време и във връзка или по повод на извършваната работа/ и причинна връзка между увреждането и резултата /резултатът трябва да е пряко следствие от внезапното увреждане на здравето,а не от други обстоятелства/. За да е основателен искът, следва кумулативно да са налице изброените предпоставки.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че по делото безспорно е установено, както и не се спори между страните, че въззиваемият Д. А. е работил при въззивното дружество въз основа на сключен трудов договор №13/12.08.2011 г., като е заемал длъжността „строителен работник”, с място на работа-Германия, [населено място], на обект- Основно училище.
По делото е безспорно установен също фактът на настъпването на трудова злополука на дата 12.12.2011 г., приета за такава от НОИ с разпореждане № 82/16.12.2011 г.; като между страните не се спори, че по време на настъпване на трудовата злополука въззиваемият се е намирал в трудовоправни отношения с въззивното дружество.
С оглед влязлото в сила решение №549/14.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№657/2014 г. по описа на ОС-гр.П., което не е допуснато до касационно обжалване с определение №548/19.05.2015 г. по гр.д.№828/2015 г. на ВКС, в случая е изключена допусната „груба небрежност“. Не се спори между страните за настъпването на неблагоприятен резултат, вследствие трудовата злополука, като съобразно приложената медицинска документация, вкл. СМЕ при предишното разглеждане на делото, увреждането е вследствие на същата. В приложеното решение на ТЕЛК е постановено също, да се оправдае временната неработоспособност на ищеца, до дата 20.12.2012 г., включително.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че предпоставките за уважаване на иска в размера, определен със ССчЕ, са налице и същите се явяват доказани, а срочността на договора не се явява пречка да се присъди на въззиваемия търсеното обезщетение, като вредата по смисъла на чл. 200, ал. 3 КТ трябва да се търси като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил, ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/или пенсията по общественото осигуряване, тъй като само между тези величини има причинно-следствена връзка. По отношение цитираното от въззивния жалбоподател решение №723/01.12.2010 г. на ВКС, постановено по гр.д.№290/2010 г., III г.о., касационното обжалване по същото е допуснато по материалноправния въпрос страдащ от професионално заболяване работник с призната 50% трайно намалена работоспособност има ли право на обезщетение по реда на чл.200 КТ, което не е относимо в процесния случай.
По отношение изложените аргументи от страна на въззивното дружество, досежно обстоятелството, че в трудовия договор бил уговорен срок до изтичане на срока на разрешителното за работа, то, видно от показанията на свидетеля Т. при разпита му на 07.01.2014 г., на всички работници разрешителни са били изваждани месец за месец. С оглед обстоятелството, че видно от договора за строителство, сключен между въззивния жалбоподател и немското дружество B. H.-u. T. G. [населено място], Г., изпълнението по същия е следвало да започне на 01.08.2011 г. и да завърши до 24.03.2012 г., по делото липсват данни трудовите договори на работещите на обекта да са прекратявани всеки месец, с оглед месечния срок на издаваните им разрешителни. В тази връзка и доколкото по делото липсват ангажирани от страна на дружеството-въззивен жалбоподател доказателства за приключване на обекта на посочената дата в договора за строителство, до която е било предварително определено, че същият ще приключи- 24.03.2012 г., така направените възражения от страна на въззивното дружество се явяват неоснователни и недоказани. Установяването на факта, че обектът е завършен на посочената предварително дата в договора за строителство е било изцяло в интерес на въззивното дружество, като същото не е приложило доказателства за това. По делото липсва и приложен акт за прекратяване на процесния трудов договор от страна на въззивното дружество-работодател, който да констатира прекратяването на същия с оглед настъпване на предвиденото в него условие. Отделно от казаното дотук, разпитаният свидетел В. Т. в своя разпит, посочва, че се върнал отново в Германия на 5 или 7 януари 2012 г., след като придружил въззиваемия до България след изписването му от немската болница. Свидетелят допълнително сочи, че се връща да работи многократно там, тъй като в България нямало работа, и че двамата с въззиваемия са работили заедно и преди, в България и Германия.
В тази връзка настоящият съдебен състав намира постановеното решение на районния съд за правилно и законосъобразно поради което същото следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По разноските:
С оглед изразените претенции на въззивното дружество, обективирани в представения списък на разноски, за присъждане на такива по гр.д.№2912/2013 г. по описа на РС-гр.Плевен, по в.гр.д.№657/2014 г. по описа на ОС-гр.Плевен, по гр.д.№2685/2015 г. по описа на РС-гр.П., следва да се посочи, че при предходното си произнасяне въззивната инстанция се е произнесла с влязлото в сила решение №549/14.11.2014 г., постановено по в.гр.д.№657/2014 г. досежно разноските пред ОС-гр.Плевен и пред РС-гр.Плевен по гр.д.№2912/2013 г. по описа на РС-гр.Плевен, като е съобразила исковите претенции в частта им, в която спорът е разгледан по същество. Прието е, че по решението, в обезсилената му част- по иска, предмет на настоящето производство, следва да се произнесе съдът при новото разглеждане на делото. В тази връзка районният съд се е произнесъл по разноските, направени по гр.д.№2685/2015 г. по описа на същия. При този изход на делото не се дължат разноски за въззивното дружество пред настоящата инстанция.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.В случай, че работникът е работил по срочен трудов договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ, има ли право да претендира имуществени вреди за срок, след като трудовият му договор е изтекъл ?, 2. За да бъде уважен иск на основание чл.200 КТ за неимуществени вреди, следва ли работникът да е доказал, че увреждането е единствената причина той да е в невъзможност да упражнява труд и да реализира трудови доходи ?, 3. Коя е базата, от която следва да се определи разликата на обезщетението за имуществени вреди по чл.200 КТ за периода, след като срочният трудов договор е изтекъл – последното получено трудово възнаграждение в чужбина или трудовото възнаграждение, определено в България за съответната длъжност ? и 4. Как следва да бъде определена дължимата лихва при присъдено обезщетение за имуществени вреди по чл.200 КТ, при което главницата се формира като сума от периодично дължими месечни вноски/разлика между трудово възнаграждение и получаване на обезщетение за неработоспособност/ в период от 12 месеца ? Допустимо ли е присъждането на лихва върху сумата за целия период, считано от датата на увреждането, т.е. от първия ден на претендирания период?
Представят се решения на ВКС по чл.290 ГПК, подробно посочени в изложението.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Д. Т. А., посредством процесуалния си представител – адв. Л. Р., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок,, поради което е процесуално допустима.
Поставените въпроси отговарят на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Този от тях, по който въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване е въпросът „В случай, че работникът е работил по срочен трудов договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 КТ, има ли право да претендира имуществени вреди за срок, след като трудовият му договор е изтекъл ?“.
На касационния жалбоподател следва да се укаже в седмичен срок от получаване на съобщението и настоящото определение да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 336 лева, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №112/17.3.2016 г. по гр.д.№62/2016 г. по описа на Плевенския окръжен съд, II въззивен граждански състав.
УКАЗВА на касационните жалбоподатели да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 336/триста тридесет и шест/ лева в седмичен срок от получаване на съобщението и настоящото определение и да представят в същия срок платежен документ за внесената държавна такса, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната, и делото прекратено.
Делото да се докладва на председателя на ІV г.о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: