О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 847
гр. София, 12.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
Членове: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 60112 от 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу решение № 2416 от 21.03.2016г. по в.гр.дело № 7112/2015г. на Софийския градски съд, ГК, ІV-Б въззивен състав, с което е отменено решение от 14.04.2015 г. по гр.д.№ 64698/ 2014 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 76 състав, и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за признаване за установено, че ответника П. п. „Г., със седалище в [населено място], пл. „България“ № 1, НДК, Административна сграда, ет. 17, дължи на [фирма] сумата 23 400 лева, претендирана като неустойка за м. април и м. май 2014 г. „по развален“ договор за наем от 18.03.2013 г. /т.7.1/, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 44863/ 2014 г. на СРС, 76 състав. С обжалваното решение въззивният съд е осъдил [фирма] да заплати на ПП „Г.“ сумата 468 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано – отменителни касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Съгласно указанията на въззивния съд, касаторът е представил допълнителна молба с вх. № 65090 от 12.05.2016г., в която сочи, че представя писмено изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но в изложението не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, не е посочено и кое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване поддържа касаторът.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в исковия процес/ – Политическа партия „ГЕРБ“ подава писмен отговор, в който моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК по граждански спор, с цена на иска над 5 000 лева, но не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК /общо и допълнителни/ за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало и съществувало валидно наемно правоотношение, по което ищецът е наемодател, а ответникът – наемател, със срок на действие от 20.03.2013г. до 20.02.2014г., което при липсата на изявление на някоя от тях за развалянето му по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД или за прекратяването му към 20.02.2014г., е трансформирано от срочно в безсрочно при условията на чл.236, ал.1 ЗЗД. Според направените от страните непротиворечиви фактически твърдения след посочената в процесния договор крайна дата на уговорения помежду им срок на действие – 20.02.2014 г., ползването на процесния имот от страна на наемателя е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, което обосновава извод, че след 20.02.2014г. и към 31.03.2014г., а и след това, са били обвързани от безсрочно наемно правоотношение с предмет процесния недвижим имот. Независимо от наличните по делото данни за готовност на наемателя да освободи и върне имота на наемодателя непосредствено след посочената дата /20.02.2014г./, а именно през м.03.2014г. и през м.04.2014г., фактическото връщане /предаване/ на наетия имот е осъществено на 31.07.2014г., когато е съставен констативен протокол в рамките на нотариално производство по чл.569, т.3 вр. чл.593 ГПК. Към тази именно дата, предвид отправената от ответника – наемател до ищеца – наемодател нотариална покана от 16.07.2014г. и дадения в нотариалната покана на ищеца от 28.07.2014г. отговор, че очаква връщане на наетата вещ до 31.07.2014г., съществуващото между страните наемно правоотношение следва да се счита за валидно прекратено. Според СГС няма основание за приемането на извод, че преди 31.07.2014г. наемното правоотношение между страните е било валидно прекратено в някоя от възможните хипотези, предвидени в приложимия закон – ЗЗД, като напр. чрез разваляне на договора при условията на чл.87, ал.1 ЗЗД от страна на наемодателя като изправна страна; с едномесечно предизвестие, отправено от някоя от страните до насрещната страна – при условията на чл.238 ЗЗД; или по тяхно общо съгласие, обективирано в писмен акт- арг. чл.20а, ал.2 ЗЗД. Към края на м. 03.2014г. трансформираното в безсрочно наемно правоотношение не е било прекратено или развалено и не е възникнало задължение за ответника- наемател да върне наетата вещ /имот/, поради което и не е възникнало процесното субективно право на договорна мораторна неустойка за забавено изпълнение на това задължение.
Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на предявения установителен иск и при евентуална преценка за възникване на субективното право на процесната договорна неустойка, тъй като с оглед критериите по чл.92, ал.2 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06. 2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС разрешение, уговорената в т.7.1 от процесния наемен договор неустоечна клауза се явява нищожна като накърняваща добрите нрави /чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД/ – от съдържанието й следва, че е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предпоставките за нищожност на процесната договорна неустойка поради противоречие с добрите нрави са ценени към момента на сключване на процесния наемен договор. В клаузата на т.7.1 от процесния договор за наем е предвидена договорна неустойка за наемателя при неизпълнение на задължението му да върне имота след прекратяване на договора в размер на „утроената наемна цена по т.2.1, по – горе за всеки месец“. Претендираната от ищеца неустойка е за м. април 2014 г. /11 700 лв. или 3 х 2 000 евро/ и за м. май 2014 г. /11 700 лв. или 3 х 2 000 евро/ и възлиза на 23 400 лева общо /посочена като равностойност на 12 000 евро/ за посочения 2 – месечен период, за който в условията на действащ между страните договор за наем ищецът- наемодател би получил наемна цена от 4 000 евро или 7 823.32 лв. /при официален курс 1 евро = 1.95583 лв./ общо. Така дефинирана, по преценка на въззивния съд процесната неустоечна клауза е нищожна, тъй като съотношението на неустойката спрямо договорената месечна наемна цена, определена за същия период от време, към момента на сключване на наемния договор, излиза извън посочените по – горе функции на наустойката, поради което и не би следвало да бъде присъждана на ищеца.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, а подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2416 от 21.03.2016г. по в.гр.дело № 7112/2015г. на Софийския градски съд, ГК, ІV-Б въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ