О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр. София, 07.02.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2701/2017 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
С определение № 1 от 02.01.2018 г. по настоящото дело, в производството по чл. 288 от ГПК съдът е постановил спиране на делото, на основание чл. 229, ал. 1, т.7, вр. чл. 292 от ГПК, до приемане на решение по тълкувателно дело № 1 от 2017 г. на общото събрание на гражданската колегия на ВКС.
По това тълкувателно дело е прието тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС, ОСГК.
С оглед на това обстоятелство производството по настоящото дело следва да бъде възобновено служебно, на основание чл. 230, ал. 1 от ГПК, тъй като са отстранени пречките за движението му.
Производството е образувано по касационна жалба на Апелативна прокуратура – Варна срещу решение № 66/5.05.2017 г. по гр. д. № 44/2017 г. на Апелативен съд – Варна в ЧАСТИТЕ, с които след отмяна на решение № 244/08.12.2016 г. по гр. д. № 268/2016 г. на Окръжен съд – Шумен в частта, с която са отхвърлени предявените от ищеца Р. П. Х. против касатора искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, за разликата над 15 000 лв. до 25 000 лв. и на обезщетение на причинени имуществени вреди, за разликата над 3 665 лв. до 7 715 лв., настъпили в резултат на незаконни обвинения, по които е налице частично прекратяване на наказателното производство и частично оправдаване от наказателния съд, като е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на ищеца още 10 000 лв. по претенцията за обезщетение на неимуществените вреди (общо 25 000 лв.) и още 4 050 лв. по претенцията за обезщетение за имуществените вреди, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения за защита по водените наказателни производства (определени на 7 250 лв.), както и заплатени в полза на органите на съдебна власт разноски (определени на 465 лв.), последните присъдени по НОХД № 130/2014 г. на Окръжен съд – Шумен и в ЧАСТИТЕ, с които е потвърдено цитираното първоинстанционно решение в осъдителната му част – за сумата от 15 000 лв. по иска за обезщетяване на неимуществените вреди и за сумата от 3 665 лв. по иска за обезщетяване на имуществените вреди.
В частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната част на предявените искове над 25 000 лв. до претендираните 200 000 лв. – по иска за обезщетение на неимуществени вреди и над 7 715 лв. до претендираните 15 179 лв. – по иска за обезщетение на имуществени вреди, както и в частта, с която е ОБЕЗСИЛЕНО първоинстанционното решение по иска за присъждане на сумата от 3 000 лв. – обезщетение за търпени имуществени вреди под формата на извършени транспортни разходи във връзка с пътувания от гр. Нови пазар до гр. Шумен и гр. Варна, и обратно, причинени от незаконните обвинения, по които е налице частично прекратяване на наказателното производство и частично оправдаване от наказателния съд, и е ПРЕКРАТЕНО производството в тази му част, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Ответникът Р. П. Х., чрез адв. П. е подал отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
В обжалваното въззивно решение е прието наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 282, ал.3, вр. с ал. 2 и ал. 1 от НК, за което е изготвен и внесен в съда обвинителен акт и образувано НОХД № 451/2009 г. на Окръжен съд – Шумен и ВНОХД № 3382011 г. на Апелативен съд – Варна, а в последствие воденото наказателно производство по това обвинение е прекратено от прокуратурата, както и за незаконното обвинение за извършено престъпление по чл. 254а, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, по което е постановена оправдателна присъда. За деянието по чл. 311 ал. 1 от НК, за което на ищеца е било повдигнато обвинение, макар да не му е наложено наказание, е установено, че държавата не следва да отговаря, защото същият е бил признат за виновен в неговото извършване – квалифицирано като такова по чл. 311, ал. 2 от НК, маловажен случай на състава по чл. 311, ал. 1 от НК. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство (вкл. и съдебна фаза) по първото от посочените по-горе две обвинения (по чл. 282, ал. 3 от НК) – за периода от 20.07.2007 г. – когато е привлечен като обвиняем, до 28.06.2013 г., когато е постановено частичното прекратяване на производството (по това обвинение) – общо 5 години и 11 месеца, както и времетраенето на второто (по чл. 254а, ал. 2 от НК), вкл. и в съдебна фаза, считано от 19.04.2013 г. – когато ищецът е бил привлечен като обвиняем отново, до 11.03.2016 г., с постановяване на оправдателна присъда от ВКС години, или 2 години и 11 месеца. Въззивният съд е определил общата продължителност на воденето срещу ищеца наказателно производство по всичките обвинения, вкл. тези, по които производството е било прекратено и тези, по които е оправдан, от 9 години и 8 месеца като значително надхвърляща разумните срокове за провеждане на наказателно производство във всичките му фази, независимо от голямата фактическа сложност на делото. Съобразен е и факта на двукратното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, накърняващи правото на защита на подсъдимите. Прието е, че само по себе си обстоятелството на водено наказателно производство е своеобразна репресия срещу привлечените към наказателна отговорност лица и оказва негативно въздействие върху тях. Съдът е отчел общественото положение на ищеца към датата на воденото наказателно производство – кмет на община Нови пазар и е анализирал в детайли характерът на тази публична длъжност, повишените изискванията към нравствените и професионални качества на личността, която я заема след избор, както и е обосновал неблагоприятните последици от незаконното обвинение за деяния, извършени именно в това му длъжностно качество. Засиленият интензитет на търпените неимуществени вреди е изведен от разколебаното в резултат на тези незаконни обвинения обществено доверие и авторитет на ищеца сред неговите съграждани, накърнената му професионална и социална сфера и реализация, предвид по – високите изисквания към него, като публична личност. Въззивният съд е обосновал съображения за последиците от незаконното обвинение върху физическото и психическо здраве на ищеца, засилената тревожност, с която е посрещал и изпращал поредното заседание по делото, постоянното му терзание с въпроса „кому е необходимо това“, обострянето на различни заболявания, поради получения стрес от незаконното обвинения в престъпления, едно от които е тежко. Установено е като обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и това, че на въпросните обвинения е дадена гласност в местни и национални (печатни и електронни) медии. Отречено в случая е приложението на чл. 5 от ЗОДОВ, с оглед възражението на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат, последицата от което е намаляване на отговорността на държавата – арг. т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Анализирана е установената по делото фактическа обстановка и е прието да липсват действия, процесуално поведение и прояви на привлеченото към наказателна отговорност лице по процесните обвинения, които да ангажират и неговата отговорност за настъпване на вредоносния резултат, като недобросъвестно създаване на предпоставки за повдигане и поддържане на такива обвинения, въвеждане на разследващите органи в заблуждение, за да се забави или опорочи разследването, депозиране недобросъвестно на неистински признания и пр. При тези конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага и общата продължителност на това засягане (воденото наказателно производство във всичките му фази по незаконните обвинения), както и неговият интензитет, като е установил пряката им и непосредствена връзка с увреждането (незаконното обвинение), въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 25 000 лв.
По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за търпени имуществени вреди от извършени разходи за адвокатски хонорар, въззивният съд е определил обезщетението като е съобразил релевантните по спора факти и обстоятелства: извършените плащания на адвокатското възнаграждение – три договора за правна защита и съдействие (съответно по НОХД № 451/2009 г. на ОС – Шумен, за сумата от 5 000 лв., платени на 12.10.2009 г.; по ВНОХД № 33/2011 г. на АС – Варна, за сумата от 5 000 лв., платени на 01.03.2011 г. и по НОХД № 407/2013 г. на ОС – Шумен, за сумата от 2 500 лв., платени на 28.11.2013 г.); видът и тежестта на обвинението, както и броят на престъпленията, за които лицето е привлечено да отговаря към датата на подписване на съответния договор и извършване на всеки един от разходите; минималният размер на адвокатското възнаграждение към датата на подписване на договорите и извършване на разноските, установен в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакция ДВ, бр. 2 от 2009 г.) според санкцията за всяко от престъпленията, за които е повдигнато обвинение на ищеца; при липсата на други критерии за изчисление, с оглед заплащането на обща сума по всеки един от договорите за правна помощ, съдът е дефинирал разноски според принципа на пропорцията за защита по всяко обвинение, вкл. и за това, в извършването на което ищецът е признат за виновен, и по всеки от договорите; изключително високата фактическа и правна сложност, с която се е отличавало наказателното производство срещу ищеца. Така за обвинението по чл. 282, ал. 3 от НК (наказуемо с лишаване от свобода до 10 години), при минимален размер на адвокатското възнаграждение от 500 лв., и определена и присъдена като обезщетение за имуществени вреди общо сумата 6 000 лв. (по първите два договора за правна защита, с редукция на принципа на съотношението), за първоинстанционно и въззивно съдебно производство, проведена нова досъдебна фаза с последвало частично прекратяване по това обвинение, а за обвинението по чл. 254а, ал. 2 от НК (наказуемо с лишаване от свобода до 5 години) при минимален размер на възнаграждението от 300 лв., е определено обезщетение за имуществени вреди от 1 250 лв. (по третия договор за правна защита, отново с редукция), за проведено първоинстанционно, въззивно и касационно производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Намира, че обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, тъй като въззивният съд не е направил самостоятелен анализ на събрания по делото доказателствен материал, за да достигне до собствени правни изводи и че липсват мотиви за наличие на причинна връзка между незаконните обвинения и причинените вреди. Счита също така, че по въпроса за определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ, обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 300/22.10.2015 г. по гр. д. № 527/2015 г., IV г. о.; Решение № 323/29.12.2015 г. по гр. д. № 2850/2015 г., III г. о.; както и задължителна такава – ППВС № 4/1968 г. – т. ІІ и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК – т. 3 и т. 11.
Гореизложеното, без да се формулира конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в решението му, по същество представлява несъгласие на касатора с правните изводи на решаващия състав и изразява позицията на страната по правилността на въззивното решение. В първия случай те са свързани с твърденията за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество, което обаче е неотносимо в стадия по нейната селекция, в производството по чл. 288 от ГПК. Във втория случай доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаят обосноваността на приетите във въззивното решение изводи, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не са правни въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дали съдът е спазил чл. 52 от ЗЗД е въпрос, който засяга правилността на решението. Затова с поставянето му не се въвежда правен въпрос.
Повдигнатият от касатора конкретен правен въпрос има следното съдържание: „Може ли по предявен иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди под формата на заплатен адвокатски хонорар по наказателното производство, същият да се намали поради прекомерност?.“
Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на Решение № 255/02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. и Решение № 332/04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г., и двете на III г. о., ВКС.
Поставеният правен въпрос е обусловил изводите на въззивния съд по предмета на делото в частта за претендираните имуществени вреди като заплатено адвокатско възнаграждение по воденото наказателно производство и формира общо основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В случая обаче не се открива соченото противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС, включително и задължителната такава, намерила израз в приетото ТР № 1/11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК. Възприетото в тълкувателния акт правно разрешение на принципната възможност за определяне на обезщетение по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от заплатено адвокатско възнаграждение в по-малък размер от платения в наказателния процес, не формира в случая допълнително основание за допускане на касационното обжалване.
Обжалваното въззивно решение не се отклонява от разясненията, дадени с посоченото ТР. Решаващият съд е определил размера на търпяната имуществена вреда (по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ) с очертания произход като е извършил необходимото диференциране на дължимото адвокатско възнаграждение за защита по всяко едно от повдигнатите на ищеца обвинения, при съобразяване размера на извършените плащания по приложените договори за правна помощ и като е отчел изключително високата правна и фактическа сложност на воденото наказателно производство. Изтъквайки последното обстоятелство въззивният съд по същество е приел, че ищецът е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение по смисъла на постановките на ТР 1/2018 г. на ВКС, ОСГК, според действителната фактическа и правна сложност на воденото наказателно производство и очакваните труд, и усилия при осъществяването на защитата. Така присъдените имуществени вреди в посочените им по-горе размери са намерени да са в причинна връзка с увреждането (незаконното наказателно преследване) и са възприети като необходима последица от него в размер, съответстващ на действително сторения разход в наказателното производство, т.е. без да бъдат намалявани. Не е налице съществено надвишаване на разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение по смисъла на цитирания тълкувателен акт, поради което въззивното решение не се отклонява от установената задължителна практика. Не се установява и поддържаното противоречие с практиката на ВКС, която касаторът сочи и прилага, тъй като настоящата хипотеза е твърде различна. Касае се за изключително висока правна и фактическа сложност на воденото наказателно производство срещу ищеца (преминало неколкократно в различни фази и стадии, с проведени десетки съдебни заседания – основно на първа инстанция, вкл. и с двукратно връщане на делото от съдебна фаза на прокурора, при повдигнати във времето обвинения за различни деяния, вкл. и постановено частично прекратяване по едно от тях, при упражнен триинстанционен съдебен контрол върху присъдите по част от обвиненията), а заплатените разходи на адвокат са в значително по – нисък размер (при идентична тежест на обвинението) от уговорените хонорари и претендирани имуществени вреди с такъв произход по делата, по които са постановени цитираните по горе две решения на ВКС – Решение № 255/02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. и Решение №332/04.01.2016 г. по гр. д. №2807/2015 г., и двете на III г. о.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА, на основание чл. 230, ал. 1 от ГПК, производството по гр. д. № 2701/2017 г. по описа на ВКС, ГК, Трето отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66/5.05.2017 г. по гр. д. № 44/2017 г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.