2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
гр. София, 03.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1871 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. срещу решение № 455/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 484/2012 г. на Добричкия окръжен съд (Д.). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16/том ІV, стр. 21 от 16.03.2012 г. по гр. дело № 4339/2011 г. на Добричкия районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на А. на Министерството на вътрешните работи (А.) сумата 3 849.84 лв., представляваща, подлежащи на възстановяване разходи за издръжка (стипендия), пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на сключен на 09.08.2000 г. между страните договор № 2183/28.08.2000 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.09.2011 г. до окончателното й изплащане; отхвърлен е иска между същите страни в частта му за сумата 1 489.20 лв., представляваща, подлежащи на възстановяване разходи за обучението му, пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на същия договор, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.09.2011 г. до окончателното й изплащане, поради погасяване на това вземане чрез извършено доброволно плащане в хода на производството по делото; и е отхвърлен иска между същите страни в останалата му част – за разликата над сумата 5 339.04 лв. до 5 669.91 лв., т.е. за сумата 330.87 лв., включваща сумата 330.69 лв. – разходи за униформено облекло и сумата 0.18 лв. – разходи за издръжка; в тежест и на двете страни са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. не е подала отговор на жалбата в срока за това.
За да постанови обжалваното решение, в мотивите към него въззивният съд е приел следното: Предявеният по делото осъдителен иск е квалифициран като такъв с правно основание чл. 79 от ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) – за сумата 5 669.91 лв., претендирана като дължими, подлежащи на връщане, поради неизпълнение от касатора-ответник на процесния договор № 2183/28.08.2000 г., разходи за обучение, издръжка и униформено облекло. След обсъждане и преценка на доказателствата по делото, окръжният съд е приел за установено, че жалбоподателят-ответник е завършил А. на МВР при редовен курс на обучение, при действието на ЗМВР (отм.), като при започване на обучението, между страните е бил сключил процесният договор № 2183/28.08.2000 г., по силата на който висшето училище (ищецът) се задължава да го обучава, като му осигури висококвалифицирана подготовка за получаване на висше образование по специалността „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред”, а след завършване на обучението курсантът (касаторът-ответник) се задължава да служи в МВР за срок не по-малък от 10 години. Установено е и че след завършване на учебното заведение на 01.11.2004 г., жалбоподателят-ответник е назначен за дознател в І-во РПУ-Д., като преди изтичане на уговорения 10-годишен срок, със заповед с рег. № К-4251/25.07.2008 г. на министъра на вътрешните работи, той е освободен от служба по негово желание, считано от датата на връчване на заповедта – 01.10.2008 г. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че по отношение на касатора-ответник са възникнали предпоставките за реализиране на отговорността му по неизпълнения, сключен между страните процесен договор, респ. – предпоставките по чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), аналогичен на чл. 198, ал. 3 от действащия ЗМВР от 2006 г. В тази връзка е посочено, че според т.т. 2, 3 и 4 от договора, курсантът дължи възстановяване в полза на учебното заведение на всички разходи за обучение при отстраняването му от обучение поради слаб успех, напускане по собствено желание по време на обучението и при дипломиране, но при отказ да заеме определената му длъжност, при освобождаване от служба, която заема след дипломирането, по собствено желание или по дисциплинарен ред, преди да е изслужил срока от 10 години, като в последната хипотеза разходите се възстановяват пропорционално на неизслужения срок. Окръжният съд е изложил и съображения, че формулировката в договора „разходи за обучение” следва да се тълкува, не в тесния смисъл, възприет от районния съд (всички средства, изразходвани по повод обучението и осъществяването на целия учебен процес, извън предоставените средства за издръжка като стипендии и под друга форма), а в смисъла, който въззивният съд е приел, че е визиран в чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), респ. в чл. 198, ал. 3 от действащия ЗМВР, като е приел и че тези норми в развитие имат и тълкувателен характер относно понятието „разходи за обучение”, тъй като процесният договор е сключен именно въз основа и в изпълнение на законовите разпоредби. Така, при извършеното според него, тълкуване действителната воля на страните, предвид и законодателната уредба в нейното развитие през годините, която е основата за сключване на договора и регламентира процесните правоотношения, окръжният съд е изтъкнал, че според разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), при настъпване на посочените предпоставки, курсантът дължи на А. възстановяване на разходите за обучение, издръжка и униформено облекло, като тази разпоредба е в тази редакция от ДВ, бр.17/2003 г., като предходната й редакция е гласяла, че на възстановяване подлежат разходите за обучение, без изрично включване на разходите за издръжка и облекло. Изтъкнато е и че според действащата към датата на освобождаване на касатора от служба, норма на чл. 198, ал. 3 от ЗМВР от 2006 г., курсантът дължи възстановяване на разходите за обучение и издръжка, без тези за униформено облекло. С оглед на това, въззивният съд е приел, че за тълкуването действителната воля на страните при сключване на договора от август 2000 г., приложение следва да намери разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), в редакцията й отпреди 2003 г., а именно – към август 2000 г., която е била в смисъл, че курсантът дължи възстановяване на разходи за обучение, като при разрешаване на въпроса, какво включва понятието „разходи за обучение”, съдът е приел, че релевантен за правоотношението е действащият материален закон към датата на сключване на договора, от чието неизпълнение ищцовата академия черпи права. С оглед това, въззивният съд е намерил, че под „разходи за обучение” следва да се разбират в тази хипотеза, не само разходите, които са извършени пряко и конкретно за провеждане на учебния процес, но също и разходите за издръжка (стипендия), които са били включени изрично в задължението на курсантите с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), в редакцията й от 2003 г. В тази връзка е изтъкнато, че дори и към датата на възникване на задължението за възстановяване на сумите при действието на новия ЗМВР от 2006 г., в чл. 198, ал. 3 от същия е предвидено изрично възстановяване на разходи за обучение и за издръжка, което според окръжния съд означава, при проследяване измененията на отменения ЗМВР и регламентацията на новия ЗМВР, че според схващането на законодателя, детайлизирано и прецизирано в последващите норми след 2000 г., в разходите за обучение задължително следва да се включват и разходите за издръжка (стипендия). Прието е и че разходите за униформено облекло са били включени изрично само в редакцията на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) от 2003 г., като след това горното е изоставено в новия ЗМВР. В заключение, въззивният съд е намерил, че касаторът-ответник по правило дължи възстановяване на преките разходи за осъществяване на учебния процес и разходите за издръжка (стипендия), но не и разходите за униформено облекло. В тази връзка е подчертано, че разходите за издръжка, представляващи всъщност разходите по предоставяне на стипендия, са също разход за обучение, доколкото чрез тях се цели финансово подпомагане на курсанта за периода на обучението, така че той да е в състояние редовно да посещава занятия и да участва спокойно в учебния процес. Изложени са и съображения, че стипендията не е възнаграждение за положен труд или постигнат успех по време на следването, в каквато насока са наведени доводи от ответника, тъй като курсантите не се обучават по силата на трудов договор или служебно правоотношение, по силата на които да им се дължи възнаграждение, а стипендията е форма на издръжка, предоставяна от държавата, с цел финансово подпомагане на студентите през периода на следване, като успехът от следването има значение единствено за определяне на нейния размер; тя не е възнаграждение за това, че лицето се обучава, дължи се като финансова целева помощ, докато продължава обучението, като в тази насока е посочено и ПМС № 90/26.05.2000 г., и регламентираното в него задължение за връщането й.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в самата касационна жалба) на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните (уточнение и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и чл. 198 от ЗМВР, а именно: 1) относно подлежащите на възстановяване разходи „за издръжка”, „за обучение” и „за униформено облекло”, по смисъла на тези разпоредби; и 2) относно лицето – А. или МВР, което е активно легитимирано да предяви иск за възстановяване на тези разходи, съгласно същите разпоредби. К. навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Конкретно – жалбоподателят сочи противоречие между обжалваното въззивно решение на Д. – от една страна и следните представени (в преписи) решения: решение № 6797/29.09.2010 г. по гр. дело № 2079/2010 г. на Благоевградския районен съд (Б.) и решение № 117/04.04.2011 г. по въззивно гр. дело № 1084/2010 г. на Благоевградския окръжен съд (Б.) – по първия правен въпрос; и решение № 522/20.03.2012 г. по гр. дело № 9200/2011 г. на Русенския районен съд (Р.), решение № 388/20.06.2012 г. по въззивно гр. дело № 576/2012 г. на Русенския окръжен съд (Р.), решение № 406/26.06.2012 г. по гр. дело № 2582/2011 г. на Горнооряховския районен съд (Г.), решение № 536/07.05.2012 г. по гр. дело № 5229/2011 г. на Великотърновския районен съд (ВтРС), решение № 362/27.09.2012 г. по въззивно гр. дело № 840/2012 г. на Великотърновския окръжен съд (ВтОС) и решение № 97/25.04.2012 г. по въззивно гр. дело № 529/2011 г. на Шуменския окръжен съд (Ш.) – по втория правен въпрос.
Предвид изложените мотиви към обжалваното решение, и двата изведени от касатора правни въпроса са обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са от решаващо значение за изхода на правния спор по делото, поради което те представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че вторият правен въпрос е от значение и за проверката относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като именно с този правен въпрос са свързани и оплакванията на жалбоподателя за недопустимост по чл. 281, т. 2 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Налице е и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Първият изведен от него правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено (в препис), влязло в сила (видно от изрично представеното удостоверение за това, издадено от Б.), решение № 117/04.04.2011 г. по въззивно гр. дело № 1084/2010 г. на Б.. В последното, при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, е прието, че съгласно първоначалната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) – от ДВ, бр. 122/1977 г., законът е предвиждал възстановяване на разходите само за обучение, като едва с промяната му от 21.02.2003 г. (ДВ, бр.17/2003 г.) към разходите за обучение са добавени и тези за издръжка и за униформено облекло. Изтъкнато е че на тази законодателна промяна не е придавано обратно действие и съгласно чл. 14 от ЗНА, изменението и прекратяването на едно правоотношение се урежда от онзи закон, който е бил в сила към момента на сключване на договора, като настъпилото изменение в нормативния акт няма обратно действие, освен ако законодателят изрично не е предвидил такова. С оглед на това е прието, че в конкретния случай няма предвидено такова и не може да намери приложение към казуса разпоредбата, която е била в сила към момента на прекратяване на договора между ответника и МВР, като в самия договор за обучение от 08.06.1999 г. изрично е уговорено между страните, че при наличие на някоя от хипотезите на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), курсантът следва да възстанови разходите за обучение. С оглед на това и по съображения, че представените по това дело от ищеца А. извлечения от счетоводни записвания не представляват доказателства за претенциите му, въззивният Б. е приел, че ответникът по това дело не дължи заплащане на направените разходи за издръжка и за униформено облекло.
Вторият изведен от касатора правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото и представено (в препис), влязло в сила (видно от представеното – също в препис – определение № 82/29.01.2013 г. по гр. дело № 1167/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното му обжалване), решение № 388/20.06.2012 г. по въззивно гр. дело № 576/2012 г. на Р.. В последното, при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, е прието, че претенцията на А. на МВР за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и униформено облекло се основава на предвидената в сключения между страните договор, санкция при неизпълнение от страна на курсанта на задължението му да завърши успешно обучението или да работи в системата на МВР не по-малко от десет години след завършването, която клауза съответства на разпоредбата на действалия към момента на сключване на договора, чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.). Съдът по това дело е намерил, обаче, че страните са приели, че измененията в нормативната уредба, и конкретно – в ЗМВР, променят и съответните текстове в договора, като в приетия през 2006 г. нов ЗМВР също е предвидена санкция за завършилите курсанти в А., неизпълнили задължението си да работят в системата, но съгласно чл. 198 от закона (неточно е посочен чл. 196) в този случай разходите се възстановяват на МВР. С оглед на това, въззивният Р. е намерил, че районният съд правилно е приел, че в отношенията между страните следва да намери тази разпоредба от действащия ЗМВР, съгласно която носител на правото да търси възстановяване на разноските за обучение на ответника, е МВР, а А. на МВР не е страна по това правоотношение и на това основание искът й правилно е отхвърлен.
Останалите посочени и представени от жалбоподателя съдебни решения не следва да се вземат предвид, тъй като те, или не са влезли в сила, или касаторът не е посочил и представил доказателства за това, поради което тези съдебни актове не са годни да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по следните два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и чл. 198 от ЗМВР, а именно: 1) относно подлежащите на възстановяване разходи „за издръжка”, „за обучение” и „за униформено облекло”, по смисъла на тези разпоредби; и 2) относно лицето – А. на Министерството на вътрешните работи (А.) или Министерството на вътрешните работи (МВР), което е активно легитимирано да предяви иск за възстановяване на тези разходи, съгласно същите разпоредби.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ответник следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 113.40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 455/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 484/2012 г. на Добричкия окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя Д. И. Д. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 113.40 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.