5
5
Определение по т. д. № 1134/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1134/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№852
София, 15.11.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1134 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Г. фонд, [населено място] срещу въззивно решение № 1756/15.11.2012 г. по гр. д. № 2543/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено частично първоинстанционно решение 03.04.2012 г. по гр. д. №6500/2010 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, и Г. фонд, [населено място] е осъден да заплати на Е. Ж. Р. от [населено място] още 45 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на майка й С. Белокова, настъпила при пътно-транспортно произшествие на 02.10.2009 г., причинено виновно от Р. Ж., водач на лек автомобил „Ф. голф , с рег. [рег.номер на МПС] .
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд е приел, че е налице преклузия относно направено от касатора възражение за съпричиняване от пострадалата, поставяйки се в риск, поради съгласие да се вози в автомобил, чиито водач е неправоспособен. Поддържа се, че такива факти следва да се отчитат от решаващия съд в хипотеза на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въведено е оплакване и за отсъствие на обсъждане на доводите на страната по отношение на разноските , твърди се, че не е било необходимо представяне на списък на разноските, тъй като юрисконсултското възнаграждение се изчислявало на нормативна база – Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
Иска се отмяна на решението в обжалваната му осъдителна част и отхвърляне на искането за присъждане на обезщетение в пълния му размер, претендира се присъждане на разноски за производството.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е формулирал по следния начин: ”Относима ли е преклузията, като институт към съпричиняване от този тип /неполагане на дължима грижа/ и следва ли такива житейски известни факти да се обсъждат от съда при прилагане на чл. 52, във вр. с чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Твърди се, че предвид особеното обществено значение на задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” по КЗ и защита на трети увредени лица при условията на свободно движение в рамките на ЕС следва да се създаде практика, която да доведе до точното и еднакво прилагане на закона от съдилищата.
Ответникът по жалбата в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Посоченият от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, макар и неточно формулиран, е относим към изхода на конкретното дело, тъй като въпросите за съпричиняването и въвеждането му в процеса /в това число и възможността същото да бъде преклудирано с оглед приложение на разпоредбите на новия ГПК/ са от значение при прилагането на чл. 52 и чл. чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед конкретния размер на присъжданото обезщетение.
По този въпрос обаче е налице формирана практика по реда на чл. 290 ГПК – служебно известно на състава и публикувано в информационните системи решение № 92/ 24.07.2013 г., в което се сочи, че при всички случаи в производството приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя /ГФ/ чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. В решението е цитирана многобройна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, свързана с въвеждане на възражение за съпричиняване и неговото доказване, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За пълнота, макар че жалбоподателят не се позовава на ППВС № 17/63 г., – т. 7 е свързана с въпросите за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се акцентира на значението на наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съгласно новата практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, публично оповестена и служебно известна – Решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. – принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. Разбира се приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Съгласно Решение № 93/05.07.2012 г. по т. д. 0 373/2011 г. ВКС, ТК, ІІ т. о. – съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ще е налице, ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Приносът на водача на лекия автомобил, в който се е возила пострадалата, е личен за настъпване на пътно-транспортното произшествие и не обосновава автоматично и принос на всички пътуващи в автомобила. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законовото регламентираните. В подобен смисъл е и Решение № 40/27.03.2012 г. по т. д. № 113/2011 г. на ВКС,ТК, ІІ т. о., съгласно което е прието, че пострадалият пешеходец е допринесъл за настъпване на п.т.п., тъй като е употребил алкохол и в резултат на това е имал неадекватно поведение като участник в движението на пътя, изразило се във внезапно пресичане на двупосочно пътно платно при интензивно движение и на неразрешено място. Според решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. не всяко нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като е обсъдена хипотеза на непоставяне на предпазен колан от пътник в превозното средство.
Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от извършена от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата, въведени единствено съобразно процесуалните правила – чл. 131 ГПК своевременно в процеса, а позоваването в изложението на Решение № 312/2009 г. на ВКС, постановено по реда на ГПК /отм/ , би могло да се приеме за относимо единствено по отношение на приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но не съдържа произнасяне по процесуалния въпрос за преклузиите, тъй като процедурата в случая е съобразена с правилата на ГПК /отм./
По отношение на въпроса за приложимостта на чл. 78, ал. 8 ГПК, при определяне на разноски за юрисконсулт диспозицията на правната норма не създава затруднения при прилагането и, с оглед присъждане на възнаграждение в размер, определен в нормативен акт и без същото да е било предварително платено от претендиращата страна на процесуалния и представител ,т.е размерът на това възнаграждение не се договаря.Този въпрос , в това число и досежно списъка на разноските е неотносим , предвид изхода на въззивното производство , в което съдът е уважил предявените искове до пълния им предявен размер .
Останалите оплаквания, свързани с наличие на съществени процесуални нарушения, съставляват основания по чл. 281 ГПК, т. е. възпроизведени са касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не биха могли да се преценяват към момента на допускане на касационно обжалване.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1796/15.11.2012 г. по в. гр. д. № 2543/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: