О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
гр. София 23.06.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 7676 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрезд адв.Х. Л. срещу решение № 2342/29.03.2013 г. по гр.дело № 1162/2013 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от П. И. Т. срещу [фирма] искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му със заповед № 24/10.06.2011 г. за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение в размер на сумата 3 375.10 лв. и иск квалифициран от СРС по чл.221,ал.2 КТ и с правилна квалификация чл.128,ал.2 КТ за сумата 639.67 лв. и вместо отменената част е признато за незаконно уволнението на ищеца П. Т. със заповед № 24/10.06.2011 г. на пълномощника на изпълнителния директор на [фирма] и е отменено на осн.чл.344,ал.1,т.1 КТ, ищецът е възстановен на длъжността, заемана преди уволнението шофьор при [фирма] и му е присъдено обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за периода от време, през който е останал без работа, поради незаконното уволнение от 11.06.2011 г. до 10.12.2011 г. в размер на 3 375.10 лв., заедно със законната лихва върху главницата от 21.07.2011 г. до изплащането.
Поддържаното основание за неправилност на въззивното решение чл.281,т.3 ГПК е нарушение на материалния закон.
В изложението е поставен правният въпрос – относно критериите по чл.189, ал.1 КТ при преценка тежестта на нарушението и в частност следва ли да бъдат съобразени характерът и важността на неизпълненото трудово задължение и възможните вредни последици от неизпълнението, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 167/14.05.2013 г. по гр.дело № 1102/2012 г. на ВКС, IV г.о,. решение № 163/13.06.2012 г. по гр.дело № 564/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по жалбата П. И. Т., чрез адв. И. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като правният въпрос съдът не е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С въззивното решение в обжалваната част съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на П. И. Т. със заповед № 24/10.06.2011 г. на основание чл.330,ал.2,т.6 КТ, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение 3 375.10 лв.
От фактическа страна е прието, че ищецът П. Т. е работил при жалбоподателя по трудово правоотношение на длъжността шофьор на автобус-градски транспорт от 08.07.2009 г.
Възоснова на приложената длъжностна характеристика на длъжността “шофьор на автобус по градска линия” е прието, че в кръга на служебните задължения на ищеца е да извършва превози с управлявания от него автобус по определен маршрут съгласно разписанието като осигури безопасност на пътниците, както и да спазва изискванията за служебна етика с последните.
Със заповед № 24/10.06.2011г. на техн. директор на [фирма] на ищеца е наложено дисциплинарно наказание уволнение и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото му правоотношение е прекратено, считано от датата на връчване -10.06.2011 г. Дисциплинарното наказание е наложено за това, че на 19.05.2011 г. при управление на автобус по линия 14 ищецът не спазил маршрутното разписание, като не спрял за качване и слизане на две спирки – спирката в [населено място] и спирката пред кметството на селото. След пропускане на спирките пътниците изразили възмущението си, като напомнили на шофьора да спре. В заповедта е отразено, че служителят не изпълнил задълженията си като влязъл в пререкания с пътниците и им казал, че ще спре, където сам реши. Натиснал рязко спирачките на автобуса, вследствие на което двама от пътниците се наранили. Работодателят приел, че с описаните действия ищецът уронва доброто име на фирмата, позволявайки си да не спазва маршрутното разписание и да влиза в пререкания с пътниците в автобуса, и като е застрашил здравето на пътниците, управлявайки същия по начин довел до увреждането на двама от тях. Деянието е квалифицирано като нарушение по чл. 190, ал.1, т. 4 и т. 7 КТ.
Въззивният съд е приел, че страните не са въвели като спорни факти пред въззивната инстанция спазването на императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ, поради което са възприети изводите на първата инстанция, че тези разпоредби не са нарушени при налагане на дисциплинарното наказание.
Приел е, че в изпълнение на чл. 195, ал.1 КТ в заповедта са посочени имената на наказваното лице, наказанието, законовите норми и подробно са описани нарушенията на трудовата дисциплина, че е индивидуализирано времето и мястото на извършването им. Прието е, че дисциплинарното наказание е наложено при спазване установената в чл. 193 КТ процедура след изискани от работодателя чрез непосредствения ръководител на ищеца обяснения във връзка с констатираните нарушения и обсъждане на същите с процесната заповед за налагане на дисциплинарното наказание. Прието е за установено спазването при процесното уволнение на императивните разпоредби на чл. 194 КТ – дисциплинарното наказание е наложено в законоустановения двумесечен срок от откриване на нарушението на 10.06.2011 г.
Като е обсъдил събраните по делото доказателства съдът е приел за установено извършеното деяние от ищеца – на 19.05.2011 г. не е изпълнил задължението си по трудов договор и длъжностна характеристика да спазва маршрутното разписание на линията от градския транспорт, по която изпълнява курс с управлявания от него автобус, включително като спре на всички отбелязани в маршрута спирки, вкл. на тази в [населено място]. Прието е, че ищецът е могъл и е бил длъжен да се запознае с маршрута на линия 14, по която му е възложено да управлява автобус от градския транспорт, че твърдяното незнание, че на соченото място има спирка и следва да спре, не го освобождава от отговорност за извършеното нарушение, изразяващо се в частично неизпълнение на служебните му задължения. Прието е за установено, че на 19.05.2011 г. ищецът не е спрял на една от спирките по маршрут на градския транспорт.
Според въззивния съд за всички останали описани като извършени на 19.05.2011 г. нарушения на трудовата дисциплина в оспорваната заповед за уволнение по делото не са събрани никакви доказателства. Прието е, че описаното в заповедта деяние – уронване на доброто име на работодателя чрез управление на автобуса по начин, застрашаващ живота и здравето на пътниците и довело до увреждане на двама на 19.05.2011 г., не се е осъществило. Приел е, че липсата на такъв инцидент на посочената дата е установено и от показанията на св. Р. Ц., който е очевидец на събитията от 19.05.2011 г. Съдът е приел за неустановено при условията на главно и пълно доказване от жалбоподателя-ответник и описаното в заповедта нарушение, изразяващо се в неспиране на втора спирка и влизане в пререкания с пътниците.
Съдът е приел, че от съществено значение при определяне тежестта на процесното нарушение е вида на същото – нарушението е формално и е извършено чрез бездействие – не е осъществено едно от многобройните задължения, вменени на ищеца по длъжностната му характеристика. Според съда същото се изразява в неспирането на една от множеството спирки на градския транспорт по изпълнявания от него маршрут по заместване. Като облекчаващо е отчетено установеното обстоятелство от показанията на св. Г., че при ответника е била установена практика, макар спирка в [населено място] да фигурира на Д. пи ес системата по искане на Център за градска мобилност, на същата да не бъде спирано.
Относно представената заповед от 29.07.2010 г. на жалбоподателя за налагане на ищеца на дисциплинарно наказание – предупреждение за уволнение, съдът е приел, че не са събрани доказателства заповедта да е връчена реално на ищеца, съответно наказанието да е реално наложено. Тъй като този факт не е оспорен от ищеца съдът е обсъдил наложеното дисциплинарно наказание предупреждение за уволнение във връзка с преценка съответността на наказанието по оспорваната заповед. Според въззивния съд наличието на наложено предходно дисциплинарно наказание е само допълнителен фактор, който следва да се отчете от работодателя и съда при преценка на съответното наказание на извършеното нарушение във връзка с чл. 189 КТ. Съдът е приел, че извършеното нарушение, за което е наложено наказание дисциплинарно уволнение на ищеца – неспиране на една от спирките по маршрут на градския транспорт не представлява тежко нарушение и макар да е установено предходно наложено дисциплинарно наказание не оправдава налагане за същото нарушение на най–тежкото дисциплинарно наказание – дисциплинарно уволнение.
Въззивният съд е приел, отчитайки елементи от обективната страна на деянието наред с формата на вината на ищеца – небрежност, че извършеното нарушение не може да се квалифицира като тежко такова по смисъла на чл.190 КТ и, че наложеното наказание – дисциплинарно уволнение е несъответно на тежестта на нарушението. При тези съображения съдът е направил решаващия извод за незаконност на дисциплинарното уволнение и за неговата отмяна. Приел, е че е основателен и иска с пр.осн.чл.344,ал.1,т.2 КТ за възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението – шофьор при [фирма], съответно за основателност на иска за присъждане на обезщетение по чл.225,ал.1 КТ за времето през което е останал без работа от 10.06.2011 г. до 10.12.2011 г. в размер на сумата 3375,10 лв.
Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.128,т.2 КТ е влязло в сила като необжалвано. Влязло е в сила същото решение и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска с пр.осн.чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя [фирма] за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 КТ по поставения правен въпрос.
С решение № 167/14.05.2013 г. по гр.дело № 1102/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът е разрешил правния въпрос по приложението на чл.189, ал.1 КТ относно критериите при преценка тежестта на нарушението и в частност следва ли да бъдат съобразени характерът и важността на неизпълненото трудово задължение, както и възможните вредни последици от неизпълнението. Прието е, че тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Според изразеното становище следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. В същата насока е разрешението на правния въпрос и в решение № 163/13.06.2012 г. по гр.дело № 564/2011 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. В съответствие с тази практика и като е взел предвид установените по делото конкретни факти, обсъждайки всички събрани по делото доказателства съдът е отчел характера на изпълняваната работа от ответника по жалбата на длъжността шофьор, важността на неизпълненото трудово задължение и най-вече последиците от неизпълнението и е направил извода, че извършеното нарушение от ищеца – неспиране на една от спирките по маршрут на градския транспорт не представлява тежко нарушение по смисъла на чл.190 КТ и, че наложеното дисциплинарно наказание уволнение е несъответно тежко за така извършеното нарушение.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставения въпрос в изложението от жалбоподателя [фирма] [населено място].
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 650 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2342/29.03.2013 г. по гр.дело № 1162/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 68949/11.06.2013 г., подадена от ответника [фирма], [населено място], [улица], чрез адв. Х. Л..
Осъжда [фирма], [населено място], [улица] да заплати на П. И. Т., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 650 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: