2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
гр. София, 26.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 407 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по три касационни жалби с вх. №№ 81259/08.07.2013 г., 95863/23.08.2013 г. и 136638/02.12.2013 г., подадени от страна на В. С. М., съответно срещу решение № 3831/23.05.2013 г., решение № 5413/11.07.2013 г. и решение от 19.11.2013 г., постановени по въззивно гр. дело № 6422/2011 г. на Софийския градски съд (СГС).
Въззивното решение с № 3831/23.05.2013 г. е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № І-043-28/22.02.2011 г. по гр. дело № 26385/2009 г. на Софийския районен съд (СРС), е уважен предявеният от В. Н. М. срещу жалбоподателката, иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца сумата от 7 350 E., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от прекратяване на договор за наем на недвижим имот – офис № 2 на първия жилищен етаж в сградата на [улица] [населено място], за периода 27.05.2009 г. – 26.02.2011 г., като последица от неправомерното поведение на жалбоподателката-ответница – прекратяване на ел.-захранването на описания имот за посочения период от време. Въззивното решение с № 3831/23.05.2013 г. не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част, с която, като е потвърдено в останалата (неотменена) част решение № І-043-28/22.02.2011 г. по гр. дело № 26385/2009 г. на СРС, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу В. Н. М., насрещен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 3 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от нанесен от ответника по този иск удар с юмрук на 26.03.2009 г.
Въззивното решение с № 5413/11.07.2013 г. е обжалвано в частта, с която на основание и по реда на чл. 250 от ГПК е допълнено решението с № 3831/23.05.2013 г., като в осъдителния диспозитив на същото „за сумата от 7 500 E.”, след думите „за посочения период от време” е добавено: „ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба (21.05.2009 г.) до окончателното изплащане”. Въззивното решение с № 5413/11.07.2013 г. не е обжалвано в останалата част, с която на основание и по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решението с № 3831/23.05.2013 г., а именно – навсякъде в него фамилното име на жалбоподателката В. С., вместо „М.”, да се чете: „М.”.
С обжалваното въззивно решение от 19.11.2013 г., на основание и по реда на чл. 247 от ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваната част от решението с № 5413/11.07.2013 г., а именно – „сумата от 7 500 E.” да се чете: „сумата от 7 350 E.”.
За да постанови решение № 3831/23.05.2013 г. в обжалваната му част, с която е уважен предявеният срещу жалбоподателката иск, въззивният съд е намерил за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД. Приел е за доказано противоправното поведение на жалбоподателката-ответница, изразяващо се в прекъсване без правно основание на електрическото захранване на процесния имот на 26.03.2009 г. и препятстване възстановяването му след този момент и до 05.08.2011 г., т.е. – в течение на целия процесен период 27.05.2009 г. – 26.02.2011 г. Приел е за установено и че ищецът е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи, представляващи наемът, който той би получил от прекратения договор за наем на процесния имот от 27.02.2009 г., сключен между него и трето за делото лице. При установения по делото факт, че прекъсването на електрозахранването е последица от неправомерното поведение на жалбоподателката-ответница и с оглед основанието за прекратяването на наемния договор, считано от 27.04.2009 г. – липсата на електричество в наетия процесен имот, въззивният съд е приел за установено и наличието на причинна връзка между поведението на ответницата и претърпяните от ищеца вреди. Предвид постигнатата договореност между страните по наемния договор, въззивният съд е приел и че наемът, който ищецът би получил през процесния период от време, е в размер 350 E. месечно, респ. – за целия процесен период с начален момент 27.05.2009 г. (по-късен от началния момент на причиняване на вредата – 27.04.2009 г.), до крайната дата на периода – 26.02.2011 г., ищецът би получил наем в рамките на претендирания от него размер от 7 350 E. (21 месеца х 350 E.), с оглед на което СГС е намерил за доказан и размерът на процесното обезщетение за вреди – пропуснати ползи. До тези решаващи изводи въззивният съд е достигнал след подробно обсъждане на събраните доказателства (писмени, гласни и експертни заключения), становищата, възраженията и оспорванията на страните по делото.
За да постанови решение № 5413/11.07.2013 г. в обжалваната му част по чл. 250 от ГПК, въззивният съд е намерил за основателна молбата на ищеца, че в първоначалното решение № 3831/23.05.2013 г. съдът е пропуснал да присъди дължимата законна лихва върху главницата – присъденото обезщетение за вреди по чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка са изложени съображения, че законната лихва се дължи на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, считано от датата на предявяването на исковата молба, с която е заявено искането за присъждане на лихвата, имащо характер на покана за плащане – до окончателното издължаване.
За да постанови обжалваното решение от 19.11.2013 г. по чл. 247 от ГПК, въззивният съд е приел, че е допуснал очевидна фактическа – техническа грешка, при изписването на процесната сума, върху която е присъдена законната лихва с допълнителното решение № 5413/11.07.2013 г., а именно – сумата е посочена в размер 7 500 E., вместо правилната сума от 7 350 E..
И трите касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащи на касационно обжалване (предвид чл. 280, ал. 2, чл. 247, ал. 4 и чл. 250, ал. 3 от ГПК) части на първите две въззивни решения, респ. – изцяло – третото от тях. И в трите жалби се поддържат оплаквания и доводи, както за недопустимост (като постановени по непредявен иск и по недопустим иск), така и за неправилност (поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост) на обжалваните въззивни решения, респ. – на обжалваните части от тях, т.е. – жалбоподателката навежда касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК, като по отношение на обжалваните решения по чл. 250 и чл. 247 от ГПК същите касационни основания се извеждат най-вече предвид несамостоятелния характер на тези решения спрямо обжалваната част на първоначалното решение № 3831/23.05.2013 г.
От страна на жалбоподателката са представени съответно и три писмени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, които са със сходно, почти идентично съдържание.
На първо място в изложенията се преповтарят оплакванията за недопустимост на обжалваните решения. В тази връзка се поддържа, че осъдителният диспозитив на въззивното решение № 3831/23.05.2013 г. (т.е. – обжалваната част на същото) не е идентичен по период и по размер със заявения от ищеца петитум на исковата му претенция, уточнена с негова молба от 29.07.2009 г. Твърди се, че съгласно това уточнение искът е предявен за общо 21 месеца, считано от 27.04.2009 г. до 26.01.2011 г., както и че ищецът изрично заявил, че претендира левовата равностойност от 14 375 лв. на сумата 7 350 E., а въззивният съд е присъдил последната сума и за периода 27.05.2009 г. – 26.02.2011 г.
Поддържа се също, че уваженият срещу жалбоподателката иск по чл. 45 от ЗЗД е недопустим, тъй като ищецът не е собственик, а държател на процесния имот, като между страните има висящ спор по чл. 108 от ЗС, образуван по иск на жалбоподателката. С оглед на това се излагат съображения, че по аргумент от чл. 71 и чл. 93 от ЗС, добивите от вещта, включително наемът за недвижим имот, принадлежат единствено на собственика на имота, поради което неполучаването от ищеца на наемната цена, независимо от причините за неполучаването й, не може да представлява пропусната полза, респ. – вреда в отношенията му със собственика на имота – жалбоподателката. В тази връзка се поддържа и че е невъзможно да се обоснове претенция по чл. 45 от ЗЗД от държателя-наемодател срещу собственика на имота за вреди, представляващи пропуснатите ползи от неполучаването на наемна цена по предсрочно прекратен договор за наем; респ. – поддържа се, че такъв иск е недопустим, доколкото ищецът ex lege не разполага с правото, чиято защита претендира по делото.
На следващо място в изложенията на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и конкретно формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, а именно:
1) На кого принадлежат добивите от вещта в отношенията между държателя на една вещ и нейния собственик. Поддържа се, че този материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 218/12.07.2011 г. по гр. дело № 804/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 290/11.11.2011 г. по гр. дело № 1503/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК) и тълкувателно решение (ТР) № 85/02.12.1968 г. по гр. дело № 149/1968 г. на ОСГК на ВС (постановено при действието на отменения ЗУСС), т.е. по отношение на този въпрос са наведени допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
2) Твърдяните от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, да са от кръга на посочените в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, съответно – да е установено по несъмнен начин, че съществува сигурност за увеличение на имуществото с наемната цена за целия претендиран период. Поддържа се, че този материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС (постановено при действието на ЗСВ), решение № 1696/18.06.1974 г. по гр. дело № 1064/1974 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 13/28.01.1997 г. по гр. дело № 4270/1996 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), т.е. и по отношение на този въпрос са наведени допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
3) Кои лица имат качеството на трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Поддържа се, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 117/26.04.2011 г. по гр. дело № 718/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 87/29.01.2010 г. по гр. дело № 369/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 134/24.03.2008 г. по търг. дело № 626/2007 г. на І-во търг. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), решение № 85/05.03.2010 г. по търг. дело № 77/2009 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), решение № 6/21.01.2012 г. по търг. дело № 12/2011 г. на Ловешкия окръжен съд (Л.) и решение № 9/18.01.2013 г. по гр. дело № 389/2012 г. на Л., т.е. и по отношение на този въпрос са наведени допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
4) Представлява ли за наемодателя – държателя на една вещ (недвижим имот) вреда (пропусната полза) неполучаването на добивите (наема) от тази вещ в отношенията му с действителния собственик на вещта, независимо от действията, които собственикът на вещта се твърди да е извършил и да са довели до прекратяване на наемното правоотношение, за което се твърди да съществува за вещта (имота).
5) Спорът на кого принадлежи правото на собственост върху един недвижим имот, представлява ли преюдициален спор по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК по отношение уважаването на иск по чл. 45 от ЗЗД за вреди – пропуснати ползи, представляващи неполучената наемна цена, поради предсрочното прекратяване на договор за наем, предявен от държателя на имота, в качеството му на наемодател, срещу собственика на имота.
6) Представлява ли съществено процесуално нарушение отказът на съда да приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и да спре съдебното производство по иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за вреди – пропуснати ползи, представляващи неполучена наемна цена, предявен от наемодател срещу лице, което обосновава, че то е собственик на вещта, а не ищецът.
По отношение на последните три правни въпроса жалбоподателката излага доводи и съображения, същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. – навежда допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответникът по касационните жалби – ищецът В. Н. М. в отговорите на жалбите излага становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, при което преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба – предвид служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително във фазата на допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав на касационната инстанция намира, че в случая – предвид наведените от жалбоподателката доводи за недопустимост на обжалваните въззивни решение (респ. – части от тях), не може да се направи такъв извод за вероятна недопустимост на същите.
В исковата си молба по делото ищецът ясно и еднозначно е посочил процесния период и размера, за които е предявил срещу жалбоподателката иска си по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на процесните имуществени вреди – пропуснати ползи, а именно: за периода 27.05.2009 г. – 26.02.2011 г. и за сумата 7 350 E., като е пояснил, че претендира по 350 E. месечно за 21 месеца. С изтъкваната от жалбоподателката, молба от 29.07.2009 г. за уточняване на исковата молба съгласно указанията на първоинстанционния съд, ищецът е посочил, че претендираните от него 7 350 E. се равняват на 14 375 лв. по курса на БНБ към датата на предявяването на исковата молба, но не е изменил петитума на иска си в смисъл, че претендира тази левова равностойност, както поддържа жалбоподателката. Действително, в тази молба-уточнение, като начална дата на процесния период е посочена по-ранната дата на предсрочното прекратяване на договора за наем – 27.04.2009 г., а като крайна дата – отново датата 26.02.2011 г., при поддържане на първоначалните твърдения, че периодът е от 21 месеца. Присъждайки процесната сума 7 350 E. (предвид и допуснатата поправка по чл. 247 от ГПК на обжалваното допълнително решение по чл. 250 от ГПК) за посочения в исковата молба процесен период 27.05.2009 г. – 26.02.2011 г., въззивният съд се е произнесъл с решението си изцяло в рамките на предявения по делото иск, като не може да се направи, дори вероятен извод, нито за произнасяне свръхпетитум, а още по-малко – за произнасяне по непредявен иск, както поддържа жалбоподателката. Дори да се приеме, че е налице произнасяне за период, по-кратък от посочения от ищеца в уточнителната му молба от 29.07.2009 г., то отново не би могъл да се направи извод за произнасяне извън рамките на спора по делото, респ. – за недопустимост на съдебното решение.
Изтъкваните в касационните жалби и изложенията на жалбоподателката въпроси относно това кой е собственик на процесния имот и по приложението на чл. 71 и чл. 93 от ЗС нямат никакво отношение, нито към процесуалните предпоставки за допустимостта на предявения срещу жалбоподателката иск по чл. 45 от ЗЗД, нито към материалноправните предпоставки за неговата основателност; респ. – твърденията и на двете страни по делото, че всяка от тях е собственик на имота, са ирелевантни за правния спор и нямат никакво отношение към предмета на същия. Това ясно следва от относителния характер на облигационните правоотношения, каквито са, както преюдициалното за спора наемно правоотношение между ищеца и третото за делото лице, така и самото процесно деликтно правоотношение между страните по делото, което няма никаква връзка със собствеността върху имота. В съдебната практика, включително задължителната такава на ВКС никога не е имало съмнение, че договор за наем може да бъде сключен от наемодател, който не е собственик на наетата вещ (имот), като именно той (а не действителният собственик на вещта) има право да получи плащане от наемателя на наемната цена по договора (в това се изразява и относителният характер на договорното правоотношение, съществуващо и обвързващо с права и задължения единствено страните по договора). Действителният собственик на вещта (имота) има право, съгласно разпоредбите на чл. 71 и чл. 93 от ЗС, да търси получения наем от такъв наемодател-несобственик, но няма право извънсъдебно да пречи по какъвто и да било начин на изпълнението на сключения с третото лице – наемател, договор за наем, а ако го направи – дължи обезщетение за причинените вреди, което ясно следва от разпоредбите на чл. 21, ал. 2, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, уреждащи този специален деликт, какъвто е налице и в случая по настоящото дело. Именно поради това, и тъй като жалбоподателката не е предявила по делото, чрез насрещен иск или възражение за прихващане, свое насрещно вземане към ищеца по чл. 71 или чл. 93 от ЗС, като е изследвал и е приел за установен по делото фактическия състав на процесния деликт (в цитираните по-горе решаващи негови мотиви), въззивният съд (макар и да не се е позовал изрично на чл. 21, ал. 2 от ЗЗД) по никакъв начин не е обсъждал е не е взел предвид твърденията и доводите на страните и доказателствата по делото относно собствеността върху процесния нает имот.
От изложеното следва, че всички изведени и формулирани от жалбоподателката материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани със собствеността върху процесния имот и с приложението на чл. 71 или чл. 93 от ЗС, а именно – първият, четвъртият, петият и шестият по ред в изложенията й, не са включени в предмета на делото, поради което не са обсъждани в обжалваните въззивни решения на СГС и не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, респ. – са и без никакво значение за изхода на правния спор по иска по чл. 45 от ЗЗД срещу жалбоподателката. По отношение на последните два – петият и шестият процесуалноправни въпроса, свързани с приложението и на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, следва да се допълни и че въззивният съд не е обсъждал и тях, и те не са стояли за разрешаване пред него, тъй като той не е бил сезиран от страните, нито с искане за спиране на производството по делото, нито с оплакване в някоя от въззивните жалби относно отказа на първоинстанционния съд да спре производството (който се изтъква едва в касационните жалби на жалбоподателката), като съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/09.12.2013 г., въззивната инстанция не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения, които са от значение за правилността на решението.
По изложените съображения, първият, четвъртият, петият и шестият правни въпроси, изведени и формулирани от жалбоподателката, в случая не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС).
Останалите два правни въпроса, изведени от жалбоподателката, представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на тях не са налице наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Като е приел, че вследствие противоправното поведение на жалбоподателката-ответница – прекъсването на електрозахранването, ищецът е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи, представляващи наемът, който той би получил през процесния период от прекратения договор за наем на процесния имот, сключен между него и трето за делото лице, въззивният съд е разрешил втория изведен от жалбоподателката правен въпрос, не в противоречие, а – в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с посоченото от нея ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Там (при тълкуване на разпоредбата на чл. 82 от ЗЗД, която е аналогична на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, с изключение на това, че последната винаги обхваща и непредвидимите вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение на делинквента) е прието, че за да са налице пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване имуществото на кредитора (в случая – на увреденото лице), която сигурност не се предполага, а трябва да се докаже. В мотивите към това тълкувателно решение, посочено от жалбоподателката, изрично е даден пример, че пропусната полза ще е налице, когато в резултат на забавата (в случая – в резултат от неправомерното поведение) кредиторът (в случая – увреденото лице) е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта (имота) чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, т.е. – под наем, каквато именно е хипотезата и по настоящото дело.
От горното следва, че след като въззивният съд е разрешил втория изведен от жалбоподателката материалноправен въпрос, в съответствие със задължителната практика на ВКС, то не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос, нито в хипотезата на т. 1, нито в хипотезата на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС). За пълнота следва да се отбележи, че сочените от жалбоподателката, като противоречащи на обжалваното въззивно решение по този въпрос, решение № 1696/18.06.1974 г. по гр. дело № 1064/1974 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 13/28.01.1997 г. по гр. дело № 4270/1996 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.) са постановени по случаи, които са напълно различни от този по настоящото дело, поради което и такова противоречие не е налице.
Въззивният съд е приел за недоказано направеното от страна на жалбоподателката оспорване достоверността на датата на процесния договор за наем от 27.02.2009 г., сключен между ищеца и трето за делото лице, както и на множество частни документи, изходящи от [фирма] и адресирани до различни юридически и физически лица, като е изложил, освен други съображения, и това, че ищцата не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК по отношение на тези частни документи. СГС е дал това разрешение на третия – процесуалноправен въпрос, изведен от жалбоподателката, като се е съобразил изцяло с цитираните от него, решение № 235/04.06.2010 г. по гр. дело № 176/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 177/13.06.2012 г. по гр. дело № 1672/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и формират задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС. В тълкувателната част на тези две решения (именно която част на решенията по чл. 290 от ГПК има характера на такава задължителна практика), по този процесуалноправен въпрос (по който е и допуснато касационното обжалване по тези две дела на ВКС) е прието следното: За установяване точния смисъл на понятието „трети лица” по смисъла на чл. 145, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 181, ал. 1 от ГПК, съгласно чл. 46, ал. 1 от ЗНА следва да се изходи от целта на разпоредбата, а целта на същата е да бъде предотвратено недобросъвестното използване на един документ за прехвърляне на едно право чрез антидатиране, така че да може да бъде противопоставен на лице, което е придобило по-рано същото право. С оглед на тази цел следва да се възприеме по-тясно тълкуване на понятието „трети лица”, а именно, че „трето лице” по смисъла на чл. 145, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 181, ал. 1 от ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшествува датата на документа. Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи.
В соченото от жалбоподателката, решение № 87/29.01.2010 г. по гр. дело № 369/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което също е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, също в тълкувателната му част е прието, че държавата, чрез участващия в специалното производство по ЗОПДИППД (отм.) свой орган (комисията по този закон), не може да бъде изключвана от кръга трети лица, спрямо които достоверността на датата в частен писмен договор подлежи на доказване, по аргумент за липса на интерес от противопоставяне на правния резултат от материализираната в документа сделка. Прието е и че този интерес за държавата е изведен законодателно чрез основанието по чл. 3, ал. 1, вр. чл. 4 ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) и правото да релевира източниците на доходи на ответника не само предвид формалната им законност, а и с оглед действителността им. Видно от така даденото разрешение, то се отнася единствено до преценката достоверността на дата на частни документи спрямо държавата, респ. – комисията – ищец по делата, образувани реда на специалния ЗОПДИППД (отм.), и то именно – с оглед спецификите на исковото производство (неговите цели и предмет) по този особен закон. Поради това, не е налице противоречие между това решение на ВКС – от една страна и обжалваното въззивно решение по настоящото дело и цитираните в него две решения на ВКС – от друга страна, при разрешаването на обсъждания процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 181, ал. 1 от ГПК.
Соченото от жалбоподателката също във връзка с този въпрос, решение № 117/26.04.2011 г. по гр. дело № 718/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС, също е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, но касационното обжалване е допуснато по това дело на ВКС по други правни въпроси, на които е дадено разрешение в тълкувателната част на решението, която има задължителен характер. Разрешен е и въпрос по приложението на чл. 145, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 181, ал. 1 от ГПК, но при разглеждането по същество на конкретния правен спор по това дело, в която част решенията на ВКС нямат характера на задължителна практика (в този смисъл са и разясненията, дадени с мотивите към ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС). Същото се отнася и за соченото от жалбоподателката, решение № 134/24.03.2008 г. по търг. дело № 626/2007 г. на І-во търг. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. Тези две решения на ВКС, както и сочените и представени (в преписи) от жалбоподателката, решение № 85/05.03.2010 г. по търг. дело № 77/2009 г. на ПОС, решение № 6/21.01.2012 г. по търг. дело № 12/2011 г. на Л. и решение № 9/18.01.2013 г. по гр. дело № 389/2012 г. на Л., поначало биха могли да обосноват единствено противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
След като обаче по третия изведен от жалбоподателката правен въпрос обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната по-горе, вече съществуваща задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, то е без значение дали по този въпрос е налице или не противоречие с останалите посочени решения, които не формират такава задължителна практика на ВКС. В тези случаи, както вече беше посочено, няма основание за допускане на касационното обжалване, нито в хипотезата на т. 1, нито в хипотезата на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване по делото не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3831/23.05.2013 г. – в обжалваната част, с която е уважен предявеният от В. Н. М. срещу В. С. М., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата 7 350 E.; на решение № 5413/11.07.2013 г. – в обжалваната част, с която на основание и по реда на чл. 250 от ГПК е допълнено решението с № 3831/23.05.2013 г.; и на решението от 19.11.2013 г.; и трите – постановени по въззивно гр. дело № 6422/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА В. С. М. да заплати на В. Н. М. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.