3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
гр. София, 27.12.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети декември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 733 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Постъпила е частна жалба от Б. а. по б. на х., представлявана от изпълнителния директор д-р Й. В., чрез процесуалния му представител адв. С. А., против определение № 90 от 11 май 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 210 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2012 г., с което е потвърдено разпореждане № 4867 от 13 март 2012 г., постановено по гр.д. № 2472 по описа на районния съд в гр. Стара Загора за 2011 г., с което частна жалба вх. № 3205 от 6 февруари 2012 г. на частния жалбоподател е върната поради неотстраняване в срок на нередовността й.
В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Други съображения не се излагат. В „становище” към частната касационна жалба, посочено от жалбоподателя като изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочи, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото при липса на задължителна за съдилищата практика по поставените въпрос, засягащи правоприлагането на правните норми, визирани в чл. 261, т. 4, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК; вместо да отмени незаконосъобразното разпореждане на районния съд, въззивният е оставил частната жалба без уважение, без да съобразят, че ако правоотношението между страните, предмет на спора, следва да се квалифицира като трудовоправно, то исковете са неоснователни – неверни са твърденията за преобразуване на РДВИ [населено място] в Б. а.по б. на х., за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение, за липса на мотиви към заповедта; в действителност ищецът е бил в служебно правоотношение с Н. вм. с., извършено е съкращение в щата, прието е ново щатно и поименно щатно разписание, проведен е подбор; неправилни са изводите на съда по § 6, ал. 2 ПЗР ПМС № 35 от 14 февруари 2011 г.; правоотношението с ищеца е прекратено по силата на закона, тъй като структурата, в която ищецът е изпълнявал служебните си задължения, е прекратила съществуването си, функциите й са поети от частния жалбоподател със създадена нова структура с намалени щатни бройки и не е налице заеманата от ищеца длъжност; атакуването на заповедта за прекратяване на правоотношението, следва да стане по реда на Закона за държавния служител, поради което предявените искове са неоснователни, но вместо да реши спора по същество, въззивният съд неправилно е необосновано е оставил без уважение подадената частна жалба против разпореждането на районния съд, с което въззивният съд незаконосъобразно е ограничил обективните предели на съществуващия между страните спор.
Ответницата К. Н. Ф. от [населено място] не представя отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че с разпореждане от 7 февруари 2012 г. районният съд е оставил частна жалба на Б. а. по б. на х. без движение с указание да представи документ за внесена по сметката на съда държавна такса от 15 лева; с процесното разпореждане съдът е върнал частната жалба поради неотстраняване в срок на нередовността й; разпореждането е законосъобразно по чл. 261, т. 4, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК – към частната жалба следва да се приложи документ за внесена такса.
К. съд приема, че липсва основание за допускане на касационното обжалване, тъй като искането за даване на задължително разрешение от страна на ВКС при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е по напълно ясни норми, по които не съществува каквото и да е колебание в съдебната практика. Безспорно е, че към всяко искане за правна защита и съдействие от страна на съда, освен в изрично посочени в закона случаи, следва да се приложи документ за внесена държавна такса, както се сочи и в чл. 261, т. 4 ГПК. Правилата за редовността на въззивните жалби се прилага и за частните жалби – чл. 275, ал. 2 ГПК. Затова, като е потвърдил разпореждането на първата инстанция, въззивният съд е действал напълно в съответствие с очевидния смисъл на закона, поради което искането за допускане на касационното обжалване по въпроса за приложението на чл. 261, т. 4, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК, е неоснователно. Същевременно, частният жалбоподател е насочил усилията си в допълнението към частната касационна жалба да изложи вижданията си за действителния характер на правоотношението между страните и допуснатите от съда нарушения при прилагане на материалния и процесуалния закон в исковия процес, но тези съображения, независимо колко са основателни, не могат изобщо да станат предмет на разглеждане, след като не е изпълнено изискването на закона да се внесе съответната държавна такса за съдопроизводството, поради което правилно е процедирано по реда на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 90 от 11 май 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 210 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: