О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
София, 21.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 423 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на “Л” АД, със седалище и адрес на управление в гр. Б., чрез процесуалния му представител юрисконсулт М. И. , против въззивното решение № R-210 от 20 ноември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 576 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2008 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 744 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Б. за 2005 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост, защото не са обсъдени всички доводи и представени доказателства; съдът неправилно приел, че няма пречка да бъде разгледан и уважен иск по чл. 225 ал. 2 от КТ вместо иск по чл. 225 ал. 1 от КТ, ако по делото има доказателства за основателността му, като извършеното служебно от съда изменение на иска е недопустимо; за част от процесния период лицето е било осигурявано при друг работодател, поради което не е налице изискването да е останало без работа. В молба-становище, имаща характер на изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска допускане до касационен контрол по възможността на съда служебно да измени иск с правно основание по чл. 225 ал. 1 от КТ в такъв по чл. 225 ал. 2 от КТ. Сочат се множество решения на ВС, ТР № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 15/1972 на ОСГК. Всички решения касаят приложението на чл. 116 от ГПК (отм.).
Ответникът С. Д. Г. от гр. Б., в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК сочи, че жалбата не съдържа мотивиране на основания по чл. 280 ал. 1 от ГПК; липсва пречка претенцията да бъде уважена като иск по чл. 225 ал. 2 от КТ, вместо по чл. 225 ал. 1 от КТ, защото това не са отделни искове, които да могат да бъдат предявени на самостоятелно основание.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че няма пречка претенцията да бъде разгледана и уважена като иск по чл. 225 ал. 2 от КТ, вместо като иск по чл. 225 ал. 1 от КТ, ако по делото има доказателства, които сочат на основателността й, независимо, че в хода на процеса не е направено изменение на иска – не се касае до отделни искове, които да могат да бъдат предявявани на самостоятелно основание, а се цели възмездяване на работника за имуществените вреди, понесени от него в следствие на оставането му без работа; незаконността на уволнението е безспорно доказана по друго производство; за част от процесния период ищецът е бил в трудово правоотношение; това второ трудово правоотношение било прекратено поради намаляване на обема на работа, като оставането на ищеца без работа след него е по обективни, независещи от волята му причини, поради което следва да се ангажира отговорността на касатора след второто му уволнение от друг работодател; лихви се дължат от датата на завеждане на иска.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол по поставения въпрос се иска на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Поставеният въпрос за това дали е допустимо съдът служебно да измени основанието на иска, предвид категорично предвидената в чл. 116 от отменения ГПК и чл. 214 от действащия ГПК възможност изменението на иска да се инициира от ищеца, е изключително важен по принцип, но не е предпоставка за разглеждането на конкретния спор в същинско касационно производство. Това е така, защото за разрешаването на посочения проблем следва да се вземе предвид естеството на исковете по чл. 225 от Кодекса на труда. Целта на исковете по чл. 225 от КТ е работникът или служителят да бъде обезщетен за вредата, причинена от незаконното му оставане без работа, определена съобразно пропуснатото брутно трудово възнаграждение за времето след уволнението. Разликата в хипотезите на ал. 1 и ал. 2 изр. първо на чл. 225 от КТ се намира само в размера на пропусната полза и друга разлика не се наблюдава. Като е взел предвид претенцията за период, който включва както оставането без работа изобщо, така и получаването на по-ниско трудово възнаграждение за част от процесния период, съдът не е допуснал нарушение на закона при определянето на предпоставките за ангажиране на отговорността на работодателя и не е налице недопустимо изменение на предявения иск. Ето защо разрешението на съда по поставения въпрос не е сторено в нарушение на задължителната съдебна практика.
Въпрос по отношение на дължимостта на обезщетението за периода след прекратяването на трудовото правоотношение с втория работодател предвид изискването да съществува причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа, не е поставен от касатора, поради което съдът не може да разисква подобен проблем.
Ответникът не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 от ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не са представени, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № R-210 от 20 ноември 2008 г., постановено по в.гр.д. № 576 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2008 г., в атакуваната му част, с която е оставено в сила решение № 744 от 9 май 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Б. за 2005 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: